Джаки д’Алесандро
Дар от съдбата (18)

Глава 18

Видението се прокрадна в съня на Елизабет с ловкостта на опитен крадец.

Образите се появяваха в най-далечните кътчета на съзнанието й, като тъмни кълба дим се извиваха в призрачен танц, ала оставаха недосегаеми.

Дете. Красиво малко момиченце с блестящи черни къдрици и искрящи от оживление сиви очи. Тича, смее се и вика: „Мама!“.

После видението се промени. Смехът се превърна в страх. Ужасените детски писъци се разнесоха в съзнанието на Елизабет, отекнаха в цялото й същество, изпълниха я с ужас.

Ангелското личице на детето се превърна във восъчнобледа маска на страх. Женски ръце се протягат към нея, но момиченцето сякаш се изплъзваше от тях, отдалечавайки се все повече и повече, докато не изчезна съвсем, сподиряно единствено от ехото на риданията си.

Тогава се появи Остин, разкъсван от такава болка, такава безутешна мъка и вина, че Елизабет едва го позна. Гласът му бе накъсан шепот: Не мога да живея без нея… моля те, Господи, не ми казвай, че съм я убил, довеждайки я тук.

Елизабет внезапно се събуди. Задушаваше се. Сърцето й се блъскаше лудешки в гърдите, а дробовете й изгаряха, все едно бе тичала с километри. И в същото време се чувстваше потресена до дъното на душата си.

Погледна към Остин, потънал в спокоен сън до нея. Слава богу, че спеше, защото тя бе неспособна да изрече дори дума.

Но, господи, трябваше да му каже.

Съпругът й трябваше да знае, че бе видяла гибелта на детето им.

Дете, за чиято смърт той щеше да се обвинява.

Дете с неговата черна коса и сиви очи.

Неговото дете.

Тяхното дете.

 

 

Остин отвори едното си око. Съдейки по сребристата светлина, която проникваше през тъмночервените кадифени завеси, тъкмо се зазоряваше — съвсем подходящо време да събуди младата си съпруга с нежни целувки и ласки, сладко любене и откровено признание в любов.

Извърна глава и установи, че невестата му лежи на една страна, с гръб към него, в другия край на огромното легло. Твърде далеч, за да я достигне.

Обзелото го разочарование бе толкова остро и силно, че едва не се присмя на глас на себе си. По дяволите, в какъв нетърпелив, замаян и чезнещ от любов глупак се бе превърнал! При това за ужасяващо кратко време. Несъмнено на обяд ще декламирам стихове. И сонети за вечеря. В гърдите му забълбука смях. Да, можеше всичко да си представи, но не и себе си, отпуснат на едно коляно, да рецитира страстно „Ода за Елизабет“.

Трябваше само малко да се приближи, да обвие ръце около нея, да почувства топлината й, но знаеше, че след като веднъж я вземе в прегръдките си, повече нямаше да има сън за нея. Не бъди егоист. Остави я да поспи. Скръсти ръце под главата си и се насили да остане неподвижен и да не безпокои почивката й, най-малко поне още няколко минути. Да, просто ще полежи тук и ще се удивява как тази жена промени из основи живота му. При това за добро.

Представяше си закачливите подмятания на Майлс и Робърт, когато разберат, че „прословутият с похожденията си херцог Брадфорд“ е омагьосан от чара на собствената си съпруга. А те нямаше как да не се досетят, защото за него щеше да е невъзможно да скрие любовта си към Елизабет.

Всъщност дори нямаше намерение да се опитва. Разбира се, беше изключително старомодно да си влюбен в жена си, ала изобщо не му пукаше.

Не можа да сдържи усмивката си. Да, Робърт и Майлс щяха безмилостно да му се подиграват. Но аз ще получа своето възмездие, когато и тях любовта ги захапе по нищо неподозиращите им задници. А това неминуемо ще стане. Щом може да се случи на мен, може да споходи всекиго.

Не можеше да чака нито минута повече, за да я докосне.

