Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вихрушка (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whirlwind Wedding, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013)
Корекция и форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Джаки д’Алесандро

Заглавие: Дар от съдбата

Преводач: Стамен Стойчев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Елена Георгиева

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-056-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8401

История

  1. — Добавяне

Глава 8

Гръмотевицата изтрещя толкова силно и внезапно, сякаш отекна изстрел.

Останала без дъх, почти изпаднала в паника, Елизабет стигна до конюшнята малко след полунощ. Очевидно Мортлин си бе легнал, защото никъде не се виждаше. Без никакво колебание тя грабна първото седло, изпречило се пред очите й, изпъшка под тежестта му и забързано оседла Розамунд. Разбра, че не е взела дамско седло, чак когато изведе кобилата навън. Без да се замисли нито за миг за благоприличието, тя направи това, което нито веднъж не си бе позволявала, откакто пристигна в Англия. Запретна поли над коленете и възседна животното по мъжки. Мускулите я заболяха, но младата жена превъзмогна това неудобство.

Обърна кобилата и се загледа в пътеките, губещи се навътре в гората. Коя от тях ще я изведе при Остин? Затвори очи, изтласка всички останали мисли и се напрегна, за да се съсредоточи. Наляво. Тръгни по лявата пътека.

Без да губи време, препусна по лявата пътека. Взираше се настойчиво в мрака, а сърцето й биеше до пръсване. Розамунд напредваше по калната пътека, а Елизабет се опитваше да извика в съзнанието си образа на Остин. Все повече го наближаваше… знаеше го. Но дали нямаше да пристигне прекалено късно?

Още един тътен на гръмотевица разцепи тишината. Ослепителна мълния проряза черното небе, като освети за кратко всичко наоколо.

И тогава тя я видя в далечината.

Каменната кула от видението си. Пришпори кобилата във вихрен галоп и се насочи право натам. Вейки се закачаха в ръцете й, а един клон я удари по рамото, но тя почти не обърна внимание на парещата болка. Започнаха да се сипят едри дъждовни капки, отначало по-леко, но след броени секунди се превърнаха в струи студен душ, които безмилостно я пробождаха. Изскочи от края на гората и препусна в галоп през ливадата. Очертанията на кулата проблясваха пред нея с всяка следваща светкавица.

Когато до кулата оставаха не повече от десетина метра, дръпна поводите на Розамунд, спря я и се загледа в мрака. Къде си, Остин? Проблесна светкавица. Кулата се извиси пред нея. Черен кон без ездач пасеше край каменната стена.

Един човек лежеше по очи върху тревата.

— Остин! — Сърцето й подскочи от облекчение и страх. Слава богу, беше го намерила… но дали не беше твърде късно?

Скочи от седлото и се втурна към него, препъвайки се по хлъзгавата почва. Коленичи, без да обръща внимание на калта. Притисна пръсти към шията му, със сърце, заседнало на гърлото й, и с молитва на устните.

Върховете на пръстите й доловиха пулса му.

В гърдите й се надигнаха радостни вопли, но побърза да ги сподави. Сега не бе време да се поддава на емоциите си. Трябваше да види колко сериозно е пострадал.

Възможно най-внимателно и нежно го обърна по гръб, като се стараеше да го заслони с тяло от леещия се дъжд. Металният мирис на кръв изпълни ноздрите й и коремът й се сви от страх. Примигна, за да изтръска капките дъжд от очите си, и се взря в лицето му. Очите му бяха затворени. Кръвта се процеждаше от дълбока рана на слепоочието.

Елизабет плъзна забързано ръце по тялото му, за да потърси други рани. Молеше се да не е жертва на изстрела, който бе чула във видението си. Скоро се увери, че не е бил застрелян, но пръстите й напипаха на тила му оток, голям колкото яйце.

Потупа го нежно по лицето.

— Остин, чуваш ли ме?

Той оставаше напълно неподвижен и плашещо мълчалив.

Нова светкавица проряза небето. Тя вдигна очи и видя сводест отвор в основата на кулата. Трябваше да го махне от дъжда и да се погрижи за раната му. Изправи се, хвана го под мишниците и започна да го тегли. Господи, тежеше цял тон. Слава богу, че разстоянието, през което трябваше да го влачи, бе късо.

