Джаки д’Алесандро
Дар от съдбата (14)

Глава 14

Остин се събуди бавно. През пелената на съня усети нежни ръце да галят гърдите му. Отвори замаяно едното си око и бе възнаграден от гледката на млечнобяла закръглена гръд с напъпило розово зърно. Решил, че това изисква по-подробно изследване, той отвори и другото си око. Остана възхитен да види и почувства голата си съпруга, възседнала бедрата му, да прокарва бавно ръце по тялото му.

Великолепната й коса я обгръщаше като кестеняв облак, стелеше се по раменете и заоблените й гърди, милваше бедрата, а извитите й краища падаха като блестящ водопад върху краката му.

Обхваналата го възбуда не го изненада ни най-малко. През последните три дни постоянно се намираше в такова състояние.

Ала днес нещата щяха да се променят. Бе изпратил съобщение до „Боу Стрийт“, откъдето го бяха осведомили, че от предната вечер все още никой нямаше вест от Джеймс Кини.

А късно снощи бе доставено още едно писмо от изнудвача, който искаше Остин да събере невероятната сума от пет хиляди лири и да чака по-нататъшни указания. Разпита момчето, донесло писмото, и научи, че „франсето“ му дало един шилинг, за да го отнесе. След като плати на дрипавия хлапак една крона^[1], херцогът научи, че онова „франсе“ често се навъртало из няколко кръчми на пристанището. От начина, по който малкият описа въпросния мъж, Остин нямаше и грам съмнение, че е бил Гаспар. Възнамеряваше този следобед да обиколи онези свърталища с надеждата да срещне лично мръсника.

И така, колкото и да се наслаждаваше на този кратък отдих в компанията на съпругата си, беше време да се заеме и с други дела.

— Добро утро, Ваша Светлост — приветства го тя, наведе се и целуна устните му. — Или може би трябва да кажа „добър ден“? — Пръстите й се плъзнаха надолу по гърдите му и погъделичкаха леко корема му. Мускулите му се свиха от приятните тръпки, които плъпваха по него, щом го докоснеше. Да, щеше да е жалко да сложи край на това забавление.

Тя обхвана с пръсти възбудената му мъжественост и нежно я помилва.

— Пак ли ще спиш?

Вместо да отговори, ненаситният младоженец сграбчи бедрата й, повдигна я и я наниза на пулсиращия си член.

— Напълно съм буден и цял на твое разположение — увери я и простена дрезгаво, когато тя го стисна в копринените си влажни глъбини.

Уви около юмрука си кичур от косата й и я притегли, за да впие устни в нейните. Езикът му нахлу в устата й, докато другата му ръка се пъхна между бедрата й. Когато пръстите му я погалиха, от младата жена се отрони гърлена въздишка. Освобождението дойде бързо, тя отново и отново викаше името му, докато тялото й потръпваше от сладките спазми на насладата и сякаш се топеше в обятията му.

В мига, в който Елизабет се отпусна до него, той я претърколи и се озова отгоре й. Настани се между разтворените й бедра и започна да се движи бавно в нея, излизаше почти докрай, само за да се гмурне още по-дълбоко в кадифената й мекота.

Подпрял се на ръце, Остин гледаше красивото й лице, любейки я бавно и ритмично, докато младата жена не започна да се гърчи под него. Отдаваше му се без свян и задръжки, изцяло и напълно. Във вихъра на страстта, с дългата си блестяща коса, разпиляна около нея, Елизабет представляваше най-еротичната гледка, която някога бе виждал. Той простена невъздържано, когато съпругата му обви стройните си бедра около него, а пръстите й се впиха в мускулестите му рамене.

— Остин — промълви тя, извивайки се под тежестта му. Когато достигна върха на удоволствието, краката й го стиснаха жарко, а той се потопи за последен път в нея и изригна дълбоко в утробата й. Без да я пуска, се извъртя настрани и зарови лице в уханната й коса.

— Това се казва приятно събуждане — промърмори, когато отново си възвърна дар словото. Помилва с леки, кръгови движения гърба и закръгленото й дупе.

— И за мен беше много приятно — отвърна тя с дръзко намигване, което го накара да се усмихне.