Няма да я люби… само ще я подържи в прегръдките си. Като се приближи внимателно, той се плъзна по леглото, притисна се в гърба й и обви ръце около кръста й.

В мига, в който я докосна, тя ахна.

— Добро утро, любима — промълви влюбеният съпруг и целуна рамото й. — Не исках да те събудя.

— Аз… мислех, че спиш.

— Спях. Но сега съм буден. Както и ти. Хм…

Той зарови лице в косите й и вдъхна нежното люляково ухание. Плъзна ръката си около нея и я притисна по-плътно към гърдите си. Застина, когато тя се напрегна в прегръдките му.

— Недей — прошепна младата жена. Преди да успее да я попита какво не е наред, съпругата му се изскубна от ръцете му и седна, като се зави с покривката.

Той също бързо се надигна и седна в леглото.

— Елизабет? Добре ли си?

Когато тя не отговори, Остин повдигна нежно брадичката й и извърна лицето й, за да го погледне.

Тя плачеше. Очите й приличаха на огромни златистокафяви кладенци, пълни с болка. Нямаше я обичайната топлина, която извираше от тях, сега те бяха пусти и сърцето му се сви от мъка.

Пусна брадичката й и сграбчи ръцете й.

— Какво не е наред? Боли ли те някъде?

Вместо да отговори на въпроса му, младата жена само го погледна с огромните си печални очи. Остин почувства как ледените тръпки на неназован ужас се прокрадват по гърба му. Разтърси я леко.

— Кажи ми какво ти е.

— Аз… трябва да ти кажа нещо.

— За Уилям?

— Не. За себе си.

Аха! Значи, ето какво било. Явно най-после се бе решила да сподели тайните си с него… да му обясни защо толкова внезапно е заминала от Америка.

Облекчението измести ужаса и охлаби хватката си. Очевидно му се доверяваше достатъчно, за да излее душата си пред него. А щом му вярваше… не беше ли съвсем логично, че много скоро ще се появи и любовта?

Господи, нима щеше да му признае, че го обича? А ако бе така, несъмнено се е измъчвала, докато се реши, защото не знаеше какви са чувствата му към нея. Защото никога не беше го чувала да ги изрича. Неговата прекрасна и необикновена съпруга навярно се боеше, че ще отхвърли любовта й.

Но това бе страх, който той можеше да разсее само с три простички думи.

— Елизабет, аз те об…

— Аз те излъгах.

Определено не се бе надявал да чуе точно това, нито го бе очаквал.

— Моля?

Вместо да продължи, тя се измъкна от ръцете му и вдигна ризата му от пода. Облече я, завърза краищата й отпред и му подаде копринения халат. Той го навлече припряно и завърза колана, докато я наблюдаваше как се отмества по-далеч от него.

Елизабет заговори чак когато вече ги делеше прилично разстояние.

— Излъгах те за причината да дойда в Англия.

— Наистина ли? Не си дошла на гости на леля си?

— Не. Дойдох, за да живея при нея.

— Скъпа, това едва ли може да се нарече лъжа. — Остин понечи да я докосне, ала тя поклати глава и се отдръпна още малко.

— Ти не разбираш. Наложи се да дойда тук. Не исках, но нямаше къде другаде да отида.

— Какво искаш да кажеш?

Младата жена пое дълбоко дъх.

— След смъртта на татко не можех повече да живея в нашата къща. Не е особено благоприлично една неомъжена жена да живее сама, а и ако трябва да съм честна, аз се чувствах ужасно самотна. Семейство Лонгрин, далечни братовчеди по бащина линия, живееха в същия град и ме поканиха да се настаня при тях. Изглеждаше идеално решение, тъй като бях много привързана към тях, а дъщеря им Албърта беше най-добрата ми приятелка. Така че продадох къщата и се преместих да живея при тях.

Той си спомни името Лонгрин от сведенията, които Майлс му бе дал за Елизабет.

— Продължавай.

— Харесваше ми да бъда член на семейството им, а трите им по-малки деца бяха невероятно чаровни дяволчета. Първите две години всичко вървеше прекрасно. — Забила поглед в килима, тя закърши пръсти. — Тогава Албърта се запозна с Дейвид.