Сърцето й трепна тревожно, когато го чу как простена. Макар че отчаяно се стараеше да не го нарани, знаеше, че острите камъни се забиват безмилостно в тялото му. От тежестта я заболя кръстът. Веднъж се подхлъзна и падна по гръб. Стисна зъби и го довлачи през последните няколко метра до убежището в кулата. После изскочи отново в дъжда, за да донесе медицинската си чанта от седлото на кобилата. Розамунд и Мист наближиха кулата. Тя не ги завърза, за да са свободни, в случай че се подплашат и поискат да побегнат. Беше сигурна, че ще препуснат към конюшнята.

Като се върна в кулата, Елизабет коленичи до неподвижния Остин, отвори чантата и се зае за работа.

Първо извади малък фенер и го запали. Поднесе го до главата му, за да огледа раната. Тутакси разбра, че се нуждае от няколко шева, но тя повече се тревожеше от това, че още не е дошъл в съзнание. Ако бе получил някакъв вътрешен кръвоизлив…

Решително отхвърли тази мисъл и се съсредоточи върху раната. Овладя страха си и си наложи да действа по-спокойно. Много добре знаеше какво точно трябва да направи за лечението на такава рана. При това незабавно.

Извади от чантата две малки дървени чашки, за кратко изскочи навън и ги напълни с дъждовна вода. Щом се върна, отново коленичи до Остин и старателно приготви смес от корени и билки.

След като проми раната, я заши с няколко малки, прецизни бода, а после превърза умело главата му с дълго парче чиста марля.

Притисна ръка върху лицето му. Олекна й, щом се убеди, че кожата му е хладна, а дишането — бавно, но равномерно. Това бяха добри признаци: дробовете му бяха чисти, а ребрата — непокътнати.

Сега оставаше само да го чака да се събуди.

И да се моли да стане така.

След като прибра внимателно пособията си, тя се изправи, за да разтрие скованите мускули на гърба си. Умората си казваше думата и младата жена протегна ръце над главата, за да облекчи напрежението в кръста.

— Елизабет.

Гласът на херцога прозвуча по-скоро като хриплив шепот, но сърцето й трепна радостно, когато го чу. Слава богу! Мигом забрави за преумората си. Отпусна се на колене до него и се усмихна, неспособна да откъсне очи от бледото му красиво лице.

— Тук съм, Остин.

Той помръдна глава и потръпна.

— Боли ме главата.

— Сигурна съм, че е така, но поне си в съзнание.

Остин не беше сигурен дали да се радва на това. Остра болка пронизваше черепа му и едва си поемаше дъх. Проклятие, имаше чувството все едно някой е смазал главата му с голям камък. Всъщност му беше трудно да каже коя част на тялото не го болеше. И защо, по дяволите, бе целият мокър?

Погледът му се спря върху Елизабет. Тя беше разчорлена, с омачкани и изцапани дрехи, което никак не го изненада.

— Къде сме? — попита той, докато бавно се оглеждаше наоколо.

— Сред някакви руини. На долния етаж на една кула.

Втренчи се объркано в нея.

— Защо?

— Не помниш ли какво ти се случи?

Остин се напрегна, за да събере мислите си, и внезапно си спомни. Писмото от Кини. Сведения. Руините. Но Кини така и не дойде… несъмнено заради бурята. Реши да се върне в къщата. Но една светкавица удари прекалено близо. Отекна грохот. Конят му се изправи на задните си крака. Падна…

— Бурята и светкавиците подплашиха Мист. Изправи се на задните си крака и ме хвърли от седлото. — Повдигна лявата си ръка и потрепна, когато пръстите му докоснаха превръзката. — Какво е това?

— Имаш дълбока рана на челото, която аз почистих, заших и превързах. Имаш и голяма цицина на тила.

Дявол да го вземе, не е чудно, че главата му се цепи. Май наистина я бе ударил в камък.

— Мист добре ли е?

— Да. Навън е. С Розамунд. След като вече си буден, ще отида да ги видя. Веднага се връщам.

Тя излезе и след няколко минути се върна, водейки двата коня за поводите. Отведе ги в отдалечения край на помещението и остана малко при тях. Милваше ги и им говореше с успокоителен тон. Остин затвори очи и се заслуша. Не можеше да разбере думите й, но гласът й звучеше тихо и успокояващо.