Без съмнение, последните три дни бяха най-щастливите в живота му. Двамата излязоха само веднъж, вчера, за да се разходят бавно с каретата из Хайд Парк, а после разгледаха магазините по „Бонд Стрийт“. Остин се възхити на чифт диамантени обеци с перлени висулки, изложени на витрината на един моден бижутерски магазин, и ги купи за младата си съпруга въпреки протестите й. След това Елизабет зърна в една странична калдъръмена уличка малка книжарница и го повлече натам.

— Доколкото си спомням, беше заявила, че не обичаш да обикаляш по магазините — подкачи я той, докато тя оглеждаше лавиците.

— Не обичам да купувам разни вещи. Това са книги.

Той не бе сигурен, че е усетил някаква разлика, но беше щастлив да й угоди. Купи й около десетина книги и с удоволствие забеляза, че те я развълнуваха много повече, отколкото безбожно скъпите обеци.

С изключение на вчерашната разходка, двамата прекараха почти цялото време, без да излизат от спалнята. Голи. Докосваха се. Опознаваха се. Изучаваха се. Наслаждаваха се един на друг. Сливаха се в едно. Хранеха се там, като напускаха уединението си само за да вечерят в официалната трапезария. Но след като приключеха, бързаха да избягат в своя усамотен свят, където той учеше младата си съпруга на изкуството на страстта, откривайки, че въпреки многобройните любовници, които бе имал, никога досега не бе изпитвал безкрайната нежност, която споделяше с Елизабет.

През втората им нощ заедно двамата направиха среднощна разходка до кабинета му. Остин каза, че има изненада за нея, и я накара да затвори очи, докато я въвеждаше, уловил я за ръка, в личната си обител. Огънят гореше в камината, обливайки стаята с мека светлина. Когато отвори очи и се огледа, Елизабет видя скицата в рамка, която му бе подарила, окачена върху стената срещу бюрото му.

Той пристъпи зад нея и обви ръце около кръста й.

— Всеки път щом вдигна глава, я виждам и мисля за теб — промълви младият мъж тихо. Прекара следващия час да я учи на валс, само за да осъзнае, че този танц беше много по-чувствен, отколкото досега бе смятал. И макар че Елизабет не беше най-грациозната партньорка за танци, никога досега не бе изпитвал такова удоволствие.

Накрая се любиха бавно и лениво върху дебелия килим пред камината. Остин си каза, че никога вече нямаше да може да влезе в кабинета си, без да си представи Елизабет върху килима, със замъглени от страст очи, протегнала ръце към него.

Сега устните й докоснаха леко врата му отстрани. Господи, тази жена го правеше щастлив — откритие, което едновременно го смущаваше, объркваше и въодушевяваше. През изминалите няколко дни двамата прекараха много мигове заедно в смях и разговори, но тя все още не му бе доверила тайната си за тъгата, прокудила я от Америка. Той веднъж бе повдигнал въпроса, ала младата му съпруга тутакси бе заговорила за друго. За негова изненада, нежеланието й да му сподели за миналото си го безпокоеше и той установи, че чака с нетърпение тя да му каже… надяваше се да му каже.

— Какво би искала да правиш днес? — попита херцогът, докато леко милваше копринено гладката й кожа.

— Хм… В момента го правя.

— Наистина ли? И какво е то?

— Прегръщам те. Усещам те до себе си. Чувствам те вътре в себе си. — Наклони глава назад и го погледна с очи, замъглени от сластна нега. Погали нежно лицето му. — Докосвам те. Обичам те.

Дали искаше да каже, че го обича? Или просто „обичам те“ означаваше „любя те“? Той не знаеше и макар че досега никога не бе жадувал за женска любов, внезапно осъзна, че копнее да чуе любовни слова от устните на Елизабет.

Не можеше да отрече, че неговият брак по задължение неочаквано се бе превърнал в нещо друго. Ала никак не бе сигурен дали му се нравеха чувствата на уязвимост и несигурност, които го обземаха.

Тя прокара пръсти по веждите му.

— А ти какво би искал да правиш днес?

— Аз бих искал да остана точно тук, с теб и да те любя цял следобед, но се боя, че трябва да свърша една работа.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Той се усмихна на нетърпението в гласа й.

— Опасявам се, че не. Работата ми включва няколко излизания и голямо количество досадна кореспонденция.

— Навярно бих могла да те придружа?

— За съжаление, трябва да изляза сам. — Нямаше намерение да я води на пристанището. — Ти твърде много ще ме разсейваш. Ще мисля само за теб, а не за работата.