Остин не откъсваше поглед от нея, като с усилие се сдържаше да остане мълчалив, за да й даде възможност да му разкаже историята си.

— Той се бе преместил от Бостън, където работил в голяма конюшня. Имаше страхотен подход с конете и беше талантлив ветеринар, така че господин Лонгрин тутакси го нае в своята конюшня. Дейвид беше изключително привлекателен млад мъж и всички дами бяха влюбени в него.

Остин стисна пръсти.

— Включително и ти?

— Трябва да призная, че когато го срещнах за пръв път, реших, че е много красив и чаровен. — Тя замълча и додаде тихо: — После го докоснах.

— И какво видя?

— Лъжи. Измама. Нищо конкретно, но не беше такъв, какъвто изглеждаше. Заставих се да не обръщам внимание и да не мисля за това. В крайна сметка мъжът вършеше добра работа за господин Лонгрин, а не беше моя работа, ако е излъгал за миналото си. Убедих се, че навярно е решил да започне начисто и заслужава втори шанс. Но няколко седмици по-късно Албърта ми довери, че е влюбена в Дейвид. — Елизабет закрачи из спалнята. — Бях много разтревожена. Внимателно й казах, че не го познава добре, ала тя не искаше да ме чуе. Никой в града, дори братовчедка ми, не знаеше за моите видения. Получавах ги рядко и както отлично знаеш по себе си, не е лесно да се възприемат или да им се повярва. Поради това се колебах да й споделя за тях, още повече че това, което чувствах, бе съвсем смътно и бегло. А и определено не исках да разруша щастието й, ако грешах. Налагаше се да узная повече, да разбера дали наистина е непочтен човек и измамник. Трябваше да го докосна отново или поне някоя негова вещ. — Тя си пое дълбоко дъх и продължи развълнувано: — На следващия ден отидох в конюшнята и говорих с Дейвид. Докоснах инструментите му и дори успях да подържа ръката му под предлог, че искам да огледам раната на пръста му. И подозренията ми се потвърдиха.

— Какво е направил този мъж?

— Не знаех точно, но бях сигурна, че е напуснал Бостън опозорен. Знаех, че е лъжец и измамник. Знаех, че се нуждае от пари, а семейство Лонгрин бяха доста заможни. Но най-лошото от всичко беше, че знаех, че ще разбие сърцето на Албърта. Молих се чувствата й към него да се променят, но след две седмици двамата обявиха, че възнамеряват да се оженят. Само след месец. — Гласът й се снижи до едва доловим шепот. — Не знаех какво да предприема. Тя беше толкова влюбена в него, но правеше ужасна грешка. Отново се опитах да я предупредя внимателно, но без успех. Накрая, един ден преди сватбата, й казах… не че съм имала видение… а че просто имам основание да вярвам, че Дейвид е непочтен и не е мъжът за нея. Че няма да й донесе нищо друго, освен страдания и болка.

Терзанието в гласа й късаше сърцето му.

— И какво каза тя?

Елизабет се усмихна горчиво.

— Категорично отказа да ме изслуша. След това ме обвини, че ревнувам и искам Дейвид за себе си. Той й бе разказал как съм го посетила в конюшнята и очевидно я бе убедил, че съм отишла там с надеждата да го спечеля за себе си. Не можех да повярвам, че е способна да си помисли такова нещо за мен, но беше факт.

— Каза ли й за виденията си?

— Опитах, но не пожела да чуе нито дума повече. Беше ми много ядосана, че се опитвам да разруша щастието й и да й отнема мъжа, когото обичаше. Заяви ми, че не ме иска на сватбата. Нито в живота си. — Елизабет се закова пред Остин и се взря в съпруга си с плувнали в сълзи очи. Всичко в него се преобърна от безнадеждното отчаяние, стаено в тях. — Заръча ми да си събера багажа и незабавно да напусна дома на родителите й.

— Елизабет… — Младият мъж протегна ръце към нея, ала тя отново отстъпи назад.

