Джаки д’Алесандро
Дар от съдбата (15)

Глава 15

Робърт, Каролайн, Майлс и вдовстващата херцогиня стояха във вестибюла на лондонската къща на Остин и подаваха на Картърс шаловете, шапки, бонета и палта.

— Къде са брат ми и съпругата му? — попита Каролайн иконома, след като той прибра връхните им дрехи.

— В библиотеката, лейди Каролайн. Ще съобщя за пристигането ви.

Робърт изпрати с поглед Картърс, който закрачи по коридора. Икономът спря пред вратата на библиотеката и почука предпазливо. Мина около минута и отново почука.

Когато изтече още една минута, без да последва отговор, Робърт се притесни. Бяха открили мъртъв детектива от „Боу Стрийт“, а сега и Остин не отваряше вратата… по дяволите! Извърна се към Майлс и попита с приглушен тон:

— Мислиш ли, че се е случило нещо лошо?

Графът смръщи загрижено вежди.

— Не зная, но с оглед на последните събития, бих казал, че не е изключено.

— Е, нямам намерение повече да стърча тук — прошепна Робърт. Пое по коридора, а Майлс го последва. Стъпките, отекващи зад тях, показваха, че и останалите са по петите им.

— Картърс, нещо не е наред ли? — попита Робърт.

Икономът се извърна вдървено към него.

— Всичко е наред. Просто чакам Негова Светлост да ме покани да вляза.

— Сигурен ли си, че е в библиотеката? — попита Майлс.

— Напълно. — Картърс почука още веднъж и отново не последва отговор.

Двамата млади мъже се спогледаха.

— Дявол да го вземе! — промърмори Робърт, пресегна се покрай Картърс и без да обръща внимание на възмутения му протест, отвори вратата.

Прекрачи прага и спря толкова рязко, че Майлс се удари в гърба му и едва не го събори.

Изпухтя облекчено. Явно тревогите и страховете за брат му бяха напълно неоснователни, тъй като Остин очевидно се намираше в страхотна форма и безспорно в… идеално здраве.

Държеше Елизабет в обятията си и страстно я целуваше. Робърт предполагаше, че широките рамене на брат му възпрепятстват останалите да видят заниманието им. Но всички чуха красноречивата въздишка на удоволствие, отронила се от устните на снаха му.

— Хм! — прокашля се Робърт.

Двойката влюбени очевидно не го забелязаха.

— Хм! — опита отново младежът, този път по-високо.

Остин вдигна глава.

— Не сега, Картърс — изръмжа, без да си дава труд да се обръща.

— Съжалявам, че се налага да те разочаровам, но не е Картърс — обяви Робърт.

Херцогът застина. Неочакваният глас на брат му едва не го накара да изругае яростно, но успя да се сдържи. Елизабет нададе смаяно възклицание и се опита да се отскубне от прегръдката му, но той я държеше здраво притисната към гърдите си, макар че измъкна неохотно ръката си от корсажа й. Погледна младата си невеста и с мъка потисна въздишката на копнеж. Със зачервени страни, влажни устни, подути от целувките му, и разрошени коси, които само допреди десетина минути бяха прибрани в стилна прическа, тя беше самото съвършенство.

Изруга свирепо под нос. Трябваше да направи нещо за брат си. Мярна му се мисълта да го хвърли в Темза. Да. Идеята определено си струваше. Извърна се към неочаквания гост и установи, че Робърт не беше сам. Майлс, Каролайн, майка му и Картърс се бяха скупчили на прага.

Икономът пристъпи в стаята. Обикновено безстрастното му лице изразяваше пълно отчаяние.

— Простете, Ваша Светлост. Почуках няколко пъти, но…

Остин махна с ръка, за да пресече излиянията му.

— Всичко е наред, Картърс. — По дяволите, ако трябваше да бъде честен, мъжът можеше да удря по вратата с чук, но се съмняваше, че щеше да го чуе. — Можеш да се заемеш със задълженията си.

