Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вихрушка (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Whirlwind Wedding, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2013)
Корекция и форматиране
Silverkata (2019)

Издание:

Автор: Джаки д’Алесандро

Заглавие: Дар от съдбата

Преводач: Стамен Стойчев

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Ибис

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Елена Георгиева

Технически редактор: Симеон Айтов

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-157-056-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8401

История

  1. — Добавяне

Глава 10

Елизабет тъкмо се бе преоблякла за вечеря, когато на вратата на спалнята й се почука.

— Влезте.

Леля Джоана пристъпи вътре, съпроводена от вихър поклащащи се щраусови пера и шумоляща пурпурна коприна.

— Скъпо мое дете — поде тя, а пълничкото й лице грейна в усмивка. Елизабет потъна в пернатата й прегръдка. — Казах ти, нали?

— Какво?

Леля й отстъпи назад и я изгледа удивено.

— Че е въпрос на време, докато някой хубав млад мъж те забележи. — Разтвори ветрилото си и го размаха енергично, раздвижвайки величествените си пера. — Знаех, че ще ти намерим съпруг, но никога не бях допускала, че ще попаднем на херцог! Едва не припаднах, когато Брадфорд ми съобщи, че иска да се ожени за теб. Не че е странно, задето е поискал да се ожени за теб, разбира се. Всеки мъж би бил благословен, ако има красиво момиче като теб. Но херцог! И при това такъв млад, красив херцог. — Тя се наведе напред и й прошепна доверително: — Повечето от тях са доста стари и немощни, така да знаеш.

Не дочака отговора на племенницата си и отново заговори енергично:

— Родителите ти, също като мен, щяха да се гордеят с теб, скъпа моя. Щяха да са толкова щастливи за теб. — Очите й се замъглиха замечтано и тя въздъхна прехласнато. — Ех, смятам, че това е по-романтично от бягството на майка ти с баща ти. Двамата бяха толкова влюбени… — Погледна към Елизабет, след което се намръщи. — Какво не е наред, дете? Струваш ми се разстроена.

Девойката преглътна сълзите, напиращи в очите й.

— Просто се замислих за татко и мама… колко много се обичаха. И колко искаха да имам щастлив брак като техния.

— И ще го имаш! Виж само за кого се омъжваш! Нима се съмняваш дори за миг, че няма да бъдеш безумно щастлива? — Леля й за кратко я изгледа изучаващо. Младата жена с всички сили се постара да изглежда безумно щастлива, обаче стана ясно, че се е провалила, защото леля й промърмори: — Да, виждам, че се съмняваш. — Затвори рязко ветрилото си и поведе племенницата си към брокатеното канапе до камината. След като седнаха, леля Джоана отново поде: — Кажи ми какво те притеснява, Елизабет.

Вгледа се в загрижените сини очи на леля си, които толкова приличаха на очите на майка й. Не искаше да помрачава радостта на графинята, но не можеше да се преструва, че предстоящата й женитба е по любов.

— Сигурно разбираш, лельо Джоана, че единствената причина херцогът да се ожени за мен е, защото вярва, че е длъжен да постъпи така.

— Пфу! — изсумтя шумно леля Джоана. — А на теб, разбира се, ти е ясно, че никой не може да застави Брадфорд да направи нещо, което не желае.

— Той е почтен и иска да спаси репутацията ми…

— Празни приказки. Ако наистина не искаше да се ожени за теб, просто щеше да откаже да го стори и тъй като става дума за него, никой нямаше да каже и думичка против. Ти явно не разбираш колко високо положение заема той в обществото… положение, което ти ще споделяш с него като негова съпруга. — Тя стисна ръката на Елизабет. — Ще бъдеш щастлива, скъпа моя. Никога нищо няма да ти липсва.

В сърцето на девойката се прокрадна тъга.

— Освен може би любовта на съпруга ми.

Леля Джоана размаха облечения си в ръкавица пръст.

— Скъпа, нито за миг не се съмнявай, че Брадфорд е сляпо влюбен в теб. Ако не беше, и на клада да го горят, пак нямаше да изтръгнат от устата му предложение за брак. А когато един мъж е влюбен в една жена, той не е нищо повече от риба, закачена на рибарска кукичка.

— Извинявай?

— Ти си уловила най-тлъстата риба в Англия, скъпа моя. Вече си завъртяла главата му. Сега от теб се иска само да измъкнеш улова си на брега.