Тя застина и притисна длани към лицето му.

— Криеш нещо от мен. Отиваш някъде, където не желаеш да дойда. — Въздъхна. — Остин, позволи ми да ти помогна.

По дяволите, нима тази жена виждаше право в душата му? Доста притеснителен въпрос. Дали можеше да долови нарастващата му привързаност към нея?

Привързаност? Едва не завъртя очи при безцветната и блудкава дума, която по никакъв начин не описваше вярно чувствата му към нея. Мисълта, че тя можеше да види или усети неща, които още не бе готов да сподели, го смущаваше, но той не спомена повече виденията й или дарбата й да чете мислите му.

Плъзна пръст нагоре по нослето й. И дума не можеше да става да я заведе на местата, които възнамеряваше да посети. Не можеше да я излага на опасност или…

— Ти не искаш да ме излагаш на опасност. Разбирам. Но нали ще бъда с теб. Ще бъда в пълна безопасност.

— Не мога да те водя на такива места, Елизабет. Най-малкото, те са доста съмнителни. Не са подходящи за една дама.

— И какво точно възнамеряваш да правиш?

Остин не смяташе да й казва, но колкото и да му се стори странно, не му се искаше да я лъже.

— Спомняш ли си, когато при развалините ти казах, че съм наел детектив от „Боу Стрийт“, за да събере сведения за французина, когото видях с Уилям преди смъртта му?

— Да. През онази нощ е трябвало да се срещнеш с детектива.

— Правилно. Е, разбрах, че французинът, когото търся — мъж, на име Гаспар — наскоро е бил видян в една кръчма с игрална зала близо до кея. Отивам там, за да го намеря.

— Защо?

Защото негодникът заплашва всичко, което ми е скъпо. Той може да унищожи семейството ми… от което и ти вече си част.

Въпреки неохотата си, знаеше, че се налага да излъже.

— Имам основание да смятам, че той е откраднал няколко ценни вещи от Уилям. Искам си ги обратно.

— Защо не оставиш на детектива задачата да го намери?

— Искам да проверя тази следа, докато още е гореща.

Тя го изгледа внимателно със сериозните си очи.

— Искам да те придружа.

— В никакъв случай.

— Не разбираш ли, че мога да ти помогна? Не може ли поне да се опиташ да повярваш, че има вероятност да съм ти от полза? Може да усетя нещо и да помогна на издирването ти. Ако докосна нещо, което той е докосвал, или някой, с когото е разговарял, може би бих могла да го почувствам… да доловя местоположението му.

— По дяволите, зная, че искаш да ми помогнеш, и макар да не отричам, че притежаваш известна интуиция, ти не си магьосница. Просто няма начин да ти позволя да се замесиш в това. А и идеята да те водя из лондонските бордеи е немислима. Оценявам загрижеността ти, но…

— Но няма да ми позволиш да те придружа.

— Не. Кварталът около пристанището е ужасен. Ако нещо ти се случи и пострадаш, никога няма да си го простя.

— Но самият ти си готов да се изложиш на опасност.

— Евентуалната заплаха за един мъж не е чак толкова голяма.

В очите й се надигна отчаяние.

— Какво да направя, за да ти докажа, че мога да ти помогна?

Да докаже, че така наречените й „видения“ могат да го отведат при Гаспар? Когато един опитен и обучен детектив от „Боу Стрийт“ не бе успял да го намери? Дяволски му се щеше да повярва в това, ала отдавна бе престанал да вярва в чудеса.

— Нищо няма да промени мнението ми — рече Остин тихо, мразейки се за болката, която се появи в очите й, ала нямаше друг избор.

Елизабет не би могла да му помогне.

В това бе съвсем сигурен.

* * *

Младата херцогиня слезе по стълбите. Държеше в ръка „Разум и чувства“^[2], една от многото книги, които Остин й бе купил вчера. Не й се четеше, ала стомахът й се бе свил на топка от тревога и притеснения за съпруга й, който бе отишъл на пристанището. Отчаяно се нуждаеше от някакво разсейване.

Изправена в мраморното преддверие, тя се огледа нерешително наляво и надясно. Може би ще успее първо да открие кухнята и да отмъкне незабелязано чаша ябълково вино?

— Мога ли да ви помогна, Ваша Светлост? — разнесе се дълбок глас.

— О! — Ръката й се стрелна към гърдите. — Картърс! Стресна ме.

