Джаки д’Алесандро
Дар от съдбата (16)

Глава 16

Половин час по-късно Елизабет стоеше пред високото огледало и се взираше в отражението си. Дори родителите й нямаше да я познаят.

Тесните черни панталони обгръщаха плътно бедрата й, а краката й бяха обути в протрити ботуши, които й бяха малко големи. Широката бяла мъжка риза и шалът прикриваха пристегнатите й с бинт гърди. Гъстата й коса бе старателно напъхана под моряшкото кепе, нахлупено ниско над очите. Елизабет спокойно можеше да мине за висок и строен млад мъж. А след като надене черното палто, което сега бе окачено на страничната колона на леглото, никой нямаше да предположи, че е жена, а още по-малко херцогиня.

Вратата на спалнята се отвори и Остин влезе.

— Добре. Всички отидоха на театър. Ти… — Зърна я и се закова на място. — Готова ли си?

Тя се обърна.

— Да? Как ме намираш?

Той я огледа от главата до петите и обратно. Сетне се приближи и спря точно пред нея с мрачно изражение.

— Няма да излезеш от къщата в този вид.

Тя сложи ръце на кръста.

— И мога ли да попитам защо? Преобразяването ми е направо съвършено. Никой няма да се досети, че не съм мъж.

— Как ли пък не! Начинът, по който прилепват тези панталони… — Махна с ръка и стисна силно устни. — Неприлично е.

— Неприлично! Нали ти ми ги даде!

— Тогава не знаех, че ще изглеждаш така в тях.

Тя тропна с обутия във висок ботуш крак.

— И как изглеждам в тях?

— Като… — Отново махна с ръка, все едно се опитваше да улови във въздуха думата, която търсеше. — Като така — отсече накрая.

Младата жена въздъхна. Явно заради някакво съвсем неуместно чувство на приличие той бе готов да провали плана им. Дръпна палтото от колоната, облече го и го закопча догоре.

— Виж — рече и се завъртя бавно пред него. — Сега съм покрита от брадичката до коленете.

Той продължаваше да се взира смръщено в нея.

— Няма да сваляш палтото нито за миг — изръмжа сърдито, след като тя се завъртя два пъти пред него. — И ще остане закопчано догоре. Кръчмата, в която отиваме и където са видели Гаспар, се посещава от доста груба и недодялана тълпа. Ако някой се усъмни, че си жена, последствията може да са трагични.

— Разбирам.

Погледът му се отмести към кепето й.

— Добре ли е закрепено?

— Все едно е заковано за главата ми.

Изражението му остана все така напрегнато и сърдито и за миг тя се изплаши, че наистина ще й забрани да го придружи. Опита се да си придаде възможно най-спокоен и равнодушен вид и просто стоеше и чакаше.

— Да вървим — рече той накрая.

Остин излезе и тя го последва, като внимаваше да не издаде облекчението си. И обзелото я предчувствие. Елизабет наистина не искаше да остава у дома.

Знаеше, че тази нощ ще се случи нещо важно.

 

 

Половин час по-късно, когато наетата карета спря пред порутена сграда, Елизабет дръпна леко завеските и се взря в мрака. Макар да не знаеше къде се намират, зловонието на гниеща риба подсказваше, че са близо до доковете. Ноздрите й потръпнаха отвратено.

— Готова ли си, скъпа?

Тя се извърна от прозореца и погледна към Остин. Дори на мъждивата светлина виждаше смръщеното му лице. Напрежението се излъчваше от него на тъмни вълни. С надеждата да разсее безпокойството му, младата жена се насили да се усмихне.

— Да, готова съм.

Той не отвърна на усмивката й.

— Разбра ли точно какво искам да направиш?

— Разбира се. Ако усетя нещо, незабавно ще ти кажа.

Макар да смяташе, че е невъзможно, лицето му стана още по-мрачно.

— Благодаря ти, но не това имах предвид.

Нейните вежди също се смръщиха.

— Не разбирам. Мислех, че искаш да ти кажа, ако доловя нещо.

— Искам. Но не бива да се отделяш от мен.

— Няма. Аз…

Остин сграбчи двете й ръце, пресичайки по-нататъшните й думи. Побиха я тръпки от напрегнатия му взор.