Елизабет потисна смеха, който я напуши, при невероятното сравнение на Остин с риба.

— И как да го направя?

— Като останеш такава чудесна и необикновена, каквото си. И като подклаждаш интереса му знаеш къде. — Веждите на леля й няколко пъти се повдигнаха и спуснаха многозначително.

Мили боже, надяваше се, че графинята няма да се впусне в обсъждане на анатомията на херцога.

— Хм… опасявам се, че не зная къде точно се намира това знаеш къде.

Леля Джоана се наведе напред и племенницата й едва избегна едно застрашително щръкнало пауново перо.

— В спалнята — уточни тя тихо и Елизабет въздъхна облекчено. — Ако правиш съпруга си щастлив в спалнята, увлечението му ще прерасне в любов. При мен това имаше голям успех с моя скъп Пенбрук. Чичо ти ми остана предан до последния си ден. Съпруг, който се радва на топло брачно легло, няма да търси любовница навън. — Бузите на девойката пламнаха, но леля й неуморно продължи: — И след като майка ти не е сега с нас, Бог да дари с покой душата й, аз ще ти дам напътствията, както, вярвам, би постъпила и тя. Сега, скъпа, кажи ми, знаеш ли откъде идват бебетата?

На Елизабет й идеше да прихне от смях. Графинята изглеждаше толкова сериозна и решена да изпълни дълга си.

— Лельо Джоана, аз съм дъщеря на лекар и съм отрасла сред животни. Напълно съм запозната с това, което се случва в тялото.

— Отлично. Тогава знаеш всичко, което ти е необходимо.

— Така ли?

— Да. — Протегна ръка и потупа Елизабет по бузата. — Само не забравяй какво ти казах току-що и всичко ще е прекрасно.

Младата жена я загледа втренчено, опитвайки се да си спомни нещо съществено от всичко, което леля й току-що й бе наговорила.

— Ако имаш още въпроси — завърши леля Джоана, — не се колебай да питаш. С удоволствие ще ти помогна. — С тези думи стана и преметна боата си през рамо. — Хайде, скъпа! Време е да слезем на долния етаж. Искам да седна така, че да мога да виждам идеално лейди Дигби и щерките й с конските физиономии, когато Брадфорд обяви годежа ви. Зная, че е дребнаво от моя страна, но не всеки ден племенницата ти улавя в мрежата си „най-желания ерген в цяла Англия“.

 

 

Елизабет реши, че никога досега не бе виждала такъв калейдоскоп от разнообразни човешки физиономии, какъвто видя в салона преди вечерята, когато бе обявен годежът й. Каролайн и леля Джоана засияха от радост. Вдовстващата херцогиня се усмихна царствено, а Робърт едновременно се ухили и й смигна. Лицата на повечето гости изразяваха богата гама от чувства — от изненада до пълен потрес, а лейди Дигби имаше такъв вид, сякаш току-що бе глътнала муха. Дъщерите й изглеждаха като захапали един и същ лимон. Но след първоначалната изненада гостите се струпаха около нея и Остин, за да им поднесат поздравленията си.

Последва пищна галавечеря, като всеки вдигаше наздравица за бъдещите младоженци. Неколцина от гостите, които бяха решили на сутринта да си тръгнат, промениха плановете си, за да останат в Брадфорд Хол за неочакваната сватба.

Елизабет забеляза, че сестрите Дигби вече пренасочват вниманието си към другите свободни джентълмени сред гостите. Усмихна се, като видя Робърт седнал между две от тях. Дамите с хладнокръвна решимост се опитваха да привлекат вниманието му. Младежът срещна погледа й от другия край на масата и завъртя очи към тавана. Наложи се бъдещата херцогиня да се покашля дискретно, за да не се разсмее.

Но с напредването на вечерта оживлението й помръкна. С все по-нарастващо безпокойство осъзна, че всички, които бяха насядали край отрупаната с храна махагонова маса, гледат само нея. Някои от гостите не го правеха така явно както другите, но тя усещаше как двайсетина чифта очи остават неизменно приковани само в нея. Оценяваха я.