— Може би ако от самото начало й бях казала за видението си, Албърта щеше да ми повярва. Не зная. Но там и тогава се заклех, че никога повече няма да премълчавам, ако от моите видения зависи нечие щастие. — Разпери ръце в безпомощен, примирен жест. — Не съм имала други видения до нощта, в която те срещнах. Затова ти казах за Уилям. — Елизабет стисна очи за един кратък миг, сетне продължи: — Семейство Лонгрин бяха изненадани, когато им съобщих, че заминавам, но те бяха предани на обичната си дъщеря, а тя настояваше да замина. Дълбоко в сърцето си знаех, че и братовчедка ми страда. Албърта ме обичаше, но бе влюбена в Дейвид. Още същия следобед си събрах багажа и заминах. Оставих Печ у тях. Беше твърде стар, за да пътува, а по-малките деца го обичаха не по-малко от мен.

Гласът й пресекна и той си я представи как си тръгва сама и отчаяна. По дяволите, гърдите му се стегнаха, а сърцето му направо кървеше за нея.

— И какво направи?

— Отидох в града и изтеглих спестяванията си от банката. Нямаше къде да отида, а и исках да се махна колкото може по-далеч. Уредих пътуването си до крайбрежието. Когато пристигнах, си купих билет за „Звезден ловец“ и наех придружителка за пътуването. Изпратих писмо до леля Джоана, за да я уведомя за пристигането си. Имам късмет, че тя се съгласи да ме приеме в дома си, за което винаги ще съм й благодарна.

— Знаеш ли какво е станало с Албърта и Дейвид?

— Не. Всеки ден се моля да са щастливи, но зная, че е само въпрос на време сърцето на братовчедка ми да бъде разбито.

Остин нямаше представа какво да й каже, как да я утеши, но трябваше да се опита. Мъката в очите й го убиваше.

— Съжалявам, че си била толкова наранена, скъпа — поде, — но колкото и да е тъжно да напуснеш родината и дома си, все пак това ни събра заедно. — Протегна ръка към нея.

Тя се втренчи за миг в него, сякаш бе прозрачен, сетне вдигна очи. Изражението й истински го изплаши. Сякаш целият живот, цялата енергия и жизненост бяха изсмукани от нея, оставяйки след себе си единствено неизразима мъка и вина.

— Това не е всичко, Остин. Имах друго видение. Миналата нощ.

Той отпусна бавно ръка.

— Какво видя?

— Видях някой да умира.

Страданието й бе толкова осезаемо, че той сякаш можеше да види как струи от нея на огромни вълни.

— Кой?

— Беше нашето дете, Остин.

Все едно кръвта се отцеди от лицето му.

— Нашето дете? Откъде разбра?

— Малко момиченце. Приличаше на теб, със същите черни къдрици и красиви сиви очи. — Елизабет пристъпи колебливо към него, улови ръцете му и заби пръсти в тях. — Разбираш ли какво казвам? Видях бъдещето. Ние имахме дъщеря. Тя беше около двегодишна. И умря.

От думите й му се зави свят.

— Сигурно нещо си сгрешила.

— Не. Видях го. Не мога да позволя това да се случи. Няма да позволя нашето дете да умре.

Той пое дълбоко дъх и се опита да мисли разумно. Дори за миг не се усъмни в предсказанието й.

— Добре. Ние няма да позволим да се случи. Твоето видение ни предупреди, така че ще се подготвим. Ще я наблюдаваме денонощно. Нищо няма да я нарани.

— Не разбираш ли? Аз не мога да поема този риск. Вече изгубих родителите си, семейство Лонгрин и Албърта. Не мога да понеса да изгубя още някого, когото обичам — нашето дете. Нито мога да понеса да те видя как страдаш заради смъртта на дъщеря ни. — Втренчи се в него за няколко дълги секунди. — Има само един начин детенцето ни да не умре… и той е то никога да не се ражда.