— Да, Ваша Светлост. — Опъна ливреята си, завъртя се на пети и се изнесе от библиотеката, но не преди да стрелне неодобрително с поглед Робърт.

Вдовстващата херцогиня приближи към Остин с протегнати ръце.

— Здравей, скъпи! Здравей, Елизабет! Как сте?

Майка му бе толкова радостна да ги види, че част от раздразнението му се стопи. Докато съпругата му поздравяваше останалите, той се наведе и целуна по-възрастната жена по бузата.

— Аз съм много добре, мамо.

Елегантните й вежди се повдигнаха леко и очите й блеснаха закачливо.

— Да, виждам. — Приближи се към големия си син и додаде тихо: — Не се тревожи, скъпи. Отседнали сме в градската къща на Майлс.

Остин се надяваше, че е успял да прикрие облекчението си. След като поздрави Каролайн, кимна кратко към приятеля си и изгледа кръвнишки брат си.

— Какво ви води тук?

— Робърт и Майлс имаха работа в града — отвърна вдовстващата херцогиня — и поканиха мен и Каролайн да ги придружим.

— Каква прекрасна изненада — обади се Елизабет. — Много се радваме да ви видим.

Робърт определено остана с впечатлението, че снаха му говореше само от свое име, тъй като Остин очевидно никак не се радваше да ги види. Сега, след като се убеди, че и двамата са добре, вълна на облекчение заля младия мъж и от плещите му сякаш се смъкна огромен товар.

Трябваше да обсъдят важни въпроси, но не можеше да говори за тях пред жените. Ако обаче помоли веднага брат си да излязат от стаята, знаеше, че майка му и Каролайн, а несъмнено и Елизабет няма да си намерят място от любопитство. Но той нямаше никакво желание да им съобщава истинската причина за това посещение.

Докато младата херцогиня настаняваше гостите и поръчваше чай и освежителни напитки, Робърт приближи до Остин, който не бе помръднал от мястото си в другия край на помещението, а сега го удостои с леден поглед.

— Аз съм младоженец, братле. Да не би да си забравил?

— Разбира се, че не съм.

— Тогава какво, по дяволите, те е прихванало, че да пристигаш тук неканен, при това придружен от цяла свита? — кимна към останалите, без да откъсва смразяващия си взор от лицето на по-малкия си брат. — И кога си тръгвате? — попита, преди Робърт да успее да отговори.

— Да си тръгваме? Та ние току-що пристигнахме. Нима не се радваш да ни видиш? — не устоя той на желанието да подразни негостоприемния домакин.

— Не.

— Жалко. А аз бях преизпълнен с благородното намерение да те спася от скуката, която без съмнение те е налегнала след три безкрайни дни, прекарани в оковите на брака. Очевидно не си на себе си от благодарност и си изгубил дар слово.

— Разкарай се!

— В какъв неблагодарник те е превърнал бракът — цъкна с език Робърт. — Направо не е за вярване.

Остин се облегна на голямото махагоново бюро, скръсти ръце пред гърди и кръстоса глезени.

— Разполагаш точно с две минути, за да ми кажеш всичко, което желаеш, а след това, за съжаление, ще трябва да си тръгнете. Мама каза, че сте отседнали у Майлс. Предполагам, че ще искате да се настаните.

Робърт хвърли скришом поглед към другия край на стаята и видя, че дамите са заети в оживен разговор. Повдигна вежди към графа, който незабавно се извини пред жените и забърза към двамата мъже.

— Всъщност има конкретна причина с Майлс да сме тук — рече Робърт с приглушен глас, като пристъпи по-близо до Остин.

— Имаш предвид друга, освен да ми досаждаш?

— Да. Но това е нещо, което трябва да обсъдим насаме.

Херцогът присви очи и се взря в лицето на брат си. Понякога му беше трудно да определи кога се шегува, но мрачното му изражение сега изглеждаше съвсем искрено. Забеляза, че приятелят му е не по-малко сериозен.