— Обещай ми — прошепна настойчиво.

— Обещавам, но…

— Никакво „но“. Това място е изключително опасно. Няма да мога да те защитя, ако се отдалечиш от мен. Ясен ли съм?

— Напълно. Смятай, че съм пришита за ръкава ти.

Той въздъхна дълбоко.

— По дяволите, тази идея не е добра. Хиляди неща биха могли да се объркат.

— Хиляди неща могат да се оправят.

— Излагам те на опасност.

— Аз не съм в по-голяма опасност от теб.

Той я пусна и зарови пръсти в косата си.

— Колкото повече мисля за цялата тази работа, все повече се убеждавам, че идеята никак не е разумна. Ще наредя на кочияша да те откара у дома. — Понечи да отвори вратичката.

Тя го плесна през китката.

— Не.

Остин повдигна черните си вежди към нея.

— Ако ме накараш да се върна у дома, просто ще наема друга карета и ще се върна тук.

Погледът му я прониза като нажежено желязо. Елизабет никога досега не го бе виждала толкова ядосан и макар да бе сигурна, че не би я наранил, по гърба й плъпнаха ледени тръпки от яростта, пламтяща в очите му.

— Няма да направиш нищо подобно — процеди съпругът й много ясно и отчетливо.

— Ако се налага, ще го направя. — Преди той да успее да продължи с възраженията си, тя докосна смръщеното му лице с длани. — Вярваш ли, че мога да ти помогна?

За един дълъг миг той се взря изпитателно в нея и младата жена се зачуди дали Остин има и най-малката представа колко я наранява мъката в очите му. Усещаше, че той крие нещо от нея — някаква мрачна и страшна тайна, която разяждаше душата му. Подозираше, че съпругът й нарочно сдържа чувствата и потиска мислите си, за да не може тя да ги „види“.

Боже, колко я измъчваше страданието му. Само ако й довери тайните си… и осъзнае колко много иска, колко неистово се нуждае да му помогне.

Колко силно го обича.

Елизабет никога не бе изрекла думите, все още не бе готова да изрази на глас дълбочината на чувствата си, а и не беше убедена, че той иска да ги чуе. Но, за бога, нима не ги виждаше в очите й?

— Ако не вярвах, че Уилям е жив и че ти можеш да ми помогнеш да го намеря, никога не бих те довел тук — промълви Остин накрая.

— Тогава ми позволи да ти помогна. Моля те. Не желая повече да гледам как страдаш. Позволи ми да намеря отговорите, които търсиш. Ще стоя толкова близо до теб, че дори ще можеш да чувстваш ударите на сърцето ми.

Надяваше последните й думи да извикат усмивка на устните му, но погледът му остана сериозен. Вдигна ръце и свали дланите й от лицето си. Преплете пръсти с нейните и ги стисна толкова силно, че те изтръпнаха. Не можеше да прочете мислите му, но вълнението му бе съвсем очевидно.

Тъкмо когато Елизабет бе сигурна, че ще й нареди да се върне у дома, Остин повдигна ръката й към устните си и опари пръстите й с жарка целувка.

— Да вървим — подкани я с дрезгав глас.

 

 

Над вратата на кръчмата се мъдреше надпис: „Мръсната свиня“.

В мига, в който пристъпи прага й, Елизабет реши, че мястото напълно отговаря на името си. Вонята на прокиснало вино и мръсни тела я обгърна като отровен облак. Догади й се от миризмата на острия и лютив цигарен дим, стелещ се на гъсти валма във въздуха.

Различи в полутъмното помещение груби и едри мъже, насядали край малките дървени маси, прегърбени над мръсни чаши. Когато двамата се появиха на прага, глъчката от разговорите стихна и всички се вторачиха в новодошлите с подозрителни, враждебни погледи.

Въпреки смелостта, която бе показала преди малко, страх и безпокойство обхванаха младата жена и тя пристъпи по-близо до съпруга си. Мъжете изглеждаха така, сякаш нямаше да се поколебаят да ги наръгат с ножовете си при най-малкия повод, но открито заплашителният поглед на Остин ги възпираше от всякакви действия.