Досега беше обект на клюки, а сега я наблюдаваха. С любопитство. И при все че зад много от любезните усмивки се прокрадваше скептицизъм, никой не посмя да изрече някоя нелюбезна дума по неин адрес — точно както Остин бе предвидил. Джентълменът, седнал до нея, вместо да разговаря с другите си съседи, както обикновено правеше, сега попиваше всяка нейна дума, сякаш от устните й се сипеха скъпоценни камъни. Пенелопи и Прудънс, които досега надали бяха разменили повече от десетина думи с нея, тази вечер с всички сили се опитваха да я въвлекат в разговора за последните тенденции в дамската мода. За щастие, почти не й дадоха думата.

Когато господинът до нея се увлече в продължителен монолог за последния лов на лисици, тя отклони взор към челното място край масата, където седеше херцогът. Той тъкмо се канеше да отпие от чашата си с вино, когато погледите им се срещнаха. И останаха приковани един в друг.

Елизабет видя как ръката му, стиснала чашата, застина, преди да стигне до устните му. Очите му не се откъсваха от нея. Обля я топлина и тя едва се сдържа да не използва ленената салфетка като ветрило. Той се взираше в нея с такава мрачна настойчивост, че младата жена усещаше как погледът му прониква до дъното на душата й. Изпълни я със смут и в същото време я развълнува необяснимо.

С огромни усилия насочи вниманието си към останалите сътрапезници, но кожата й продължаваше да пари вследствие на огнения поглед на Остин.

Когато вечерята най-после свърши, дамите се оттеглиха в салона за кафе. Елизабет мигом се озова заобиколена от цял рояк неспирно бъбрещи жени.

— Разбира се, трябва да ни посетиш при първа възможност, скъпа — заговори лейди Дигби, успяла да си проправи път с лакти, за да застане до Елизабет. — Всъщност бих искала да дам прием в твоя чест — продължи възрастната дама неуморно, преди девойката да успее да й отвърне. Обърна се към дъщерите си. — Нали ще е много мило, момичета?

— Ще е много мило, мамо — отвърнаха в хор дъщерите й.

С решителен и собственически вид лейди Дигби хвана Елизабет под ръка.

— Хайде, скъпа моя. Да седнем и да уточним плановете си.

Един плътен мъжки глас закова матроната на място.

— Ако не възразявате, лейди Дигби — заговори Остин любезно, — бих желал да разменя няколко думи с годеницата си.

Тя с неприкрито недоволство освободи бъдещата херцогиня от хватката си.

— Тъкмо щяхме да обсъдим моите планове за прием в нейна чест.

— Така ли? Може би ще е по-добре да поговорите за подготовката с майка ми и с лейди Пенбрук. Те ще помагат на Елизабет да организира светските си задължения в следващите няколко месеца, докато свикне с новото си положение.

— Разбира се. Хайде, момичета. — Лейди Дигби се понесе през салона като адмиралски кораб с развети платна, а челядта й като флота се проточи след нея.

Остин се усмихна на бъдещата си съпруга.

— Стори ми се, че се налагаше да те спася.

— Вярно е, макар че не съм сигурна дали майка ти, или леля ми ще ти благодарят за това.

Той махна нехайно с ръка.

— Мама е много опитна в тези работи. Толкова ловко ще се справи с лейди Дигби, че бих се ужасил, ако не й се възхищавах толкова много. — Погледът му се плъзна по лицето на Елизабет. — Изглеждаш смутена. Да не би някой да те е разстроил?

— Не. Но се страхувам, че… съм объркана.

Остин й предложи да го хване под лакътя.

— Тогава ела с мен.

И през ум не й мина да му откаже. Опитвайки се да скрие радостта си, тя прие и той я поведе навън.

— Къде отиваме?

Херцогът повдигна предизвикателно вежди.

— Има ли значение?

— Никакво — отвърна младата жена без капка колебание. — Ще съм щастлива да избягам от всичките тези хора тук, които непрекъснато ме зяпат.

Остин усети как тя потръпна. През цялата вечеря я бе наблюдавал и бе видял колко добре се справя с новопридобитата си популярност. Беше неизменно любезна с тези, които доскоро й се присмиваха, очарователна с онези, които досега я пренебрегваха, и се усмихваше на всички, който я бяха обиждали.

По дяволите, гордееше се с нея.

Стигнаха до кабинета му и той отвори вратата. Огънят в камината осветяваше помещението с мека светлина. Херцогът затвори вратата след себе си, облегна се на нея и се загледа в годеницата си. Тя стоеше в средата на кабинета, сплела ръце пред гърдите си, по-красива от всеки друг път. Заля го вълна от нежност и го обзе непреодолимо желание — не, необходимост — да я целуне. Но преди да го стори, тя заговори:

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

Веждите й се смръщиха.