— Може би не е зле да се оттеглим в кабинета ти? — предложи Майлс.

Остин изгледа последователно угрижените им физиономии.

— Добре.

Загложди го силното предчувствие, че никак няма да му хареса това, което щяха да му кажат.

 

 

Определено не му хареса.

В имението му бе намерен трупът на детектива от „Боу Стрийт“.

Останал сам в кабинета си, Остин крачеше по турския килим — мислите му се лутаха, а от напрежение и притеснение му беше лошо. Не се съмняваше, че мъртвият мъж беше Джеймс Кини.

Дявол да го вземе, нищо чудно, че Кини не бе дошъл на срещата им. Нещастникът е лежал в храстите, с наполовина отнесена глава.

Думите на Робърт отекнаха в съзнанието му. Решихме, че ще е най-добре да отдалечим Каролайн и мама от имението, в случай че някакъв луд броди наоколо, въпреки че съдията каза, че вероятно става дума за нападение с цел кражба.

Кражба? Остин поклати глава. Не, детективът му е носел сведения за Гаспар. А сега беше мъртъв.

Какво бе открил? Каквото и да е било, явно е било достатъчно важно, за да го убият. И херцогът не се съмняваше кой го бе сторил.

Прокара трепереща ръка през косата си. Беше ясно, че французинът е не само изнудвач, но и убиец. Убиец, който твърдеше, че разполага с доказателства за предателството на брат му Уилям. Убиец, който можеше във всеки момент да направи обществено достояние тези доказателства и да съсипе семейството на херцог Брадфорд.

Няма да го позволя. Какво, по дяволите, ще стане с мама и Каролайн? С Робърт? С Елизабет?

По дяволите! Каква каша. Кини навярно е бил убит в нощта, когато трябваше да се срещнат… застрелян в главата, горкият нещастник. Вероятно изстрелът е подплашил Мист…

В този миг застина напълно неподвижно.

Думите на Елизабет отекнаха в съзнанието му. Бях сигурна, че във видението си чух изстрел. Усетих ледения полъх на смъртта. Много силно. Толкова съм благодарна, че не са те застреляли.

Всемогъщи боже! Олюля се и се вкопчи в страничната облегалка на канапето. После бавно се отпусна върху възглавницата. Прозрението се стовари със страшна сила върху плещите му.

Имаше само едно възможно обяснение за думите й — само един начин, за да научи.

Тя знаеше, че край руините дебне опасност. Бе предвидила изстрела… и смъртта. Само че жертвата не беше той, както бе помислила, а Джеймс Кини.

Съпругата му не просто притежаваше свръхестествена интуиция, тя можеше в действителност да вижда събития от миналото. Събития от бъдещето. Как бе възможно? Откритието го плашеше и объркваше. Нямаше нито научно, нито логично обяснение за смущаващата й дарба, ала той повече не можеше да отрича съществуването й.

Виденията на Елизабет бяха истински.

А ако виденията й бяха истински…

Сърцето му сякаш спря да бие и дъхът му секна. През онази нощ, когато я срещна за пръв път… в градината… тя му каза, че е видяла Уилям.

И беше убедена, че е жив.

Господи! Възможно ли беше брат му да е жив?

 

 

Елизабет отвърна незабавно на настойчивото почукване на вратата на спалнята й. Остин влезе вътре.

— Сама ли си? — попита.

— Да. — Тя затвори вратата и го погледна. Усмивката й тутакси помръкна. — Какво не е наред?

— Трябва да говоря с теб.

— За какво?

Той приближи към нея и спря само на няколко крачки.

— Докосни ме — прошепна. Когато младата жена се поколеба, Остин се протегна и я сграбчи за китките. — Сложи ръцете си върху мен. — Постави дланите й върху гърдите си и отпусна своите отгоре им. — Какво виждаш?