Да не се ражда? Разбира се, че щяха да имат дете. Много деца. Синове с нейния остър ум и красиви дъщери, наследили прекрасната коса на майка си.

— Какви ги говориш?

Елизабет пусна ръцете му и се извърна към прозореца. Той се взираше в профила й и слушаше думите, които безжизненият й глас произнасяше.

— Не мога да родя дете от теб. Отказвам да имам дете от теб. Единственият начин да го постигна, е като престана да ти бъда истинска съпруга. Естествено, не очаквам да живееш с мен при това невъзможно условие. Осъзнавам колко е важно за мъж с твоето положение в обществото да има наследник. — Вдигна леко брадичка, но гласът й се превърна в потрепващ шепот. — Поради това искам да сложа край на нашия брак.

Херцогът замръзна, неспособен да осъзнае чутото. Накрая все пак се окопити, но когато заговори, думите излизаха с мъка от гърлото му.

— Такива жестоки мерки едва ли са необходими, Елизабет.

— Боя се, че са необходими. Не мога да те моля да имаш за съпруга жена, която не споделя леглото ти.

Ръцете му се свиха в юмруци, ала успя да запази гласа си спокоен.

— Няма причина да имам за съпруга жена, която не споделя леглото ми. Има начини да се предотврати бременността — ако това е окончателното ни решение.

— Ти май не ме слушаш, Остин. Аз вече съм решила. Няма да рискувам да забременея.

— Обещавам ти, че можем да намерим начин…

— Едва ли можеш да се надяваш цял живот да спазваш това обещание. — Тя се извърна, погледна го и студената решителност в очите й го смрази. — Защо просто не приемеш решението ми?

— Да приема просто така, че искаш да сложиш край на брака ни? — избухна той невярващо. — Изумен съм, че дори можеш да си помислиш подобно нещо… да се откажеш от съвместния ни живот с толкова лека ръка. Сигурен съм, че бракът ни означава за теб много повече.

— И двамата знаем, че ти се ожени за мен само от чувство за дълг и благоприличие.

— Както и двамата знаем, че нищо не би могло да ме застави да се оженя за теб, ако не го исках. — Пристъпи към нея и нежно я хвана за раменете. — Няма значение защо сме се оженили, Елизабет. Важно е единствено това, което изпитваме един към друг и как ще устроим бъдещия си живот. Можем да направим този брак достатъчно здрав и неразрушим, че да оцелее през всички изпитания.

— Но ти сигурно искаш да имаш деца.

— Да. Искам. Много. — Вгледа се напрегнато в нея. — От теб.

Тя пое рязко дъх.

— Съжалявам. Не мога. Не желая.

Помежду им се възцари тишина. Той се опита да открие в тази студена, решителна и отчуждена жена своята топла, любяща Елизабет, но не можа.

— Разбирам, че си разстроена заради това видение — заговори с усилие Остин заради буцата, заседнала на гърлото му, — но не можеш да му позволиш да разруши всичко помежду ни. — Обгърна лицето й с длани. — Аз те обичам, Елизабет. Обичам те! Няма да ти позволя да си отидеш.

Лицето й пребледня. Той се взираше напрегнато в очите й. За миг златистокафявите им глъбини потъмняха от безкрайна и непоносима болка. Тя се извърна от него и на херцога му се стори, че едва сдържа сълзите си. Но когато отново се обърна към него, изражението й бе сурово и студено. Мрачна решителност бе заменила болката и младата жена се отдръпна от съпруга си.

— Съжалявам, Остин. Ала твоята любов не е достатъчна.

Думите й го пронизаха право в сърцето, оставяйки кървяща рана. Всемогъщи боже, ако имаше сили да си поеме дълбоко дъх, сигурно щеше да се разсмее заради иронията на съдбата! След като бе чакал цял живот да отдаде любовта си на някоя жена, най-сетне я бе намерил, а тя я захвърляше като нежелана дрънкулка. Твоята любов не е достатъчна.

— Дори и ти да си съгласен да живееш при подобни условия — продължи съпругата му със същия равен и бездушен глас, — аз не съм. Искам да имам деца.