— Това, което ми се случи по време на вечерята… същото ли се случи и с теб?

— Извинявай, но не те разбрах.

— Когато си наследил титлата и си станал херцог, хората промениха ли отношението си към теб? Аз съм същата, каквато бях миналата седмица, миналия месец, но сега всички се отнасят различно с мен.

— Надявам се, че не са били нелюбезни.

— Тъкмо обратното, всички, изглежда, се надпреварват да ми станат приятели. И с теб ли беше така?

— Да, макар че бях маркиз, преди да стана херцог, така че вече бях свикнал.

Тя го загледа продължително, сетне поклати тъжно глава.

— Толкова съжалявам. Сигурно ти е било много трудно да не знаеш дали харесват самия теб, или титлата ти.

Той въздъхна дълбоко. Щеше ли да настъпи време, когато нямаше да се удивява на казаното от Елизабет? Закрачи из кабинета. Стъпките му се заглушаваха от мекия персийски килим. Спря пред нея. Тя го погледна и сърцето му прескочи един удар. Нежна топлина струеше от прекрасните й очи — честни, открити и наивни.

Трябваше да я докосне. Сега.

Обхвана лицето й в длани и погали устните й със своите.

— Остин — задъха се тя.

Какво се криеше в звука на името му, когато тя го произнесе, че толкова го трогна? Искаше само да се наслади на една кратка целувка. Доведе я в кабинета си по съвсем друга причина. Но сега, когато чувственото й тяло бе така близо до него, а гласът й прошепна името му, той забрави за всичко. Привлече я още по-близо и плъзна върха на езика си по чувствената й долна устна. Тя тутакси откликна и разтвори нетърпеливо устни. Той изрече името й с глух стон и я целуна страстно.

Тялото и сетивата му се възпламениха. Топлината й, сладкият вкус на ягоди и нежното ухание на люляк го обгръщаха отвсякъде като буен пламък, който много скоро прерасна в изгаряща, яростна нужда. Когато най-после успя да се откъсне от устните й, дишаше на пресекулки, а сърцето му лудешки препускаше.

— Господи — задъхано промълви тя, вкопчена в реверите му. — Много си добър в това.

Той леко се отдръпна и се загледа в премрежените й очи с прилив на мъжко задоволство.

— Както и ти. — Наистина беше невероятно, неописуемо добра.

— Веднъж мама ми каза, че костите й омеквали от целувките на татко. Но тогава нямах представа какво означават думите й.

Устните му се извиха в лека усмивка.

— А сега?

Страните й мигом придобиха цвят на зряла праскова.

— Сега разбирам. Съвсем точно. Означава да не чувстваш коленете си. Трябва да призная, че усещането е възхитително.

— Точно такова е. — И скоро щеше да стане още по-възхитително, когато се озовяха голи в леглото му, преплели тела в огнения вихър на страстта.

Във въображението му изплуваха десетки еротични сцени, но той решително ги пропъди. Ако позволеше да го завладеят подобни мисли, тя нямаше да излезе девствена от кабинета.

Пусна я неохотно и се приближи до бюрото си.

— Искам да ти дам нещо.

На лицето й се появиха трапчинки.

— Мисля, че току-що ми го даде.

Още нещо. — Остин отключи най-долното чекмедже и извади каквото му трябваше, след което се върна при нея. — Това е за теб. — Подаде й малка кадифена кутийка.

Елизабет повдигна учудено вежди.

— Какво е?

— Отвори го и виж.

Тя повдигна капака и ахна. Сгушен в подложката от бяло кадифе, лежеше овален топаз, заобиколен от диаманти.

— Та това е пръстен! — промълви тя, останала без дъх, докато се взираше невярващо в блестящата скъпоценност. — Мили боже, изключителен е.

Също като теб. Мисълта, изплувала в съзнанието му, го сепна, ала не можеше да отрече, че е истина. Тя беше изключителна — и това нямаше нищо общо с физическата й красота. У нея имаше нещо, което го смущаваше и не му даваше мира.

Остин извади бижуто от кадифеното му гнездо и го надяна на безименния пръст на лявата й ръка.