Младата жена се върна и коленичи до него.

— И двата коня са добре. А ти как се чувстваш?

— Навсякъде ме боли. Главата ми бумти, все едно хиляда дяволи ме блъскат с чукове отвътре. Иначе мисля, че съм наред. — Опита се да се надигне, но му прилоша и главата му се замая.

— Не се опитвай да се движиш, Остин — предупреди го Елизабет, като отпусна нежно ръка на рамото му. — Още е твърде рано.

— Сигурно си права. — Той затвори очи, преглътна и зачака да спре да му се вие свят. След няколко дълбоки вдишвания, прилошаването му отмина и рискува да отвори очи.

Коленичила до него, Елизабет го наблюдаваше неотлъчно. Погледът му потърси лицето й в полумрака. Косата й представляваше мокра плетеница от къдрици, спускащи се до раменете. Широко отворените й очи го гледаха загрижено. Но подозренията отново го заглождиха. Как го беше намерила? Дали не го бе проследила? Никой не знаеше, че отива към руините. Единственият, който го видя, беше Мортлин, но Остин го бе освободил за тази вечер. Дали конярят й е казал накъде е потеглил господарят му?

— Как ме намери?

Тя се поколеба, сетне си пое дълбоко дъх.

— Събудих се, защото имах видение за теб. Знаех, че си в опасност. Видях те. Ранен. Кървящ. Край някаква каменна кула. Облякох се, оседлах Розамунд и се оставих на инстинктите да ме отведат… при теб.

Недоверчивото възклицание, което очакваше, което трябваше да се отрони от устните му, заседна в гърлото. От очите й струяха единствено честност и загриженост, като два фара в буря. Колкото и налудничаво да звучаха думите й, той не можеше да ги пренебрегне. Но сигурно съществуваше и друго обяснение… някакво логично обяснение.

— Видя ли Мортлин в конюшнята?

— Не. Беше малко след полунощ. Сигурно си беше легнал вече.

След полунощ? Той бе излязъл от къщата малко преди десет, а според Каролайн Елизабет се бе прибрала в спалнята си половин час преди това. Ако е била в леглото си… как е могла да знае къде се намира той? Или какво се е случило? Ако наистина притежаваше способността да предвижда събитията… но не, той просто не може да повярва в нещо толкова необяснимо. Тя просто имаше много силно развита интуиция, както майка му по време на детството му — винаги усещаше кога синовете й са направили някаква пакост. А Розамунд познаваше много добре всичките пътеки, водещи към руините…

Щеше да мисли за това по-късно, когато се съвземе. Когато главата няма да го цепи толкова силно. Но поне едно засега беше сигурно.

Девойката несъмнено му бе спасила живота. Кой знае колко дълго още щеше да лежи, потънал в кръв на тревата, ако не му се беше притекла на помощ. При това не само го бе намерила, но и се беше погрижила за раните му.

— Длъжник съм ти, Елизабет. Трябва да ти изкажа огромната си признателност.

Челото й се смръщи. В очите й като че ли проблесна гневна искра.

— Няма защо. Но ако не беше пренебрегнал предупреждението ми да не яздиш нощем, това нямаше да се случи.

Той застина. Господи, беше го предупредила… предсказа му, че го заплашва опасност. Хиляди дяволи, човече, не се побърквай. Това не е нищо повече от едно съвпадение. Винаги съществува риск да се нараниш, когато яздиш в тъмното.

— Какво, за бога, те прихвана, та яздиш през нощта? — попита го тя.

Остин се подвоуми дали да й признае истината и реши да го направи, за да прецени реакцията й. Заговори, като я наблюдаваше внимателно:

— Наех детектив от „Боу Стрийт“, за да се сдобия със сведения за един французин, когото видях с Уилям малко преди брат ми да загине. Детективът беше открил нещо и трябваше да се срещнем край руините.

Трябваше да се срещнете?

— Той така и не се появи. Несъмнено не е дошъл заради бурята, но съм сигурен, че ще се свърже с мен в най-скоро време.

Ако тя знаеше за Гаспар или за връзката му с Уилям, щеше да изглежда притеснена, виновна или донякъде подозрителна. Но със сигурност не и ядосана.