— Гледай надолу и не говори — рече херцогът тихо. Поведе я към една издълбана с резки маса в най-отдалечения ъгъл. Погледите на посетителите прогаряха гърбовете им, но след като двамата седнаха, разговорите отново се подновиха.

Към масата им с боязливи стъпки приближи жена в мръсна, изпоцапана с мазни петна рокля.

— К’во шъ щат господата? — попита и леко се наведе.

Елизабет се осмели да й хвърли един поглед изпод козирката на кепето и сърцето й тутакси се сви от състрадание. Жената беше болезнено слаба, а цялата й кожа бе в ужасни синини. Тя вдигна леко глава и видя, че устните на нещастницата са подути, а жълтеникава синина загрозяваше едната й страна. Елизабет никога не бе виждала такива безжизнени очи, с каквито ги гледаше тя.

— Уиски — рече Остин. — Две.

Жената се изправи, потръпна и притисна ръка към кръста си.

— Две уискита, значи. Ако на господата им съ ще нещо повече от пиячка, да знайте, че ми викат Моли.

Елизабет пое дълбоко дъх. Боже, колко ужасно е, че някой е принуден да живее в такива отвратителни условия. Душата й се преизпълни с жал към Моли и тя се запита дали бедната страдалка някога бе познала щастието.

— Добре ли си? — прошепна Остин.

— Онази жена. Тя е… — Поклати глава и прехапа устни, неспособна да опише подобно отчаяние.

— Проститутка. — Той се наведе напред. — Долови ли нещо в нея?

В очите й запариха сълзи. Погледна крадешком към другия край на кръчмата и видя Моли да си проправя път през тълпата от мъже. Докато минаваше, почти всеки мъж й пускаше ръка, сграбчваше гърдите й или я стискаше за задника, ала тя едва ги забелязваше. Не реагираше, а очите й оставаха пусти.

— Почувствах само отчаяние — прошепна Елизабет. — Никога не съм виждала такава пълна безнадеждност.

— Тя ще те окраде, без да се замисли, в мига, в който реши, че може. Обзалагам се, че преди да си тръгнем, ще се опита да пребърка джобовете ти.

— Ако имах някакви пари у себе си, с радост щях да ги дам на това бедно създание. Господи, Остин, вижда се, че са я били жестоко, както и че от седмици не е яла до насита!

В този миг се появи Моли и сложи пред тях две мръсни чаши с уиски. Остин бръкна в джоба си, извади няколко монети и ги остави на масата. Очите на келнерката останаха все така безизразни.

— Добре — рече тя равнодушно. — Кой ще е първи? — Насинените й подпухнали очи внезапно се присвиха. — Ама не си мислете, че шъ ви взема и двамата наведнъж, щото не пра’я таквиз неща.

Елизабет стисна устни, надявайки се, че е успяла да скрие смайването си от предложението. Още не можеше да повярва с какви ужасии се сблъскваше ежедневно тази несретница. Изпълнена с безкрайна жалост, тя с мъка удържаше напиращите в очите й сълзи.

— Искам само да науча нещо — рече приглушено Остин. — За един мъж, на име Гаспар. — Описа французина. — Виждала ли си го?

Моли се замисли за миг, сетне поклати бавно глава.

— Не мо’а да река със сигурност. Много мъже се влачат в таз дупка и ако тряб’а да съм чес’на, се опитвам да не гле’ам лицата им. Зная само, че вонят лошо и ’сички имат големи, груби ръце. — Погледът й се стрелна към монетите върху масата. — Не щете ли нещо друго?

— Не, Моли. Благодаря ти. — Остин взе монетите и й ги подаде. После бръкна в джоба си, извади няколко златни монети и също й ги връчи.

Очите й сякаш щяха да изхвръкнат от изумление. Отправи слисан и въпросителен поглед към този невероятно щедър клиент.

— Т’ва ли й ’сичко? Само малко приказки?

Херцогът кимна. Келнерката пъхна парите в пазвата си и побърза да се отдалечи, сякаш се боеше, че той ще си ги поиска обратно.

— Колко й даде? — попита Елизабет.

— Достатъчно, за да се нахрани.

— За колко дълго?