— Този пръстен е част от скъпоценностите, които от поколения са притежание на семейството ни. Избрах го, защото цветът му ми напомня за очите ти. — Най-красивите очи, които някога съм виждал.

Без да откъсва поглед от пръстена, Елизабет раздвижи бавно ръка, любувайки се на красивия камък, искрящ във всички цветове на дъгата под меката светлина, която идваше от пламъците в камината. После вдигна очи към неговите. По миглите й проблясваха сълзи и той се изплаши, че тя ще се разплаче. Ала вместо това годеницата му се наведе напред и нежно го целуна по бузата.

— Благодаря ти, Остин. Това е най-красивият пръстен, който някога съм виждала. Винаги ще го пазя.

Сърцето му се сви, щом чу гласа й, разтреперан от вълнение. Заля го познатата топлина, която изпитваше винаги когато бе близо до нея — усещане, което не можеше да нарече другояче, освен „чувството Елизабет“.

Господи! Тя притежаваше сладост и невинност, които смяташе, че са присъщи единствено на малките момичета.

Беше добросърдечна. Щедра и великодушна.

А той не притежаваше нито една от тези добродетели. Провалът му с Уилям го доказваше.

Остана дълго време загледан в нея, докато си я представяше като съпруга. Като негова съпруга. Споходи го една смущаваща мисъл и се намръщи. Тя подкрепяше всичките му планове, без въпроси или оплаквания. А той нито веднъж не се бе замислил, че Елизабет може да иска пищна сватба, за каквато си мечтаят жените. Засрами се заради егоизма си.

— Добре ли си, Остин?

— Просто ми хрумна, че тази скромна, неочаквана сватба, в тесен семеен кръг, няма да е точно това, за което винаги си мечтала.

Лека усмивка осени устните й.

— Всичките ми мечти винаги са били свързани с човека, за когото някой ден ще се омъжа, а не с великолепието на сватбената церемония. Майка ми пристанала на баща ми още на втората седмица, след като се срещнали пред галантерийния магазин. Венчал ги капитанът на кораба, в морето. Няма значение как ще се омъжиш, а за кого.

Неуверен какво точно да й отговори, Остин я прегърна и зарови лице в благоуханната й коса, за да се наслади поне за миг на топлината й. След това я целуна забързано по челото и се отдръпна от нея.

— Сега трябва да отидем при другите.

— Предполагам, се досещаш, че съм много притеснена, че ще ставам херцогиня — промълви Елизабет, докато вървяха бавно към салона.

— Опасявам се, че това е неизбежно, след като смятаме да се венчаем.

Младата жена въздъхна.

— Щеше да е много по-добре и много по-просто, ако беше обикновен градинар. Или търговец.

Той се спря и се втренчи стъписано в нея.

— Какво каза?

— О, не исках да те обидя. Просто нашият живот не би бил… толкова сложен, ако не притежаваше такава благородна титла.

— Предпочиташ да се омъжиш за търговец? Или за градинар?

— Не. Предпочитам да се омъжа за теб. Само че щеше да е по-просто да се омъжа за теб, ако беше градинар.

За пръв път го осени поразяващата мисъл, че тя може би щеше да е по-щастлива, ако се омъжваше за търговец. Макар да уважаваше титлата му, явно не се впечатляваше от нея. В същото време само мисълта как може да се омъжи за някой друг, да бъде в прегръдките на друг мъж, го изпълни със заслепяваща ревност.

— И ако наистина бях търговец? — попита с безразличие, което всъщност не изпитваше. — Пак ли щеше да се омъжиш за мен?

Елизабет погали бузата му с длан и го погледна сериозно.

— Да, Остин. Пак щях да се омъжа за теб.

Той се смути. Почти очакваше да получи някакъв шеговит отговор, но тя отново го изненада, както толкова често напоследък. По дяволите, как така винаги успяваше да го обърка?

— Макар че майка ти, Каролайн и леля Джоана обещаха да ми помагат, аз нямам никаква представа какво точно трябва да прави една херцогиня.

Остин се съвзе и се усмихна.

— Много е лесно. Трябва единствено да се грижиш твоят херцог да е щастлив.

Елизабет се засмя.

— Колко хубаво. За теб. И как точно трябва да направя моя херцог щастлив?

Погледът му се плъзна бавно по стройното й съблазнително тяло.