Смутена от молбата му, но тласкана от настойчивостта в гласа му, Елизабет притисна пръсти върху фината тъкан на ризата. Сърцето му туптеше под дланите й. Хиляди образи се зароиха в съзнанието й и тя затвори очи, опитвайки се да ги подреди. И внезапно разбра.

Отвори рязко очи.

— Ти си открил нещо за изстрела, който чух. Някой е бил застрелян.

Той кимна бавно.

— Да. Казва се Джеймс Кини. Беше детектив от „Боу Стрийт“ и го бях наел, за да открие Гаспар. Имал е сведения за мен.

— И някой го е убил.

— Да.

— Гаспар?

— Така смятам. — Остин пое дълбоко дъх. — Елизабет, в нощта, когато се срещнахме, ти ми каза, че Уилям е жив. — Притисна по-силно ръцете й към гърдите си. — Сигурна ли си? Можеш ли да го видиш? Можеш ли да ми кажеш къде е?

Младата жена застина напълно. За няколко мига спря да диша, а в очите й запариха сълзи.

— Боже! Ти ми вярваш. Вярваш, че имам видения.

Погледът му прогаряше нейния.

— Да, вярвам ти. Не може да има друго обяснение за нещата, които знаеш. Можеш ли да ми помогнеш да открия Уилям?

— Аз… искам, но не съм сигурна, че ще мога. Почти не контролирам виденията. Те са непредсказуеми. Понякога, когато най-силно искам да видя нещо, не се получава.

— Ще се опиташ ли?

— Да. Да, разбира се. — Тихото отчаяние в гласа му я пришпори да действа. Улови ръцете му, стисна ги с длани и затвори очи. Помоли се да види отговорите, които той търсеше, ала не можа. Решена да успее, младата жена се съсредоточи толкова силно и настоятелно, че накрая имаше чувството, че главата й ще се пръсне. И тогава го видя.

Отвори очи, погледна мрачното му и сериозно лице и й се прииска да имаше по-добри новини.

— Видя ли нещо?

— Той е жив, Остин. Но… е в опасност.

Лицето му пребледня.

— Къде е?

— Не зная.

— Против волята му ли го държат?

— Съжалявам… не мога да кажа.

Херцогът измъкна от джоба си сгънатото писмо и й го подаде.

— Можеш ли да разбереш нещо от това?

Тя притисна тънката хартия между дланите си и затвори очи.

— Чувствам някакво зло. Заплаха. Долавям връзка с Уилям. Който е написал това, е свързан по някакъв начин с брат ти. — Отвори очи и му подаде писмото, което той отново прибра в джоба си.

— Видя ли нещо друго?

— Само смътно усещане, че скоро трябва да пътуваме някъде. — Огледа изпитателно лицето му, което приличаше на каменна маска, и дъхът й внезапно замря. — Боже мили, ти възнамеряваш да се върнеш на пристанището.

— Налага се. Сега повече от всякога трябва да открия Гаспар.

Младата жена кимна бавно.

— Много добре. Но аз идвам с теб.

— В никакъв случай. Гаспар е дори по-опасен, отколкото смятах. Не мога да позволя…

— Аз не мога да позволя да отидеш без мен. Може би ще успея да усетя присъствието му и ти заявявам, че не възнамерявам повече да го обсъждам с теб. А колкото до проблема да заведеш дама на пристанището, има съвсем лесно решение.

— Определено има — да те оставя у дома.

— Ще се предреша като мъж — продължи Елизабет, все едно не го бе чула. Възползва се от смайването му и продължи припряно: — Не виждаш ли, че планът е идеален? Със сигурност съм достатъчно висока, за да мина за мъж. Трябва само да облека прилични дрехи и да скрия косата си под шапка.

— Няма нищо прилично в предложението ти, Елизабет.

— Щеше да е неприлично, ако някой от нас го сподели с друг. Аз нямам намерение да го правя. А ти?

— Ами ако някой разбере, че си жена, въпреки мъжките дрехи? — Остин поклати глава. — По дяволите, нима наистина попитах? Все едно сериозно обмислям тази лудост.

