Джаки д’Алесандро
Дар от съдбата (26)

Глава 26

Остин бе коленичил до тясното легло, приковал поглед в лицето на Елизабет. По дяволите, тя беше толкова ужасяващо неподвижна. Толкова бледа.

Уилям бе излязъл преди около час, за да доведе лекаря и съдията. Кога, дявол да го вземе, ще се върне? Погледът му се стрелна към другия край на стаята, където Клодин дремеше, сгушила Жозет в скута си. Двете бяха изморени, но невредими. Да можеше да каже същото и за Елизабет…

Докосна бузата й с трепереща ръка. Беше толкова гладка и нежна. Като коприна. Твърдоглавата му съпруга беше толкова красива. И смела. Беше спасила живота на детето.

Господи, колко я обичаше. Безкрайно. Не бе по силите му да спре любовта си, а и вече не желаеше. Искаше да я обича. Да й го каже. Да й го покаже. Всеки ден през остатъка от живота им.

— Нищо няма значение — прошепна младият мъж, взел лицето й в длани. — Това, което се случи помежду ни преди… вече не е важно. Не ме интересува защо си се омъжила за мен, дали си искала да бъдеш херцогиня. Не ме е грижа дали ще имаме деца. За мен от значение си единствено ти. Ако пожелаеш, ще си осиновим деца… толкова, колкото искаш. Десет деца… — Гласът му пресекна и той преглътна с усилие, докато погледът му блуждаеше по лицето й. — Толкова си красива — пророни, преглъщайки буцата, заседнала на гърлото му. — Боже, обичам те! От първия миг, в който те видях да изпълзяваш от онези храсти. Ти си в сърцето ми, в душата ми. Ти си моята душа. — Сърцето му биеше учестено, изгаряща болка бе стегнала гърдите му. — Моля те, отвори очи. — Сведе глава и допря чело до нейното. — Не ме напускай, Елизабет. Моля те, скъпа. Моля те! Не мога да си представя живота без теб. Не ме напускай!

Елизабет чу гласа му много отдалече, сякаш се намираше в пещера. Не ме напускай…

Остин. Името му изплува в съзнанието й. Насили се да го погледне, но някой като че ли бе затиснал очите й с тежки торби с пясък. Чувстваше се безкрайно отмаляла, усещаше единствено рамото си, пулсиращо от изгаряща болка.

Но тя трябваше да му каже колко съжалява. Той трябваше да знае колко много го обича и че бе казала всички онези отвратителни неща, за да го защити. Как мисълта да го напусне бе разбила сърцето й на хиляди късчета. Съпругът й трябваше да знае, ала нямаше сили да му го каже. Изтерзаното й от болка тяло търсеше покой и забвение.

Младата жена направи последни усилия и успя с мъка да надигне клепачи. Сякаш в мъгла, съсипаното лице на Остин изплува над нея и сърцето й се изпълни с безмерна тъга, когато видя пустите му бездушни очи. Погледите им се преплетоха и той пое рязко дъх.

— Елизабет, ти се събуди. — Взе ръката й и притисна устни към дланта й. — Благодаря ти, Господи!

Тя се опита да заговори и раздвижи напуканите си пресъхнали устни, но главата й се замая и лицето му затрептя пред очите й — ту се появяваше, ту чезнеше, като вълна, плискаща се в брега. Клепачите й бавно започнаха да се притварят, но Елизабет напрегна цялата си воля. Не откъсваше очи от неговите, боейки се, че ако затвори своите, никога повече няма да го види.

— Остин… — промълви със сетни сили името, което напираше на устните й.

Прошепна го едва доловимо, ала той мигом я чу и стисна нежно ръката й.

— Тук съм, скъпа. Всичко ще бъде наред. Запази силите си, не говори. — Прошепнатите му думи я обгърнаха като топла мека завивка.

Трябва да ти кажа толкова много неща. Но беше твърде уморена. Твърде измъчена. Разтърси я толкова остра болка, че й прилоша. Тя се опитваше да остане в съзнание, да събере мислите си, ала мракът настъпваше бавно, обгръщаше я в кадифената си забрава. Неспирната безмилостна болка се просмукваше в изнемощялото й тяло. Клепачите й натежаха, сякаш бяха от олово, и младата жена осъзна, че няма да успее да му каже всичко. Но имаше едно нещо, което той на всяка цена трябваше да знае.