— Моля да ме извините, Ваша Светлост. — Мъжът се поклони дълбоко, сетне се изправи и изпъна толкова вдървено, все едно беше глътнал бастун.

— Благодаря ти, Картърс — отвърна му тя с усмивка, която остана без ответ. — Може ли да ме упътиш към кухнята?

Икономът се втренчи в нея с безизразна физиономия.

— Към кухнята ли, Ваша Светлост?

Изпълни я вълна на боязън от неприветливия му тон. Елизабет се стегна и отново му се усмихна.

— Да. Бих искала чаша ябълково вино.

— Не е нужно изобщо да стъпвате в кухнята, Ваша Светлост. Веднага ще наредя на някой от прислугата да ви донесе желаната напитка. — Врътна се на пети и тръгна, несъмнено за да извика лакея.

Тя тутакси забеляза, че Картърс куца. Беше сигурна, че когато го видя за пръв път, не куцаше. Наблюдава го няколко секунди как върви, преценявайки неравната му походка.

— Картърс?

Икономът спря и извърна лице към нея.

— Да, Ваша Светлост?

— Надявам се да не ме сметнеш за груба и нетактична, но забелязах, че куцаш.

За част от секундата по лицето му пробягна изумление. После маската на невъзмутимост и безразличие отново зае мястото си.

— Няма нищо, Ваша Светлост.

— Глупости. Очевидно има нещо. — Тя го приближи и когато застана пред него, с усилие потисна смеха си. Върхът на плешивата му глава стигаше едва до носа й. — Да не би наскоро да си претърпял някаква злополука?

— Не, Ваша Светлост. Това е заради новите ми обувки. Кожата е твърде корава и още не съм ги разтъпкал.

— Разбирам. — Елизабет сведе поглед към черните му, излъскани до блясък обувки и кимна разбиращо. — Измъчва те пришка?

— Да, Ваша Светлост. Няколко. — Вирна брадичка. — Но те никога няма да ми попречат да изпълнявам задълженията си.

— Боже, не съм и помислила, че ще ти попречат. Всеки може да види, че ги изпълняваш безупречно. Просто се тревожа, че изпитваш болка. — Усмихна се, вперила поглед в мрачната му, строга физиономия. — Някой погрижи ли се пришките? Да кажем, лекар?

— Разбира се, че не, Ваша Светлост — обиди се икономът и толкова силно изпъна рамене назад, че младата жена се зачуди как все още стои прав, а не се е проснал по гръб.

— Разбирам. Къде е библиотеката, Картърс?

Служителят посочи.

— Третата врата вляво, надолу по коридора, Ваша Светлост.

— Чудесно. Чакай ме там след пет минути, ако обичаш. — Тя се извърна, за да поеме по стълбите.

— В библиотеката ли, Ваша Светлост?

— Да. След пет минути. — След тези думи младата господарка припна нагоре по стълбите.

 

 

— Знаеш ли какво е станало с моята херцогиня? — попита Остин помощник-иконома, когато влезе забързано в преддверието. Беше се върнал от пристанището и вече четвърт час търсеше Елизабет без никакъв успех.

— Тя е в библиотеката, Ваша Светлост.

Остин се озърна из празния вестибюл.

— Къде е Картърс?

— Мисля, че е с Нейна Светлост в библиотеката, господарю.

След миг херцогът прекрачи прага на библиотеката и застина на място. Пред погледа му се разкри невероятна гледка. Съпругата му бе коленичила пред неговия иконом, който седеше в любимото кресло на Остин. Картърс беше бос, а крачолите на панталоните му бяха навити нагоре, разкривайки слаби космати прасци.

Младият мъж гледаше напълно втрещен от прага как Елизабет положи сръчно крака на иконома върху скута си и започна да разтрива петата и ходилото му с някакъв мехлем. Тъкмо когато вече смяташе, че нищо не би могло повече да го смае, се случи това, което накара челюстта му да увисне.

Видя Картърс да се усмихва. Да се усмихва!

В Англия не се бе раждал по-благоприличен, по-строг и по-смразяващо безупречен иконом от Картърс. През всички години, откакто служеше на семейството му, младият херцог никога не бе виждал дори подобие на усмивка върху устните му. Нито дори и най-леко потрепване или извиване на ъгълчетата им. Досега.