Той най-после успя да си възвърне дар словото.

— Но преди малко каза, че не желаеш.

— Не. Казах, че не мога да родя деца от теб… но бих могла да имам от някой друг. Детето, което умря, беше от теб.

Всичко в него сякаш се вкочани. Сигурно не я бе чул правилно.

— Елизабет, не осъзнаваш какво говориш. Не е възможно да искаш да кажеш…

— Наясно съм съвсем точно какво казвам. — Младата жена вирна брадичка и го изгледа с непривична за нея студенина. — Когато си се представях като херцогиня, никога не съм и помисляла, че титлата ще означава никога да нямам деца. Това не е цената, която съм готова да платя.

— За какво, по дяволите, говориш? — попита той с язвителен тон. — Та ти не искаше да ставаш херцогиня.

Елизабет повдигна вежди.

— Аз не съм глупачка, Остин. Коя нормална жена не би желала да бъде херцогиня?

Думите й го обгърнаха като ледена пелена, смразявайки го до мозъка на костите. Не искаше да повярва на това, което казваше, но тя беше напълно сериозна.

Остин бе потресен. Вцепенен. Вдигна ръка и я притисна към гърдите си на мястото, където би трябвало да бие сърцето му. Не почувства нищо. Всичките му новооткрити надежди и мечти се разпиляха като прах на вятъра. Тя не го обичаше. Не го искаше. Не искаше децата му. Нито брака им. Тя искаше да сподели живота си с някой друг… всеки друг. Само не и с него.

Внезапно вцепенението изчезна и го връхлетяха противоречиви чувства. Разочарование. Гняв. И обида, която го бе засегнала толкова дълбоко, все едно го бяха разсекли на две. Господи, какъв глупак съм бил.

Насили се да заглуши обидата, да се съсредоточи върху гнева и да даде воля на яростта, която разгорещи смразените му жили.

— Струва ми се, че започвам да разбирам — поде той с толкова груб глас, сякаш беше чужд човек. — Въпреки твърденията ти в противното, ти всъщност си мечтала за титлата и си правила кроежи как да я получиш. Сега искаш да сложиш край на нашия брак, привидно от загриженост за мен, но всъщност ти искаш да бъдеш свободна, за да се омъжиш за някой друг, за да можеш да имаш деца. Неговите деца.

От тона му лицето й пребледня още повече, но погледът й остана прикован в него.

— Да. Искам бракът ни да се разтрогне.

В гърдите му избухнаха едновременно огромна болка и безкрайна ярост, разтърсвайки го до краен предел. Проклятие, каква великолепна актриса се оказа съпругата му! Нейните загриженост, съчувствие и топлота… всичко е било преструвка. През цялото това време я бе смятал за искрена и доверчива, невинна и простодушна и — каква подигравка! — безкористна. Елизабет с нищо не беше по-добра от обикновените пресметливи и жадни за титла и пари жени, които от години го преследваха. Не можеше да повярва, че тя имаше самообладанието, наглостта, да се изправи насреща му и да твърди, че иска да сложи край на брака им заради неговото щастие, когато в действителност желаеше да има друг съпруг заради себе си.

Ала това, което разпалваше гнева му и го караше да губи разсъдъка си, бе мисълта, че тя ще е в обятията на друг мъж. Тази картинка го изпълни с такава злост и ревност, че едва не се задави. При все това яростта бе добре дошла, защото пречеше на обидата и болката да го завладеят напълно.

— Погледни ме — заповяда той с леден тон.

Тъй като Елизабет продължаваше да се взира през прозореца, хвана грубо брадичката й и насила извърна главата й.

— Погледни ме, по дяволите! — Младата жена срещна погледа му с хладно безразличие, което го вбеси. Нищо в изражението й не подсказваше, че е онази, която само преди няколко часа толкова страстно се бе любила с него. Как е могла така добре да скрие истинската си същност от него? Как, дявол да го вземе, го бе измамила така изкусно? Бяха му необходими цялата воля и самообладание, за да не я разтърси здраво.