— Господ да ни е на помощ! — изфуча тя. — Можеш ли да ми обясниш защо е било необходимо да се срещаш с този мъж навън? На кон? И то в разгара на буря? Не си ли чувал никога за приемни салони? — Размаха ръце пред него. — Няма значение. Не се опитвай повече да ми обясняваш. Имаш късмет, че инатливата ти глава е толкова дебела, иначе можеше да умреш.

По дяволите, трябва здраво да скастри тази жена заради непочтителните й обноски! И тъкмо отвори уста, за да го стори, когато тя го изпревари:

— Поне не са те застреляли.

Той я зяпна изумено.

— Да ме застрелят ли?

— Да. Бях сигурна, че във видението си чух изстрел, но предполагам, че е било гръмотевица… при все това усетих ледения полъх на смъртта. Много силно. — Лицето й стана мрачно. — Сигурен ли си, че Мист се е подплашил от гръмотевица? Може ли да е било изстрел?

Едно твърдо „не“ бе готово да се отрони от устните му, ала нещо в изражението й го накара да преглътне и да обмисли въпроса й.

— Всичко стана толкова бързо. Помня само светкавицата, оглушителния трясък и… после падането. Струва ми се крайно невероятно някой да е бил навън и да е стрелял в бурята.

— Да, предполагам. Очевидно съм се заблудила.

— Явно. — Той се изкашля. — И не съм нито инатлив, нито дебелоглав.

Елизабет повдигна недоверчиво вежди.

— Мисля, че фактът, че сега лежиш тук, ранен, е достатъчно доказателство, че си точно такъв. Но ако предпочиташ да те нарека твърдоглав, с радост ще се коригирам.

Не предпочитам. Всъщност…

— Отказвам да споря с ранен човек — прекъсна го тя рязко. — Студено ти ли е?

— Студено?

— Да. Това е американска дума, означаваща „не е топло“. Подгизнал си до кости, но нямам с какво да те завия.

Няколко секунди му бяха необходими, за да си спомни колко е измокрен. Погледът му се отклони към нея. Осъзна, че и от нея капе вода. Семплата й рокля лепнеше плътно по тялото й, като че ли беше нарисувана върху голата й кожа. Вниманието му тутакси бе привлечено от заоблените й гърди и щръкналите им зърна.

Обля го гореща вълна.

— Не, не ми е студено. — Всъщност с всяка изминала минута му ставаше все по-топло.

Като омагьосан гледаше как гърдите й се надигат и спускат при всяко нейно вдишване. Най-сетне се насили да вдигне очи към лицето й и дъхът му замря. Приглушената светлина на фенера хвърляше нежни отблясъци по великолепната й коса. Свободно пуснатите й мокри къдрици се стелеха като атлазено покривало по раменете и гърба й, а краищата им докосваха каменния под, на който бе коленичила. Моментално си я представи в леглото, гола, обвита само с тази невероятна коса и с усмивка на чувствените устни.

Чувствените й устни… Погледът му остана прикован върху тях и при все че цялото тяло го болеше, а главата му непрекъснато бумтеше, го връхлетя безумна вълна на страстно желание. Агонизиращо стенание, което не успя да потисне, наруши тишината.

— Много ли те боли?

Остин стисна зъби и затвори очи.

— Нямаш представа колко много.

Елизабет се отмести. Той чу как тя се движи наблизо. Реши да използва възможността да укроти възбудата си. Насили се да си представи, че е грозна. Отчаяно се опитваше да се убеди, че мрази уханието на люляк.

Но нищо не помагаше. Възбудената му мъжественост пулсираше и отново простена.

— Искам да изпиеш това — нареди младата жена.

Херцогът отвори очи. Тя седеше до него, с дървена купа в ръка.

— Какво е това?

— Това просто е смес от билки, корени и дъждовна вода. — Неговата лечителка и мъчителка повдигна нежно главата му, за да може да отпие. — Ще облекчи болката. Прекалено опасно е да се опитваме да се върнем в къщата, докато дъждът не спре. А дотогава трябва да почиваш, за да възстановиш силите си.