Ала това, което последва, накара Остин да зяпне още повече. Чу дълбок, гърлен смях да клокочи в гърлото на Картърс. За бога, та той се кискаше!

Младият мъж разтръска глава, за да проясни мислите си. Ако не бе уверен в обратното, би се заклел, че сцената пред изумения му взор се дължи на голямо количество бренди. Но той беше напълно трезвен. Така че случващото се трябваше да е реално. Нали? След като се окопити от преживения потрес, прекоси помещението.

— Какво става тук? — попита, приближавайки съпругата си, която не преставаше да го удивява, и иконома си, когото, изглежда, очевидно изобщо не познаваше. Елизабет го погледна въпросително, а очите й бяха пълни със загриженост. Картърс изглеждаше абсолютно покрусен. Остин кимна успокоително на Елизабет и лицето й се отпусна, а тревогата изчезна.

— Ваша Светлост! — възкликна икономът с пламнало лице. Понечи да стане, но господарката му поклати глава.

— Не мърдай, Картърс — нареди му твърдо. — Почти свърших. — Слугата се закашля и отново се свлече в креслото. Тя пусна единия му крак на пода, взе другия и внимателно постави върху него малко мехлем от дървената купа до нея. Чантата с лековете и билките й стоеше отворена на пода до нея.

Остин прочисти гърлото си.

— Какво, за бога, правиш с Картърс, Елизабет? — попита, приковал поглед в невероятната картинка, която представляваше неговата херцогиня, внимателно грижеща се за крака на страховития му иконом.

— Бедният, има ужасни пришки от новите си обувки — обясни тя, докато увиваше крака в чист бинт. — Те кървят и има голяма вероятност да се възпалят, затова почистих раните и ги намазах с лековит мехлем, който ще го облекчи и успокои болките. — Подпъхна сръчно края на бинта и пусна крачолите надолу. — Готово! Приключих. Сега можеш да си обуеш чорапите и обувките, Картърс. — Мъжът побърза да се подчини. — Сега как чувстваш краката си? — поинтересува се Елизабет.

Икономът се изправи, повдигна се няколко пъти на пети и направи няколко предпазливи крачки. По лицето му се изписа неподправено изумление.

— Гледай ти, изобщо не ме болят, Ваша Светлост. — Пристъпи насам-натам пред господарката си.

— Отлично. — Тя му подаде купата. — Занеси я в стаята си и я покрий с влажна кърпа, за да не изсъхне мехлемът. Намажи се с него, преди да си легнеш и отново на сутринта. Пришките ти ще заздравеят много бързо.

Картърс взе съдинката от херцогинята и стрелна неуверен поглед към господаря си.

— Благодаря ви, Ваша Светлост. Бяхте много внимателна.

— За мен беше удоволствие, Картърс. Ако имаш нужда от помощта ми за смяна на превръзките, кажи ми. А утре ще приготвя онази билкова лапа за майка ти. — Елизабет го удостои с ангелската си усмивка, а икономът й се ухили в отговор като влюбен ученик.

— Това е всичко засега, Картърс — рече Остин и кимна многозначително с глава към вратата.

При гласа на господаря си, слугата бързо се опомни. Изпъна рамене, приглади ливреята си и лицето му отново доби обичайното си безстрастно изражение. Завъртя се енергично на пети и напусна стаята, накуцвайки съвсем слабо, като затвори вратата зад гърба си.

В мига, в който вратата се затвори, Елизабет скочи на крака.

— Откри ли нещо? — попита нетърпеливо.

— Не. Успях да се уверя, че Гаспар наистина е обикалял бордеите на пристанището, ала не го открих.

— Съжалявам. — Погледът й зашари изпитателно по лицето му. — А ти добре ли си?

— Добре съм. Разочарован, но иначе всичко е наред. — Изгаряше от нуждата да я докосне, затова обви ръце около кръста й и я привлече към гърдите си. Изпитваше такова удоволствие да я държи в обятията си, че решително пропъди от съзнанието си всички спомени за мръсотията, която бе видял през този следобед. — Освен това съм удивен. Никога не съм виждал дори някакво подобие на усмивка у Картърс, а ти го накара да се смее. — Целуна леко върха на носа й. — Невероятно.

— Той не е чак толкова страховит, колкото си мислех — отбеляза младата жена и отпусна длани върху гърдите му. — Всъщност е доста сладък.