— Тези места добре ли са осветени?

— Не, но…

— Има ли много хора?

— Обикновено има, но…

— Тогава не виждам основания за тревога. Аз просто ще бъда поредният мъж в полутъмната, пълна с народ стая. — Елизабет вирна леко брадичка. — А сега, как предлагаш да се сдобием с джентълменско одеяние?

— Не си спомням да съм се съгласил на безумния ти план.

— Вероятно не, но съм сигурна, че ще го направиш. — Младата жена стисна ръцете му. — Ще се получи, Остин. Зная, че ще се получи. Мога да ти помогна да намериш Гаспар. Мога да ти помогна да намериш Уилям.

Остин се вгледа в сериозното й решително лице. Вярваше й безусловно. Тя можеше да му помогне. Но той не искаше помощта й, ако така щеше да застраши безопасността й.

— Позволи ми да направя това за теб — рече тя тихо. — Поне ми разреши да опитам. Само веднъж.

Въздъхна тежко. Мразеше се, задето дори обмисляше предложението й, но в същото време знаеше, че не е способен да го отхвърли. Как можеше да се откаже от възможността да намери Уилям жив? И да спре злодейските сплетни на Гаспар?

Прикова поглед в младата си смела съпруга.

— Предполагам, че бихме могли да опитаме…

— Разбира се, че можем.

— Няма да се отделяш от мен.

— Нито за миг. Кълна се.

— Струва ми се, че през последните пет минути не ми позволи да довърша нито едно изречение.

— Хм… Май си прав. Но го погледни от хубавата му страна — пресметни само колко време ни спестих.

Като отдръпна внимателно ръце от нейните, Остин обхвана лицето й в шепи.

— Няма да позволя да пострадаш. Кълна се.

Върху устните й затрепка нежна усмивка.

— Зная, Остин. С теб се чувствам в пълна безопасност.

Простичките й искрени думи стоплиха сърцето му. Безрезервната й вяра и доверие в него го обезоръжаваха и същевременно го изпълваха с вина. По дяволите, той я използваше, възползваше се от способностите й за своя изгода, но трябваше да намери Гаспар. И Уилям. Господи, Уилям…

— По кое време искаш да тръгнем? — попита тя, прекъсвайки мислите му и връщайки го към настоящите дела.

— Близките ми и Майлс ще дойдат на вечеря, при все че не съм сигурен как се стигна до тази уговорка, а след това всички отиват на театър. Ние ще се отправим към пристанището веднага след като си тръгнат.

— А няма ли да се учудят, че не отиваме с тях на театър?

— Съмнявам се. Ние сме младоженци. Сигурен съм, че ще решат, че предпочитаме да се усамотим.

Страните й пламнаха.

— Искаш да кажеш, че те ще си помислят, че ние… — Гласът й заглъхна, последван от смутено мълчание.

Той пристъпи по-близо към нея, сграбчи я в прегръдките си и притисна устни към чувствителното й местенце малко под ухото.

— Да, ще си помислят, че ще се любим.

— Умирам от… срам. Какво, за бога, ще си помисли майка ти за мен?

— Ще бъде възхитена, задето се разбираме толкова добре. — Вгледа се внимателно в поруменялото й лице. — Сигурна ли си, че ще издържиш тазвечерната ни обиколка из доковете?

— Разбира се. Знаеш колко съм здрава и силна.

— Разбира се, че зная. — Целуна я бързо по челото и се отдръпна. — А сега трябва да отида в агенцията на „Боу Стрийт“ и да съобщя това, което научих за Джеймс Кини. Ще се видим в салона в седем.

 

 

По време на вечерята Остин нямаше търпение близките му да си тръгнат. Имаше да обмисли толкова много неща, а най-вече вероятността, че Уилям е жив. И в опасност.