Имаше само едно нещо, което бе в състояние да облекчи болката му, и то не беше в тази купичка, но погледът й ясно подсказваше, че тя няма да търпи възражение, а той беше твърде изтощен, за да спори, така че изпи безропотно отварата.

— Пфу! — изсумтя и направи гримаса, когато Елизабет внимателно отпусна главата му долу. — По-отвратително нещо никога не съм пил.

— И не е нужно да е вкусно. Трябва да ти помогне да се почувстваш по-добре.

Цялото му тяло потръпна от горчивия еликсир.

— Не е възможно този буламач да ми помогне да се почувствам по-добре. — Ала още не бе доизрекъл фразата, когато го обзе странна отмала, стегнатите му мускули се отпуснаха, а болките почти стихнаха.

Вдигна очи към нея, привлечен от искрената загриженост и нежност в погледа й. Не си спомняше друга жена, като изключим Каролайн и майка му, някога да се е грижила за него с такава нежна съпричастност. Неспособен повече да сдържа копнежа си да я докосне, херцогът протегна ръка и зарови пръсти в мокрите й къдрици. Кестенявата й коса погали кожата му с копринена мекота.

— Имаш красива коса. — В очите й проблесна изненада, което го накара да добави: — Сигурно много хора са ти го казвали.

— Всъщност не. Опасявам се, че думата красива и името ми рядко може да се чуят в едно изречение.

— Красива — повтори Остин. — Копринена коса. — Усука една къдрица около пръста, поднесе я към лицето си и я вдъхна. — Ухае на люляк.

Елизабет пое рязко въздух и той се зачуди как ли ще реагира тя, ако докосне не само косата й. Дали дъхът й ще се накъса, ако плъзне ръце надолу по тялото й?

— Сама си приготвям тоалетна вода от люляк — прошепна младата жена. Широко отворените й очи не се откъсваха от лицето му.

Херцогът отново вдъхна, опивайки се от нежния аромат.

— В градините на Брадфорд Хол е пълно с люляк. Можеш на воля да си набереш колкото ти е нужно за тоалетната вода.

— Благодаря ти. Много си мил.

Не, не съм. Един мил мъж няма да мисли само колко време ще му отнеме да смъкне мократа рокля от тялото ти. Не би си представял как изглеждаш гола, тръпнеща за него.

Той стисна силно очи, за да прогони чувствените картини. Един мил човек би събрал сили, за да стане и да я отведе в къщата, преди някой да е открил отсъствието им. Преди да пострада репутацията й. Преди да се отдаде на копнежите, които го изгаряха като безмилостни пламъци.

Не, не беше мил.

Нежно придърпа къдрицата й, увита около пръста му.

— Ела тук.

Тя се премести по-близо.

— Още по-насам.

Тя се приближи, докато краката й, скрити под полите й, не го докоснаха.

— Още.

Очите й блеснаха развеселено.

— Ако се преместя още по-близо, Остин, ще се озова от другата ти страна.

Той зарови пръсти в косата й и бавно привлече главата й към себе си.

— Устните ти. Приближи. Веднага.

Веселието й се стопи, дъхът й секна.

— Искаш да ме целунеш.

Ръката му замря. Затърси очите й… очи, изпълнени със загриженост и копнеж. Искам да те любя. Отчаяно.

— Да, Елизабет. Искам да те целуна.

— Трябва да си почиваш. А аз не желая да те нараня.

— Тогава ела тук. — Той отново я притегли надолу, докато устните им не се сляха. Пулсът му се ускори неистово. За малко не се разсмя на страстния си отклик. Дявол да го вземе, едва я бе докоснал и сърцето му вече се блъскаше лудешки в гърдите, сякаш всеки миг щеше да изхвръкне. А какво ли, по дяволите, ще направи, ако я види гола? Ще я любя, бавно, с часове, а после отново ще я любя. И още, и още.

— Остин. — Топлият й дъх галеше устните му и херцогът едва успя да сподави въздишката си.

Зарови пръсти още по-дълбоко в гъстата й коса и притисна устните си още по-плътно към нейните.

Когато усети езика му, тя разтвори устните си с лека въздишка и той усети почти неуловимия вкус на ягоди. Никога не бе целувал жена, която ухаеше толкова сладко, чиято кожа бе тъй нежна и гладка под пръстите му, която го привличаше неустоимо, караше го да бъде съвсем близо нея, за да попие до последна капка деликатния аромат на плътта й.

