Джаки д’Алесандро
Дар от съдбата (23)

Глава 23

С една-единствена крачка Остин се намери до Елизабет и я сграбчи за раменете.

— Какво става?

— Нищо. Аз…

Той я разтърси силно.

— Не ме лъжи. Лицето ти е бледо като на смъртник. Ти се уплаши. Какво видя?

— Трябва да поемем наляво. Там ще го намерим.

— Няма да те водя…

— Ако не потеглим незабавно, ще стане прекалено късно. — Тя се изскубна от ръцете му и хукна към двуколката. — Моля те, побързай!

Остин я настигна и отново я сграбчи за рамото.

— Ще стане прекалено късно за какво?

Елизабет се постара да обуздае връхлитащата я паника.

— Някой ще умре. Не зная кой. Зная само, че губим ценно време. Не трябва да се бавим. Аз ще остана в колата или ще се скрия в гората — додаде, осъзнала, че трябва по някакъв начин да го убеди. — Ще направя всичко, което сметнеш за необходимо, но сега трябва да тръгваме.

Остин повече не се колеба. Бързо й помогна да се качи в двуколката, сетне скочи на капрата. Дръпна рязко поводите и конете препуснаха по левия път.

Мина четвърт час, преди Елизабет да го види. Улови ръката на Остин и посочи:

— Погледни!

Съпругът й дръпна поводите и спря двуколката. В далечината над дърветата се виеше тънка струйка дим.

— Прилича на комин.

Елизабет затвори очи.

— Да. Каменен комин. Селска къща. — Отвори очи и ги впи право в неговите. — На Гаспар е, Остин. Той е там.

Лицето му се изопна и доби твърдо изражение. Скочи мълчаливо от двуколката. Когато тя понечи да го последва, той я прикова на място с ледения си взор.

— Не мърдай!

Сграбчи поводите и поведе конете и двуколката, като свърна от пътя към гората. Намери удобно място, така че впрягът да не се вижда от пътя, но да не е много надалече и същевременно Елизабет да може да наблюдава всичко.

Заобиколи двуколката и вдигна глава към нея.

— Ще останеш скрита тук. Ако до час не се върна, искам да отидеш до селото и да отседнеш в странноприемницата. Аз ще те намеря.

Тя изтръпна от ужас.

— Да не си полудял? Няма да те оставя…

— Каза, че ще направиш всичко, за което те помоля.

— Този мъж е опасен.

Очите му блеснаха сурово.

— Както и аз.

— Той е въоръжен.

— Аз също.

От страх младата жена цялата плувна в студена пот. Ужасът вероятно се бе отпечатал по лицето й, защото той протегна ръка към нея. Без да се колебае, тя я сграбчи между дланите си. И отправи гореща молитва към Бога.

Остин стисна ръката й.

— С мен всичко ще бъде наред, Елизабет.

Херцогинята не можеше да говори заради страха, сковал гърлото й, затова само кимна. Съпругът й освободи ръката си от дланите й и хукна между дърветата по посока на къщурката с виещия се към небето дим.

Елизабет притисна длани, сякаш да задържи топлината на ръката му, докато гледаше как той изчезва в гората.

С мен всичко ще бъде наред, Елизабет.

— Да, ще бъде — прошепна тя. — Аз ще се погрижа да е така.

В мига, в който се изгуби сред дърветата, младата жена слезе от двуколката. Нямаше оръжие, но може би…

Измъкна медицинската чанта изпод седалката. Отвори я, извади една торбичка и я пъхна в джоба си. Ако успее да се приближи достатъчно близо до Гаспар и да хвърли лютивата билкова смес в очите му, той временно ще ослепее. Не беше кой знае какво, ала всяка помощ бе ценна. Ако не действаше, при това незабавно, някой щеше да умре.

Пое решително дъх, стисна медицинската чанта и тръгна през гората в посоката, където бе изчезнал Остин. Дългите поли на роклята й пречеха да върви по неравната земя. В косите й се заплетоха трънливите клони на някакъв храст. Пред очите й затанцуваха ярки звезди, когато ги дръпна силно, за да се освободи, и няколко кичура коса се изтръгнаха из корените. Два пъти се препъна, втория път падна тежко върху каменистата пътека и ожули дланите си. В очите й запариха сълзи от силната болка, но без да се бави, тя се изправи на крака и продължи.

Задъхана от вървенето, най-сетне зърна малката къща в далечината. Ужасът я сграбчи и кожата й настръхна от зловещо предчувствие. Ала тя потуши мрачното безпокойство и продължи напред, използвайки за прикритие сенките на дърветата, хвърляни от лъчите на късното следобедно слънце. Всичките й мисли и сили бяха съсредоточени в едно — да помогне на Остин.

Къде си, Остин? Боже, къде си?

И тогава чу женски писък.

 

 

Остин чу женски писък.