Как, по дяволите, военните можеха да сгрешат и да го обявят за мъртъв? Къде беше той? Дали продължаваше предателската си дейност? Ах, Уилям… къде сгреших с теб?

Беше невъзможно да събере мислите си в присъствието на семейството. Обикновено сдържаната му майка, настанена в противоположния край на масата, сякаш не можеше да седи спокойно на стола, докато развълнувано си бъбреше с Елизабет.

Каролайн и Робърт бяха увлечени в оживен спор, придружен с множество блещене, а когато майка им не ги гледаше, и плезене — любим техен навик от детството, който така и не надраснаха. Остин забеляза, че единственият мълчалив член на групата е Майлс, несъмнено защото горкият нямаше възможност да вметне нито дума в разговорите.

Когато вечерята най-сетне приключи, херцогът стана и се приближи към долния край на масата, където седеше съпругата му.

— Моля да ни извините, но двамата с Елизабет смятаме да се оттеглим. Желая ви приятна вечер. — Протегна ръка и й помогна да стане. Пръстите му се обвиха около ръката й, облечена в ръкавица.

Очите на Каролайн се разшириха.

— Да се оттеглите? По това време?

— Да — рече Остин спокойно, без да обръща внимание на двамата млади мъже и на подигравателните подхилвания, които те дори не се опитаха да прикрият.

— Но още е толкова рано! Не искате ли… — Каролайн не довърши и погледна свирепо към Робърт. — Да не би току-що да ме ритна?

— Да. Но само защото не мога да те стигна, за да ти запуша устата със салфетка. — Махна на Остин и смигна на снаха си. — Лека нощ, братле. Сладки сънища, Елизабет.

Без повече церемонии, херцогът изведе съпругата си от трапезарията и я поведе нагоре по стълбите. Не спря, докато вратата на спалнята не се затвори зад тях. Облегна се на нея и се вгледа в пламналото лице на жена си.

— Бог ми е свидетел, никога няма да мога отново да ги погледна — промълви младата жена, докато крачеше възбудено из стаята. — Сега всички си мислят, че правим онова.

Непреодолимото желание да прави онова се стовари върху него с такава сила, сякаш бяха забили юмрук в стомаха му. Чувстваше се неспокоен и изнервен и само мисълта да я докосне го възпламеняваше. Изправи се и се приближи към нея. Когато Елизабет мина покрай него, Остин се пресегна, улови ръката й и я привлече към себе си. Погледна в сепнатите й очи и промърмори:

— Е, след като те и без това си го мислят, не би трябвало да ги разочароваме.

— Мислех, че искаш да тръгнем веднага след като те се отправят към театъра.

Ръката му се протегна зад гърба й и пръстите му започнаха да разкопчават корсажа й.

— Искам, но на тях ще им е нужен поне половин час, преди да потеглят. Освен това трябва да ти намеря дрехи, а след като и бездруго ще се наложи да съблечеш тази рокля, предлагам да се възползваме максимално от предоставената ни възможност. — Разкопча и последната кукичка, смъкна роклята надолу по раменете й и я остави да се свлече в краката й.

— Господи! Предполагам, че би трябвало да получа нервен припадък от такова скандално предложение.

Той плъзна върховете на пръстите си по гърдите й.

— Нервен припадък? Да позвъня ли да донесат амонячни соли?

— Не е необходимо. За щастие, аз съм изключително…

— Здрава и силна. Да, това наистина е… щастие.

— О, боже! Съдейки по тона ти, май ще са ми нужни доста сили. Какво си наумил? Лудешко препускане?

— Е, действително искам да тръгнем след половин час. — Долната й риза се присъедини към купчината около глезените й. Когато я видя гола и изумително красива, със срамежлива и в същото време игрива усмивка, озаряваща прекрасното й лице, сякаш буца заседна на гърлото му. По дяволите, никоя друга жена не го бе възбуждала толкова силно.

Чувството, което събуждаше у него, го смущаваше и объркваше. То беше много повече от желание. Беше необходимост. Болезнен копнеж да я докосва, да я усеща.