Елизабет отпусна ръце върху раменете му и докосна с език неговия, с което съвсем го възпламени. Като уви свободната си ръка около кръста й, той я привлече плътно към себе си. Заоблените й гърди се потриваха о неговите, сгорещявайки кожата му дори през дрехите.

Целувката, изпълнена със страстни въздишки и стонове на наслада, сякаш продължи цяла вечност. Само още веднъж… само още веднъж и ще ми стигне… ще й се наситя.

Но не му стигна, не се насити. Искаше я още по-близо, да я почувства още по-плътно, да пие от нектара й. Ръцете му галеха неспирно гърба й; отначало се заровиха в копринената й коса, сетне се придвижиха надолу към кръста, обхванаха заобленото й дупе и я притиснаха здраво към него. Искаше да се измести, да се претърколи и да легне върху нея, но лечебната отвара му действаше все по-силно, с всяка изминала секунда отпускаше крайниците му, докато накрая не се почувства слаб като новородено бебе.

Тя простена тихо и се отдръпна от него. Клепачите му се затваряха. Остин се опита да ги повдигне, но безуспешно.

— Толкова съм изтощен — прошепна.

— Почини си. Ще бъда тук, когато се събудиш.

Опита се да й отговори, но не успя дори да помръдне устните си. Забравата го обгръщаше като кадифено одеяло.

Елизабет гледаше как сънят го надвива. Знаеше, че тялото му се нуждае от почивка, но бе длъжна да го следи и да го събужда от време на време, за да е сигурна, че сънят му е здрав и спокоен и няма да изпадне в безсъзнание заради раната на главата. Загледа се в дълбокото ритмично повдигане и спускане на гърдите му, а после сложи длан върху челото му. Кожата му беше суха и хладна. Това бяха двата признака, че спи нормален сън, а не е изпаднал в трескава забрава.

Облекчена, тя погали нежно лицето му. Чертите му сега бяха съвършено спокойни. Черните му мигли хвърляха сенки по бузите му. Без следи от тъга или горчивина в ъгълчетата на устните му, той изглеждаше напълно безгрижен. Младата жена отметна кичур от гарвановочерната му коса от превръзката на челото му. Заприлича й на уязвимо момче.

Погледът й се плъзна по цялата му дължина и тя едва не прихна от смях. Нищо момчешко нямаше в този мъж.

Широкият му гръден кош се надигаше и спускаше в съня му, с което привличаше любопитния й поглед към тъмните косми, надничащи от отвора на ризата му. Нуждата да го докосне бе така завладяваща. Така изкушаваща…

Неспособна да се спре, девойката разтвори окаляната му риза и притисна длан върху голата му гръд. Под пръстите й сърцето му биеше ритмично, изпращайки в тялото й топли вълни, които стигаха чак до пръстите на краката й. Внезапно очите й се насълзиха.

Мили Боже, за малко отново да се проваля. Почти те бях загубила. — В ума й възкръсна онази страшна картина как той лежи, проснат в безсъзнание на тревата. — Виденията ми. Винаги съм ги смятала за досадна неприятност, която само ме отличава от всички останали. Но тази нощ съм благодарна на Бог за тях, защото те ми помогнаха да те намеря. Повече никога няма да позволя да пострадаш. Кълна се!

Докато навън бурята продължаваше да бушува, младата жена бдеше над него, гледаше го как спи, докосваше лицето му на всеки четвърт час, докато той не отвореше очи за миг. Така се уверяваше, че не е изпаднал в безсъзнание. Утрото наближаваше, когато Елизабет най-после се успокои, че сънят му е здрав и спокоен. Умората започна да я поваля и тя си позволи да легне… само за миг. Студеният каменен под не можеше да я стопли и за да не замръзне, тя се сгуши плътно до Остин.

Само за миг ще затворя очи. Но след по-малко от минута вече се унасяше. Ала една дълбока бръчка прорязваше челото й, прогонваше съня й. Нещо… нещо не беше както трябва… във видението й… беше толкова сигурна, че е чула изстрел…

Но преумореният й мозък не можеше да обясни какво я притесняваше и накрая изтощението я надви.