— Сбъркала си призванието си, скъпа. Ти би била изключителна на сцената. Трябва да призная, че напълно успя да ме накараш да повярвам, че си добра и почтена. Но всъщност не си нищо повече от обикновена интригантка и изкусна лъжкиня. Отказът ти да ми бъдеш истинска съпруга е достатъчно основание да пожелая да се отърва от теб. — Пусна брадичката й, сякаш допирът с нея го бе опарил.

Лицето й стана тебеширенобяло.

— Значи, си съгласен да разтрогнем брака си?

— Не, Елизабет. Аз ще настоявам да бъде разтрогнат — веднага щом се уверя, че не си бременна. През следващите два месеца ще останеш в имението ми, което се намира недалече от Лондон. Този срок ще е достатъчен, за да се разбере дали носиш дете, или не.

Лицето й се изкриви от болезнен страх. Очевидно не се бе досетила, че белята вече може да е сторена.

— И ако не съм?

— Тогава бракът ни ще приключи.

— А ако… чакам бебе?

— Тогава ще бъдем принудени да търпим това жалко подобие на брак. Независимо дали ще решиш след раждането да останеш, или да заминеш…

— Никога не бих могла да изоставя детето си.

От гърдите му се изтръгна горчив смях.

— Наистина ли? Доколкото разбирам, си готова на драго сърце да се откажеш от брачните си клетви. Имайки предвид това, вече не съм сигурен на какво си способна.

Нещо проблесна в очите й и за миг той си помисли, че ще му възрази, но Елизабет само стисна устни.

— Още едно нещо — рече Остин. — Ще очаквам от теб през следващите два месеца да спазваш стриктно всички правила на благоприличието. Няма да споделяш с никого за случилото се и няма да вършиш нищо, което би навлякло позор на мен или на семейството ми. Ясен ли съм? Няма да позволя жена ми да носи детето на друг мъж.

Отново му се стори, че видя в очите й да се мярва силна болка, но тя само повдигна леко брадичка и процеди:

— Няма да ти изневеря.

— Дяволски си права — няма да го направиш. А сега, ако ме извиниш, бих искал да се облека. Ще се разпоредя да се подготви всичко за пътуването ти до провинцията.

— А как ще ти помогна да намериш Уилям?

— Ако имаш ново видение, ще ми изпратиш съобщение. Аз ще продължа с разследването си оттук. Без теб.

Остин направи няколко крачки и отвори свързващата врата, водеща към нейните покои. Тя остана неподвижна няколко мига, приковала поглед в него, с неразгадаемо изражение. После прекоси забързано разстоянието и влезе в стаята си. Остин затвори вратата след нея и с подчертано старание превъртя ключа. Прищракването отекна във внезапно настъпилата тишина.

Останал сам в спалнята си, младият мъж се опря с юмруци на вратата и затвори очи в опит да укроти чувствата, бушуващи в гърдите му, които го пронизваха като нажежени железа, поглъщаха го и го завладяваха с такава съкрушителна сила, че му идеше да закрещи. Една част от него бе в плен на яростта. Студена, сляпа ярост.

Но останалата изгаряше от толкова силна болка, че едва не се свлече на колене. В гърдите му, там, където допреди малко туптеше сърцето му, сега зееше огромна тъмна дупка. Елизабет го бе изтръгнала с голи ръце и го бе разрязала на две.

Преди да я срещне, той беше наполовина човек — съществуваше, но не живееше. Тя го бе направила цялостен с нежността и невинността си, смеха и любовта… ала те всъщност са били само илюзия, никога не ги е имало. Никога не бе мислил, че една жена може да го обича заради самия него, но бе повярвал в любовта на Елизабет. Никога не бе мислил, че ще обикне толкова силно, но се влюби, с цялата си душа и сърце, които смяташе отдавна за мъртви.

Приближи до прозореца, дръпна завесите и се взря навън с невиждащи очи в един свят, който внезапно се бе превърнал в безрадостна и мрачна пустиня.

Тя го бе накарала да я обикне.

И всичко е било измама.