Сърцето му заблъска тежко в гърдите, когато се прокрадна към порутената колиба и приклекна под прозореца. До слуха му достигна приглушен мъжки глас. Той се изправи предпазливо и надникна през перваза на прозореца.

С ужас видя как човекът, когото търсеше от толкова време, вдигна ръка и я стовари с все сила върху лицето на малко детенце. Женският писък изпълни колибата. Малкото момиченце рухна на пода, косата му се разпиля върху лицето и херцогът не можа да види колко зле е ударено. Гаспар изрита настрани детето с ботуша си, все едно беше боклук, и приближи към жената.

Остин видя, че нещастницата е завързана за стол. Лицето й бе в синини, а тъмната й коса падаше на сплъстени кичури. С глухи и отчаяни ридания, тя се извиваше, опитвайки се да се освободи от въжетата.

— Негодник! — изкрещя. — Да не си посмял да я пипнеш!

Гаспар се извърна към прозореца и Остин побърза да се наведе. Притисна гръб към стената и задиша дълбоко, за да овладее гнева си и да възвърне контрола върху ума си. Трябваше да измъкне жената и детето оттам. Не искаше да убива Гаспар, поне не и докато не го разпита, ала трябваше да го спре. Измъкна пистолета от джоба си и провери дали е зареден. Един куршум. Имам възможност само за един изстрел, за да спра този мръсник. Не бива да пропускам.

Най-добре беше да стреля, както стоеше отвън. Нямаше да го видят, а и щеше да има възможност добре да се прицели. Взел решение, херцогът се изправи и погледна през прозореца. Гаспар тъпчеше парцал в устата на жената. Остин стискаше здраво пистолета и изчакваше мерзавеца да се отдръпне от пленницата си.

В този момент вратата на колибата се отвори. Французинът рязко се обърна.

Земята под краката на Остин сякаш се залюля и сърцето му замря в гърдите.

Елизабет стоеше на прага.

 

 

Елизабет гледаше вързаната жена и детето, проснато на пода близо до паянтовата дървена маса. Пленницата все още бе жива. Но детето… Херцогинята не смееше да помръдне.

Ужас и облекчение се смесиха в едно. Не бе закъсняла. Те все още бяха живи.

Но докога?

— Коя, по дяволите, си ти? — изръмжа на френски Гаспар. С две широки крачки прекоси стаята. Затръшна вратата, превъртя ключа и сграбчи неканената гостенка за раменете. Пръстите му се забиха в плътта й и Елизабет неволно изохка, когато я прониза остра болка.

Взря се в очите на мъжа и страхът я скова. От погледа му струеше неприкрита заплаха. Тя се опита да бръкне в джоба за торбичката с билките, но хватката върху раменете й се стегна толкова силно, че се изплаши французинът да не й счупи някоя кост с жестокия си натиск. Остин навярно беше някъде наблизо. Трябваше да спечели време, да попречи на този луд човек да убие жената и детето. И самата нея.

— Отговаряй! — кресна звярът в човешки облик. Толкова силно я разтърси, че зъбите й изтракаха, а медицинската чанта се изплъзна от пръстите й и тупна на пода. — Коя си ти?

Елизабет преглътна, като събра цялото си самообладание, за да изглежда външно спокойна. Просто трябваше да печели време. Сега поне вниманието на Гаспар бе насочено към нея, за миг жената и детето бяха забравени. Побързай, Остин.

— Казвам се Елизабет.

Очите му се присвиха.

— И какво правиш тук?

— Аз… — Думите заседнаха на гърлото й, когато в съзнанието й един след друг се понесоха образи. Тя се втренчи в завързаната жена, чиито ужасени очи я умоляваха за помощ. Извърна се отново към Гаспар и изрече с обвинителен тон: — Тя е твоя сестра.

Той се изсмя злобно.

— А теб какво те интересува? — Пусна едното й рамо и се пресегна отзад. Когато ръката му се появи отново, стискаше пистолет. Блъсна я грубо и тя едва не падна. — Застани по-близо до стената! — заповяда.

Елизабет се изправи и отстъпи назад, без да отмества поглед от пистолета. Господи, беше твърде далеч от него, за да използва билките.

— Сестра ми тъкмо щеше да се пренесе без време в отвъдното, Елизабет. Заради неподходящата си поява и ти ще я последваш.

Насочи пистолета към сърцето й.

 

 

Остин стоеше отвън до прозореца, като се опитваше да овладее паниката, нарастваща в гърдите му. Елизабет стоеше с гръб точно пред прозореца. Гаспар се намираше на около три метра от нея, с насочен пистолет. Ако съпругата му не се отместеше, нямаше как да стреля по Гаспар, без да я улучи. Видя как французинът заключи вратата. А това беше единственият прозорец.

Тя трябваше да се помръдне. Трябваше да я накара да се отдръпне настрани. Но как?