— Няма да ти е никак трудно, обещавам ти. — Смяташе да й покаже как точно да направи своя херцог щастлив през първата им брачна нощ.

Само се питаше как, по дяволите, ще я дочака.

 

 

Елизабет прекара следващия ден, или по-скоро бе заточена, според Остин, в слънчевата библиотека заедно с майка му, Каролайн, лейди Пенбрук и шивачката. Самият той се занимаваше със сметките на имението си в Съри.

Късно следобед редовете от числа вече танцуваха пред уморените му очи и той с радост остави перото, когато на вратата на кабинета се почука.

— Влез.

Майлс пристъпи вътре и затвори след себе си.

— Е, длъжен съм да призная, Остин, че си пълен с изненади.

Херцогът се престори на смутен.

— Наистина ли? А пък аз си мислех, че съм по-скоро скучен и лесно предвидим.

— Всичко друго, но не и това, старче. Първо ме пращаш в Лондон, за да събера сведения за госпожица Матюс. После ме викаш обратно тук, за да присъствам на сватбата ти със същата тази дама. — Майлс се приближи към бюрото и с подчертано внимание се взря съсредоточено в Остин. — Хм… Изглеждаш съвсем добре, не се наблюдават никакви външни белези на лудост, като необуздани подскоци и неприлични викове. Следователно тази неочаквана сватба означава, че или си безумно, страстно влюбен, или… — Гласът му заглъхна и той повдигна въпросително вежди.

За свой срам и негодувание, Остин почувства, че вратът му пламва.

— Друсането в каретата явно ти е размътило мозъка.

— Или… — продължи приятелят му, все едно не го беше прекъсвал — си обезчестил тази девойка. — Замълча за кратко, а после кимна. — Разбирам. Не можа да държиш ръцете си по-далеч от нея, а?

— Тя ми спаси живота.

Майлс се вцепени.

— Моля?

Херцогът го запозна със събитията от последните няколко дни. Когато свърши, графът поклати глава.

— Мили боже, Остин. Извадил си късмет, че си останал невредим. — Протегна се над бюрото и го тупна по рамото. — Всички ние дължим благодарности на госпожица Матюс.

Аз със сигурност съм й задължен.

Дяволита искра проблесна в очите на Майлс.

— Обзалагам се, че най-много си благодарен на съдбата, задето някоя от дъщерите на лейди Дигби не те е открила ранен.

Остин потръпна ужасено.

— Господи, прав си!

— Което ме кара да се чудя… как е успяла госпожица Матюс да те намери?

Преди Брадфорд да успее да измисли някакво правдоподобно обяснение на нещо, за което не съществуваше правдоподобно обяснение, приятелят му вдигна ръце.

— Няма значение. Ясно е, че ти си планирал тайна любовна среща. Не са ми нужни повече подробности.

— Хм, добре — изкашля се херцогът. — А сега ми разкажи какво успя да откриеш за госпожица Матюс.

Майлс се настани на удобното кресло до бюрото на Остин. Извади от джоба си малко кожено тефтерче и прегледа бележките си.

— Разследванията ми потвърдиха, че тя е пристигнала в Лондон на трети януари тази година, на борда на кораба „Звезден скитник“. За щастие, този кораб още е в пристанището за ремонт и аз успях да поговоря с капитана му Харолд Бийчъм. Според капитан Бийчъм госпожица Матюс била идеалната пътничка. Никога не се оплаквала, дори и когато ги застигнала силна морска буря. Често пъти вечер излизала с придружителката си на палубата и заедно с капитана се любували на звездите. Имала солидни познания по астрономия и той се радвал на компанията й. — Майлс смигна на Остин. — Подозирам, че е изпитвал романтични чувства към годеницата ти.

Остин стисна челюсти, но пренебрегна дразнещата забележка на приятеля си.

— Той знаеше ли дали това е било първото й пътуване до Англия?

— Тя му казала, че за пръв път прекосява океана. Капитанът добави, че макар да очаквала с нетърпение пристигането си в Англия, около нея витаела някаква тъга. Предполагал, че й липсвал родният дом, но никога не заговорила за това. — Прелисти няколко странички от тефтерчето си. — Освен това открих госпожа Лорета Томкинс, нейната придружителка по време на пътуването.

Брадфорд се изправи в стола си.

— И какво ти каза тя?

Майлс вдигна очи към тавана.