Притегли я в обятията си и я целуна дълго и страстно; мускулите му се напрегнаха от усилието да я притисне по-близо, по-плътно до гърдите си. Извъртя се и я прикова към стената, докато устните му жадно се впиваха в нейните, а ръцете му завладяха тялото й.

Тя откликваше на всяко негово докосване. Обви ръце около врата му и се прилепи към него. Той усети бесните удари на сърцето й до своето.

— Остин… моля…

Молбата й отприщи нещо у него. Моля. Господи, да, моля. Всеки миг щеше да избухне. Нуждаеше се от нея. Сега. Сега.

Ръката му се стрелна между телата им и той разкъса закопчалката на панталоните си и я повдигна.

— Обвий краката си около мен — изхриптя с глас, прозвучал неестествено в собствените му уши.

С разширени очи, тя се подчини и Остин проникна в нея. Топлината й го погълна, стискайки го в кадифената си прегръдка. Обхванал бедрата й, той се движеше бясно в нея. По веждите му избиха капчици пот, а дробовете му изгаряха. С един последен тласък оргазмът му изригна, оставяйки го без дъх. Зарови глава в рамото й, впи пръсти в бедрата й и за един безкраен миг замря от пулсираща отмала, изливайки семето и частица от душата си в нея.

Беше му нужно малко време, за да дойде на себе си. Когато се съвзе, вдигна глава и я погледна. Очите й бяха затворени, а лицето — пребледняло. Вината се стовари отгоре му като тежка скала.

Какво, по дяволите, му ставаше? Току-що бе обладал съпругата си до стената. Все едно беше някоя курва от пристанищен бордей. Без да помисли нито за миг за нейните чувства или удоволствие. Навярно й бе причинил болка. Сведе поглед и видя червените следи, които пръстите му бяха оставили върху бедрата й. Сигурно го смяташе за чудовище.

Възможно най-нежно се отдръпна от нея. Краката й се разтвориха и се отпуснаха надолу. Ако не я бе подхванал, щеше да се свлече на пода. По дяволите! Тя дори не можеше да стои на краката си! Колко ли я бе наранил?

Обви ръка около кръста й, а с другата отметна един сплъстен кичур от челото й.

— Господи! Съжалявам, Елизабет. Добре ли си?

Клепачите й потрепнаха и бавно се отвориха. Той събра сили, за да посрещне укора, който знаеше, че ще види в очите й, гневните думи, които заслужаваше.

Златистокафявите й очи се впериха в неговите.

— Чувствам се великолепно. Кой спечели?

— Спечели какво?

Върху устните й заигра лека усмивка.

— Лудешкото препускане. Смятам, че съм аз, но с готовност ще приема поражението.

— Аз… не те ли нараних?

— Определено не. Разбира се, коленете ми са омекнали като памук, но това се случва всеки път щом ме докоснеш. — Тревога забули очите й. — Да не би аз да съм те наранила?

Облекчението му беше толкова огромно, че и неговите колене едва не омекнаха. В гърлото му заседна буца и думата едва се отрони от устните му.

— Не.

Трябваше да обясни, да се извини, но как би могъл да обясни, когато той самият не разбираше? Никога досега не бе губил самообладание както преди малко. Не намираше нужните думи, но поне трябваше да се опита. Дължеше й го.

Ала преди да успее да заговори, устните на Елизабет докоснаха нежно неговите.

— Според мен ни остават още десет минути — прошепна тя. — Наистина ли искаш да ги прекараме в разговори?

От гърдите му се разнесе приглушен смях, съпроводен с доволна въздишка. Вече би трябвало да е привикнал да очаква неочакваното от невероятната си съпруга. Наведе се, взе я на ръце и я понесе към леглото.

След като това бе желанието й, в ума му се въртяха поне още няколко неща, които искаше да направи през следващите десет минути.

И разговорите определено не бяха едно от тях.