Без да откъсва поглед от него, Елизабет се опита да се усмихне, но не бе сигурна, че е успяла.

— Обичам те — прошепна.

Очите й се затвориха. Чу го да вика името й, отново и отново, умолявайки я безспир, ала тя повече не можеше да се бори със слабостта и болката.

Носеше се бавно към мамещия покой, където страданието не съществуваше.

 

 

Остин седеше на стъпалата пред къщата; в душата му цареше пустота, а в сърцето — изгаряща болка.

Заровил лице в шепи, той се опитваше да не мисли за най-лошото, но това бе невъзможно. Чувстваше се напълно съсипан и опустошен.

— Моля те, Господи — прошепна, — не ми казвай, че съм я убил, довеждайки я тук.

Лекарят беше с нея вече почти час и с всяка изминала минута отчаянието го стягаше все по-силно в неумолимите си клещи.

Съдията бе пристигнал, придружен от неколцина мъже, които отнесоха трупа на Гаспар. Остин, Уилям и Клодин бяха разпитани от съдията. С помощта на французойката, която превеждаше, херцогът разказа за заплашителните писма, изпратени му от негодника, за детектива от „Боу Стрийт“, когото бе наел, за да го открие. Не разсея заблуждението на съдията, че именно детективът му е разкрил местоположението на Гаспар. След като служителят на закона си тръгна, Уилям се върна в селото, за да купи храна и провизии.

А Елизабет все още не бе дошла в съзнание.

По дяволите, ако онзи лекар не излезеше скоро, щеше да нахлуе вътре, да го стисне за гърлото и да го застави да му каже, че Елизабет ще оздравее.

Вратата се отвори и Остин скочи на крака. На прага се появиха лекарят и Клодин.

— Как е тя? — попита трескаво херцогът, докато погледът му прескачаше от единия на другия. Знаеше, че и двамата виждат безумния му страх, който не можеше да скрие.

— Почива спокойно — отвърна лекарят на английски със силен акцент.

Остин стегна коленете си, за да не се свлече на стълбите.

— Тя няма… да умре?

— Напротив, вярвам, че съпругата ви напълно ще оздравее, въпреки че в момента е много слаба и изпитва силна болка. Смених превръзката и й дадох малко лауданум.

Напълно ще оздравее.

Тя щеше да живее. Остин се подпря с ръка на стената, за да не падне.

— Дойде ли в съзнание?

— Да. Попита за вас и аз я уверих, че сте отвън, до вратата. Съветвам ви да не я местите поне още една седмица, но след като се почувства достатъчно силна, може да се върне в Англия. — Лекарят свали пенснето си и го потърка с ръкава. — Забележителна млада жена. Изключително здрава и силна.

Остин едва не се разсмя на глас, нещо, което си мислеше, че никога повече няма да направи.

— Да, наистина, моята съпруга е много здрава и силна. — Слава богу!

— Сега можете да я видите — рече лекарят и младият мъж не се поколеба нито за миг.

Влезе вътре и прекоси стаята, макар че краката му се подкосяваха и трепереха. Елизабет лежеше върху тясното легло в ъгъла, завита с одеяло с грижливо подпъхнати краища.

Коленичи до нея, а погледът му пробягна тревожно по лицето й. При все че беше бледа, кожата й вече нямаше онзи восъчножълтеникав оттенък. Гърдите й се повдигаха и спускаха равномерно и спокойно. Той протегна ръка и отметна една кестенява къдрица от челото й. Залялата го вълна от любов и облекчение беше толкова силна, че го замая и почти го остави без дъх.

Елизабет, неговата прекрасна, непредсказуема съпруга, щеше да оздравее напълно и да живее. Тя беше казала, че го обича, и дори думите да са били трескаво бълнуване, Остин вярваше, че за тях има надежда. Щеше да спечели любовта й. Щеше да намери начин. По някакво чудо им бе даден втори шанс и се закле, в името Божие, че ще стори всичко по силите си, за да я убеди да забрави миналото и да остане с него. Обичаше я толкова безмерно, че не можеше да си представи живота без нея. Тя беше негова и щеше да прекара остатъка от живота си, за да й го докаже.