— Картърс? Сладък? Господи, това вече е върхът! — Остин завъртя очи към тавана и тя прихна. — Трябва да призная, че доста се изненадах да те видя коленичила пред иконома ми да лекуваш краката му.

— Защо?

— Това не е нещо нормално за една херцогиня, Елизабет. Не бива да бъдеш толкова фамилиарна със слугите. И със сигурност не бива да държиш краката им в скута си. — Той се усмихна, за да смекчи забележката си, но лицето й тутакси доби обидено изражение.

— Картърс страдаше от силни болки, Остин. Не можеш да очакваш от мен да оставя някого да страда само защото съм херцогиня и се смята за непристойно да оказвам помощ. — Вирна леко брадичка, а очите й засвяткаха предизвикателно. — Боя се, че имам собствено мнение по въпроса.

В гърдите му се надигна смесица от уважение и раздразнение. Не беше свикнал да му се опълчват, но очевидно от мига, в който се срещнаха, Елизабет не даваше и пет пари за благородната му титла или високопоставеното му положение. Фактът, че сега стоеше пред него с блеснал и нетрепващ поглед, без ни най-малко да се страхува да предизвика гнева му, го изпълваше с гордост и уважение към нея. Знаеше как да лекува хората и смяташе да го прави с Божията помощ, независимо дали на него му харесваше, или не.

А и кой, по дяволите, беше той, че да я обвинява за пренебрежението, с което тя се отнасяше към условностите? Бог му бе свидетел, че самият Остин много пъти бе пристъпвал нормите на благоприличие, а най-вече съвсем наскоро, когато избра американка за своя херцогиня. Проклятие! Искаше единствено да я стисне в прегръдките си. Разбира се, не беше необходимо тя да го знае. Вместо това лицето му доби подобаващото сериозно изражение.

— Е, предполагам, че щом помагането на страдащите е толкова важно за теб…

— Уверявам те, че е.

— А ще те зарадва ли, ако имаш моите благословия и одобрение?

— Изключително много.

— А ако откажа?

Не се поколеба нито за секунда.

— Тогава ще бъда принудена да помагам на хората без твоите благословия и одобрение.

— Ясно. — Тя беше толкова великолепна, че му се искаше да й изръкопляска възторжено за смелостта и духа й, независимо от непокорството й.

— Моля те, да ме разбереш, Остин — рече младата жена, като докосна нежно лицето му. — Нямам желание да ти противореча или да предизвиквам гнева ти, но просто не мога да гледам безучастно как някой страда. Нито пък ти, знаеш го. Ти си прекалено добър и благороден, за да позволиш на другите да се измъчват.

Херцогът я привлече по-близо към себе си, изключително доволен, че съпругата му го смята за добър и благороден.

— Толкова се радвам, че се прибра у дома — прошепна тя в ухото му. Топлият й дъх го погъделичка, изпращайки цял легион тръпки на удоволствие по гръбнака му. — Толкова се тревожех… Нямаше да го понеса, ако нещо ти се бе случило.

„Чувството Елизабет“ нахлу в него като река, отприщена през отворен шлюз. Беше я грижа за него. А ако тази необикновена жена бе загрижена и разтревожена за него, може би в крайна сметка не беше чак толкова лош.

Напиращите емоции заплашваха да го задушат. Отдръпна се назад, взе лицето й между дланите си и погали с палци гладките й страни.

— Аз съм добре, Елизабет. — Устните му се извиха в дяволита усмивка. — Е, може би не съм толкова здрав и силен като теб, но въпреки това съм добре. А ти имаш благословията и одобрението ми да лекуваш всеки, когото пожелаеш. При едно условие.

— Което е?

Той сведе лице, докато устните му се озоваха на косъм от нейните.

— Настоявам аз да съм този, който ще получава най-голям дял от лечебните ти грижи.

Младата жена обви ръце около врата му.

— Разбира се, Ваша Светлост. — Облегна се на гърдите му и се притисна към възбудената му мъжественост. — О, боже! — възкликна. — Струва ми се, че в момента спешно се нуждаеш от лечебни грижи. Настоявам, че трябва да започнем. Незабавно.

— Отлично предложение — съгласи се той с дрезгав глас и устните му се впиха в нейните. Тя прошепна името му и вината го стегна като примка за шията.

Знаеше, че няма да се зарадва, когато й каже, че смята още същата вечер да се върне на пристанището.