Преди да срещне Елизабет, Остин никога не бе имал надежди и мечти за бъдещето. Разяждан от тайните, които къташе в себе си, той се впускаше от една безсмислена връзка в друга, обикаляше клубовете, посещаваше скучните приеми във висшето общество.

Но тя го бе променила. Бе го превърнала от циничен, безразличен и самотен мъж в човек, който таеше надежди за бъдещето… бъдеще, изпълнено с щастие, любяща съпруга и прекрасни, здрави деца.

А сега всичките му новооткрити блянове бяха изгубени. Изчезнали. Разбити. Невестата му бе казала, че не би могла да понесе да изгуби някого, когото обича — при все това бе готова да изгуби него. А това ясно показваше какви са истинските й чувства.

Всемогъщи боже, ако не се чувстваше толкова смъртно ранен, ако не го разкъсваше такава непоносима болка, сигурно щеше да се разсмее. „Несравнимият и неуязвим“ херцог Брадфорд да бъде повален на колене от жена… жена, за която бе повярвал, че е сбъднатата му мечта. Блян, за който дори не бе подозирал, че мечтае. Който вместо това се бе превърнал в най-лошия му кошмар.

* * *

Елизабет се взираше вцепенено във вратата, която Остин току-що бе затворил. Прищракването на ключа в ключалката отекна в съзнанието й като погребален звън.

Тъкмо се питаше дали някога ще почувства нещо отново, когато болката я разкъса, избухна навсякъде, пронизвайки всяка клетка на съществото й. Нещастно притисна ръце към устата си, за да заглуши вика на безмерна мъка, и се свлече на колене на пода.

Никога, никога нямаше да забрави изражението на лицето му — нежната доброта, която думите й превърнаха в злъчна горест; топлотата — в ледено безразличие; загрижеността — в ненавист и презрение.

Боже, колко го обичаше само. Толкова много, че не можеше да понесе да му роди дете, което щеше да умре. Не би могла никога да му обясни, че той щеше да се обвинява за смъртта на дъщеря им и вината и страданието щяха да го унищожат. Че никога нямаше да се възстанови.

Тя бе заплатила с душата си, за да му върне свободата. Ала цената нямаше значение за нея. Един благороден и почтен човек като Остин щеше да се противопостави на разтрогването на брака им, щеше да се погребе до края на живота си с нея, в един бездетен брак. В един целомъдрен брак, без любов и страст. Той заслужаваше щастие, истинска съпруга, деца, които да обича. Би казала всичко, за да го убеди.

И го бе направила.

Горчив смях се изтръгна от гърдите й, когато си припомни думите си. Когато си се представях като херцогиня… Не мога да родя деца от теб… но бих могла да имам от някой друг. Детето, което умря, беше от теб.

Онези лъжи й бяха стрували всичко. Човекът, когото обичаше. Децата. Тя не можеше и никога нямаше да се отдаде на друг мъж. Едва не се бе задавила, произнасяйки думите: Когато си се представях като херцогиня… Беше ги казала като последно средство, когато стана ясно, че той няма да приеме решението й, освен ако не потуши и най-малката искра на привързаност, която изпитваше към нея. И сега Остин вярваше, че тя не е нищо повече от обикновена интригантка и лъжкиня, която преследва единствено богатството му. Усилието да прикрие страданието си, да го накара да повярва, че е ламтяла за титлата, а сега иска да устрои живота си без него, едва не я уби.

А той бе направил нещата още по-трудни и тежки за нея, когато й призна, че я обича. Обичам те, Елизабет. Съсипана от скръб, тя не можа да сдържи горчивото ридание, което се отрони от устните й. Колко още болка можеше да понесе, без да полудее? Да копнее толкова за скъпоценния дар, какъвто бе любовта му, да го получи и да бъде принудена да го унищожи… да види цялата онази обич да изчезва от очите му, изместена от болка, после гняв и накрая отвращение… Мили боже, как щеше да преживее всичко това?

А ако всички тези мъки бяха напразни?

Ако вече беше бременна?