Наведе глава, допря чело върху одеялото и прошепна единствените две думи, които имаше сили да изрече:

— Обичам те.

 

 

Късно същата вечер Остин седеше край паянтовата дървена маса и топлеше ръцете си, обвил пръсти около нащърбената чаша с чай. Огънят в огнището хвърляше причудливи сенки в полутъмната стая.

Елизабет още не се бе събудила, но дишането й беше равномерно и спокойно и нямаше никакви признаци на треска. Жозет спеше върху сламеника в ъгъла, а Уилям и Клодин, коленичили до нея, разговаряха шепнешком.

Докато отпиваше от чая си, херцогът оглеждаше снаха си. Тя беше много хубава дама, дребничка и слаба, с лъскава черна коса и големи кафяви очи. От нея се излъчваха спокойствие и увереност. Той забеляза, че по ръцете й има мазоли и се движеше наоколо с непринудеността на жена, свикнала с къщната работа. Със сигурност не беше богата, нито аристократка.

Той видя как брат му помилва нежно синината, загрозяваща бузата на Клодин, а устните му се стиснаха в сурова линия. Французойката улови ръката на Уилям и целуна с жар дланта му. Дори слепец можеше да види любовта, сияеща в очите им.

Уилям помогна на жена си да легне при Жозет, а след това отиде при брат си и седна срещу него на масата. Лицето му беше по-слабо, от двете страни на устата му и по челото се виждаха дълбоки бръчки. В този сериозен мъж нямаше и помен от палавото момче, което някога бе познавал, и сърцето го заболя заради страданията и мъките, които брат му явно бе преживял. Имаха да си кажат толкова много неща, а Остин не знаеше откъде да започне. Прокашля се и накрая заговори:

— Жозет ти е одрала кожата.

— Да, така е.

— На колко години е?

— Две. — Уилям го погледна право в очите. — Твоята съпруга й спаси живота. Вечно ще съм й задължен.

— Твоята съпруга помогна да се спаси животът на Елизабет. Аз ще съм ти вечно задължен. — Надигна се, протегна ръце през масата и прегърна Уилям. Изпита огромна благодарност, когато брат му отвърна на прегръдката. — Не мога да повярвам, че седя тук и разговарям с теб. Че си жив! — възкликна Остин. — Господи, мама, Робърт и Каролайн ще…

— Как са те?

— Добре. Ще бъдат потресени… и на седмото небе от радост, когато те видят. — Херцогът пое дълбоко дъх. — Чух какво каза Гаспар на Елизабет, а и аз говорих с него, така че зная почти всичко, което се е случило, но защо ни остави да повярваме, че си мъртъв?

— Нямах друг избор. Не можех да рискувам негодникът да открие Клодин и Жозет. Ако се бях свързал с теб и ти бях казал, че съм жив, щях да изложа и себе си, и тях на опасност… Както и теб, и семейството.

— Неколцина войници от твоя полк са те видели да падаш на бойното поле.

— Вярно е. Конят ми бе прострелян и двамата паднахме заедно, но за разлика от мнозина други, аз не бях смазан под тежестта му. След битката при Ватерло настана страшен хаос, бойното поле бе осеяно с телата на хиляди убити и ранени.^[1] Аз успях да избягам, но преди това пъхнах часовника си под трупа на един убит войник — знаех, че не бе възможно някой да го разпознае.

Стисна раменете на Остин и седна на стола.

— Върнах се при Клодин и Жозет. Знаех, че Гаспар ще ги търси, за да си отмъсти, задето го бях измамил… ако е оцелял. Трябваше да се скрием, докато разбера дали негодникът е жив. Много скоро открих, че е.

— Как се срещна с Клодин?

— Преди повече от две години ми спаси живота. Бях ранен с щик в крака. Когато дойдох на себе си, видях насреща си най-милите и нежни очи на света. Тя ми каза, че ме е намерила в гората, на около три километра от мястото на битката. Предполагам, че някак си съм се довлякъл до там, макар че нищо не си спомням. Клодин се грижи за мен, докато оздравях.