— По-скоро ме попитай какво не ми каза. Тази жена не престана да бърбори от мига, в който ме зърна. — Той подръпна долните краища на ушите си. — Добре, че ушите ми още са на мястото си, защото като нищо можеха да окапят от плещенето й. Зная за тази жена повече, отколкото бих искал.

— Сигурен съм, че ще споделиш с мен само съществените подробности.

Графът доби обидено изражение.

— Както предпочиташ, но дявол да го вземе, никак не ми се ще аз да съм единственият, запознат най-подробно с нейното житие. — Въздъхна театрално и пак погледна в тефтерчето си. — Според госпожа Томкинс след смъртта на баща си госпожица Матюс — която тя наричаше „онова скъпо, мило дете“ — се преместила да живее при семейство Лонгрин, далечни нейни роднини по бащина линия.

— Нима е останала без средства?

— Не е беднячка, но едва ли може да се нарече богата. Била съкрушена след внезапната смърт на баща си. Елизабет споделила с госпожа Томкинс, че не искала да живее сама, затова продала малката къща, която й останала от баща й, след което се преместила при своите роднини. Очевидно всичко вървяло добре, допреди девет месеца. Тогава си опаковала вещите и заминала.

— Какво се е случило?

— Придружителката й не знае със сигурност, но подозира, че отношенията на госпожицата с роднините й са се влошили, защото никога не говорела за тях и винаги щом госпожа Томкинс ги споменела, бързала да смени темата. Но каквато и да била причината за раздора, Елизабет била много огорчена и решила да напусне Америка. Според възрастната дама отчаяно жадувала за това.

— Отчаяно?

— Отчаяно копнеела да се махне и нямала намерение да се връща. — Майлс сви рамене. — Госпожа Томкинс е твърде мелодраматична. И добави, че „онова скъпо, мило дете“ приличало на изгубена душа през първите няколко дни от плаването и че сърцето й се късало от мъка заради нея. — Графът затвори тефтерчето си и го прибра в джоба на жилетката си. — Дотук стигнах с разследванията си, преди да ме повикаш обратно тук.

Изненадан от чутото, Остин се замисли. Какво бе принудило Елизабет да напусне Америка така внезапно, при това с намерението никога да не се връща там? Очевидно зад пътуването й до Англия се криеше нещо повече, освен едно обикновено посещение при леля й. Дали се е скарала с роднините си? Струваше му се странно, че никога не ги бе споменавала, но може би спомените са твърде болезнени за нея, за да говори за тях. Това му се струваше напълно разбираемо.

— Благодаря ти, Майлс. Оценявам помощта ти.

— За нищо. Необходима ли ти е още информация, която да издирвам?

— Не мисля. Защо не останеш в Брадфорд Хол за няколко дни след сватбата? Робърт се върна от Европа, а на мама й е приятно, когато се мотаеш наоколо. Също и на Каролайн.

Върху лицето на приятеля му се мярна странно изражение и Остин си помисли, че ще откаже поканата. Но Майлс само кимна.

— С най-голямо удоволствие. Благодаря ти. А сега е твой ред да задоволиш любопитството ми. Объркан съм от цялата тази тайнственост около желанието ти да получиш сведения за госпожица Матюс. Тя действително не е богата, но на теб не ти е нужна богата наследница. И макар да е американка, все пак е племенница на граф. Ако изпитваш нежни чувства към нея, можеше поне да ме уведомиш. Естествено, щях да разбера желанието ти да проучиш дискретно една жена, която евентуално може да стане твоя съпруга.

Остин сбърчи вежди. Тъкмо се канеше да съобщи на графа, че проучванията му нямат нищо общо с чувствата му, но беше по-лесно да не опровергава предположенията му. Това със сигурност щеше да го избави от нежелани обяснения.

— Съжалявам за тази тайнственост — заговори той с небрежен тон, — но сам знаеш как щяха да ми досаждат, ако се разчуеше за плановете ми. Благодаря ти за дискретната помощ.

— Радвам се, че можах да ти услужа. — На лицето на Майлс се изписа дяволита усмивка. — Двойно по-радостен съм, че не открих нищо ужасяващо за твоята избраница.

— Също и аз, макар че това нищо не променя. Дългът повелява да се оженя за нея.

Графът стана.

— Дългът. Да, сигурен съм, че всичко е заради повелята на дълга — подхвърли с иронична усмивка, преди да излезе.