Младият мъж се поколеба за миг, все едно му бе неудобно да отговори, сетне сви рамене.

— Поне за шест месеца. Почувства ли нещо?

— Не. Често е трудно в такава тълпа. Твърде много усещания ме връхлитат изведнъж и всичко се обърква. Трябва да затворя очи и да се отпусна.

— Много добре. Направи го, а аз ще се огледам, за да видя дали мога да позная някого.

Тя кимна и затвори очи. Погледът на Остин обходи внимателно лицата на посетителите, ала никое не му се стори познато.

След няколко минути Елизабет отвори очи.

— Съжалявам, Остин, но не долавям нищо, което може да ни помогне.

— Тогава да вървим — подкани я той и се изправи. — Трябва да посетим още няколко места.

Излязоха благополучно от кръчмата и се качиха в очакващата ги карета. Херцогът даде адреса на кочияша и седна срещу съпругата си. В полутъмното купе, облечена в мъжки дрехи, тя наистина можеше да мине за млад мъж. Мисълта донякъде го смущаваше, тъй като много добре знаеше, че е истинска жена във всяко едно отношение.

— Съжалявам, че не успях да усетя нищо в кръчмата — обади се Елизабет. — Може би на следващото място ще имаме по-голям успех. Къде отиваме сега?

— В един игрален дом. Според сведенията ми Гаспар наскоро е бил видян там.

— Разбирам. — Тя се поколеба и той забеляза, че кърши пръсти. — Искам да ти благодаря за щедрия ти жест към Моли.

Съвестта го загриза, настоявайки да й признае, че не би удостоил дори с поглед онази проститутка, ако не беше заради нея, но преди да заговори, Елизабет протегна ръка и я отпусна върху неговата.

— Ти си необикновен мъж, Остин. Забележителен и прекрасен мъж.

Сякаш железни клещи го стегнаха за гърло. По дяволите, ето че отново го правеше! Само едно нейно докосване бе достатъчно, за да се размекне. Една нежна дума. Един топъл поглед. Тя го караше да се топи като сняг, хвърлен в огъня.

И вместо да се ужаси от това признание, вместо да се изпълни с желание да побегне или да я отблъсне, изгаряше от копнеж да я вземе в прегръдките си. Да я притисне до гърдите си. Да я люби. Да се опита да обясни по някакъв начин тези смущаващи и объркващи чувства, които тази необикновена жена събуждаше в него.

Улови ръката й и запечата една гореща, почти отчаяна целувка върху облечената й в ръкавица длан.

— Елизабет, аз…

Каретата спря, прекъсвайки думите му. Той се взря през прозореца и видя, че са пристигнали на местоназначението си. След като помогна на съпругата си да слезе от каретата, я поведе към тесния проход между две западнали, почти порутени тухлени сгради. Спуснаха се по мръсните стълби и влязоха в игралния дом.

Помещението беше шумно, оскъдно осветено и задимено. Зад масите седяха мъже от различни прослойки на обществото и играеха на карти или хвърляха зарове. Матроси с груби и цинични обноски, лондонски контета, излезли на лов за приключения, хора със съмнителен произход — тук се допускаха всички, които имаха пари и желание да залагат.

След като отново й напомни да държи шапката си ниско нахлупена и погледа сведен, Остин я поведе бавно покрай стената на стаята. Тя се спря близо до края на надраскания и изтъркан дървен тезгях.

— Какво има? — прошепна й, като закри с гръб Елизабет от любопитните погледи на присъстващите.

Тя се намръщи и поклати глава. Без да промълви нито дума, свали тъмните си ръкавици и ги пъхна в джоба. Сетне постави ръце върху тезгяха. Очите й се притвориха.

Херцогът я наблюдаваше внимателно, докато съпругата му оставаше скрита за останалите в помещението. Елизабет поемаше дълбоко дъх и бавно го изпускаше. Тъкмо когато си мислеше, че нито миг повече няма да издържи мълчанието й, тя отвори очи.

— Гаспар е бил тук — промълви младата жена.

Стомахът му се присви.

— Кога?

Очите й се изпълниха с тревога.

— Тази вечер, Остин. Той е бил тук тази вечер.