— Защо е помогнала на английски войник?

— Тя ми каза, че по-малкият й брат е загинал във войната. Макар че бях англичанин, не искала някой друг да страда като нея заради загубата на обичан близък, а и не желаела смъртта ми да тежи на съвестта й. Затова решила да направи всичко по силите си, за да ми помогне да оздравея, а след това да ме изпрати по живо, по здраво.

Уилям скръсти ръце върху масата пред себе си.

— Не сме искали да се влюбваме, но се случи. След две седмици вече бях здрав, за да се върна в полка си, но не можех да я изоставя. Тя отказа да се омъжи за мен, страхувайки се от опасното и трудно положение да имам французойка за жена, но аз не отстъпих. Отидохме в едно село на няколко километра от дома й и тайно се венчахме. След това й помогнах да се устрои в друго село, под измислено име. Исках да е по-далеч от Гаспар, чиято дълбока омраза към англичаните се бе превърнала в истинска лудост след смъртта на Жулиен. Трябваше да се погрижа за безопасността й, още повече, след като научих, че е бременна. — Погледна към съпругата и дъщеря си, които спяха спокойно в другия край на стаята. — Гаспар откри църквата, в която се бяхме венчали, и тръгна по следите ми. Смяташе да ме убие, а след това да намери Клодин, за да убие и нея. Успях да го убедя, че съм минал на страната на французите — нали жена ми е французойка, — така че как бих могъл да остана верен на англичаните, нали? За да докажа лоялността си, обещах да доставя на него и на хората му хубаво английско оръжие.

— Което си правил през онази нощ на пристанището — вметна Остин. — Само дето оръжията са били негодни.

— Да, с изключение на няколкото, които бяха най-отгоре във всеки сандък, в случай че ги провери, което той направи. — Потърка уморено лице с ръце. — Когато те видях там, здраво се изплаших. Не можех да ти обясня какво става, а и не можех да позволя на Гаспар да те види. Животът и на двама ни бе заложен на карта.

— Искам да знаеш колко много съжалявам за онази нощ, Уилям. Заклеймих те като предател, отрекох се от теб като мой брат…

— Нямаше как да знаеш, Остин.

— Трябваше да ти вярвам, да зная, че никога не би изменил на страната си.

— Ти повярва в това, което аз исках да повярваш. Докато разговаряхме, можех да ти призная какво става, ала не исках да рискувам някой да чуе и след това да те разпитват. Бих направил всичко — всичко — за да защитя Клодин и Жозет, дори това да означаваше, че родният ми брат ще ме смята за предател.

Остин погледна към Елизабет. Да, той разбираше дълбочината на подобна любов.

— Съжалявам, че позволих ти, мама, Робърт и Каролайн да ме оплаквате през последната година — рече Уилям тихо, — но докато не си разчистех сметките с Гаспар, не можех да се върна у дома. Като го уби, ти ме освободи.

Тръпки разтърсиха Остин.

— Онзи мерзавец едва не уби жена ми. Ако можех, бих го убил отново.

— Твоята съпруга е много смела. Отдавна ли си женен?

— Не. Но тя промени живота ми. — Вдигна глава към Уилям и двамата се спогледаха разбиращо. — Виждам, че ти е ясно.

— Напълно. Клодин също промени моя.

За няколко минути се възцари мълчание, сетне Остин заговори:

— Вечерта, когато срещнах Елизабет, тя ми каза, че ти си жив. Не й повярвах.

Уилям се намръщи.

— Откъде е могла да знае, че съм жив?

Остин насочи поглед към жената върху тясното легло до огнището, която владееше сърцето и душата му. Би било обидно за нея, ако скрие ясновидската й дарба след всичко, което бе направила за него и семейството му. Защото виденията й бяха именно това — безценен дар. Извърна се към Уилям и му обясни каква необикновена жена е съпругата му.

Когато свърши, брат му остана да се взира слисано в него.

— Това е невероятно.

Още веднъж погледът на херцога се отклони към Елизабет.

— Да, Уилям. Тя е точно такава. Невероятна.

И още щом отвореше очи, щеше да стори всичко по силите си, за да я убеди колко невероятна и специална жена е. И че завинаги му принадлежи.