Джаки д’Алесандро
Дар от съдбата (5)

Глава 5

Остин прекара по-голямата част от следобеда затворен в кабинета си, проверявайки сметките на имението си в Корнуол. За нещастие, така и не успя да се съсредоточи върху тази задача. Редовете с числа се сливаха пред очите му, отказвайки да се съберат правилно под колоните. Главата му гъмжеше от въпроси. Възможно ли бе изнудвачът да има някаква връзка с французина Гаспар? Или Гаспар беше изнудвачът? Силно подозираше, че е точно така. И ако предположението му бе вярно, то най-вероятно Гаспар се намираше в Англия. В такъв случай Остин се надяваше детективите от „Боу Стрийт“ да го открият. Свържи се отново с мен, негоднико. Нямам търпение да те пипна. Ти възнамеряваш да ми пишеш пак в Лондон след първи юли — но нищо чудно аз да те разкрия преди това. Искаше да разреши този проблем и да отстрани заплахата за семейството си. Освен това трябваше да разбере как госпожица Матюс се вписва във всичко това.

Нуждаеше се от малко отдих. Стана, протегна се и отиде до прозорците. Погледна отгоре към моравата и видя Каролайн и госпожица Матюс да си играят с Божичко и още три котенца, които според него бяха Уф, Пълни глупости и Тинтири-минтири, макар че никак не бе лесно да ги различава. Напълно възможно бе вместо тях да са Проклети да са всички, Да върви по дяволите и Откачена работа.

Остин поклати глава, докато си мислеше, че ако госпожица Матюс и Каролайн възнамеряват и занапред да си играят с котенцата, се налага да предупреди Мортлин да им измисли по-прилични имена.

Открехна леко прозореца и до слуха му достигна смехът на жените. Стана му много приятно, като чу мелодичния смях на Каролайн. Именно този звук му липсваше през многото месеци след смъртта на Уилям. Погледът му се прикова върху Елизабет и сърцето му прескочи един удар. Прелестната й усмивка, придружена от трапчинките, огряваше лицето й, а великолепната й коса блестеше на яркото слънце. Изглеждаше млада, безгрижна, невинна и изумително красива.

А и караше сестра му да се смее.

Обзе го пристъп на благодарност, който го свари неподготвен. Трябваше да си припомни подозренията си, че очевидно тя не е такава, каквато изглежда. Да, забавляваше Каролайн, но какво още можеше да каже на сестра му? Надяваше се да не сподели с нея измислиците си, че Уилям е жив, или да ръси глупости за разни видения.

Все пак, ако Каролайн се сприятели с нея, може би ще му разкрие някои скрити страни от характера на госпожица Матюс. Да, той определено трябваше да поговори със сестра си.

При това възможно най-скоро.

 

 

Херцогът успя да поговори насаме с Каролайн в салона преди вечеря.

— Ти май си намери нова приятелка — подметна с небрежен тон, след като я отведе настрани.

Сестра му пое чаша с шери от лакея.

— Имаш предвид Елизабет? — Остин кимна и тя продължи: — Прекарахме заедно почти целия ден. Много я харесвам. Тя не прилича на нито един от познатите ми.

— Така ли? И какво е толкова необичайното в нея?

— Всичко — отвърна момичето без колебание. — Познанията й по медицина, любовта й към животните. Тя е много забавна, но не се шегува за сметка на другите. През целия ден за никого не си позволи да изрече обидна дума.

— Това не е необичайно — промърмори Остин под нос, облекчен, че госпожица Матюс очевидно не бе казала нещо, което да разстрои Каролайн. На глас добави: — Това е истинско чудо. — Особено като се има предвид как висшето общество се отнасяше към нея.

— Точно така. В нея по интересен начин се съчетават свенлива непохватност и дързък ум, но долавям и някаква тъга. Липсва й родният й дом.

— Срещала ли си се с нея преди снощи?

— Представиха ни една на друга, но досега нямах възможност да поговоря по-обстойно с нея.

— Чувала ли си някакви слухове за нея?

— Само това, че танцува зле и някои я смятат за скучна сухарка, която се интересува само от книги. Забелязах, че повечето от джентълмените я пренебрегват, но вярвам, че мога да поправя това.

— Какво искаш да кажеш? — настръхна Остин.

Сестра му махна небрежно с ръка.

— Просто споделих с нея няколко идеи за модата, след което изпратих камериерката си да й направи прическата. — Сините й очи проблеснаха заинтригувано. — Защо толкова разпитваш за Елизабет?

— Просто съм любопитен. Днес те видях с нея, докато си играехте с котенцата. — Усмихна й се. — Толкова беше приятно да те чуя как се смееш.

— Не си спомням кога за последен път толкова съм се забавлявала. Смятам, че Елизабет ще стане най-добрата ми приятелка. Ти успя ли да поговориш с нея?

Той си придаде равнодушно изражение.

— Да.

— И какво мислиш за нея?

— Мисля, че тя е… — Думите му заглъхнаха, като я видя да влиза в салона. Разкошна.

Със сигурност това очарователно създание не беше същата жена, която бе пренебрегвана от джентълмените от висшето общество. Нима бе възможно един мъж да я види и да не я пожелае на мига? Облечена в семпла копринена рокля с цвят на слонова кост, тя приличаше на изящно отлята, проблясваща статуя от алабастър, без никакви украшения. В сравнение с нея останалите дами в салона изглеждаха твърде натруфени, с крещящи скъпоценности. Кестенявите й коси бяха събрани в елегантен кок. Една дълга букла бе преметната през рамото й и достигаше малко под кръста, откроявайки се прелъстително върху бледия фон на роклята. Нямаше представа, че косата й е толкова дълга. Зачуди се как ли ще изглежда свободно разпусната, стелеща се по гърба й. Разкошна.

За миг тя се поколеба на прага, а очите й обходиха тревожно гостите, докато накрая не се спряха на Каролайн. Лека усмивка стопли златистокафявите й очи. Но от херцога не остана незабелязано как погледът й леко помръкна, като го видя застанал до новата й приятелка.

— Не е ли прекрасна? — възкликна сестра му възторжено. — Знаех, че с подходяща рокля и прическа ще бъде зашеметяваща. Ето че успях да превърна грозното патенце в изящен лебед! — Тя отклони очи към брат си и му прошепна: — Престани да се мръщиш, Остин. Казах на Елизабет да се срещнем тук, пред камината, а ти сега ще я уплашиш и прогониш.

— Не се мръщя.

Каролайн го изгледа недоверчиво.

— Изражението ти напомня на буреносен облак. Да ти донеса ли огледало?

Той заповяда на лицевите си мускули да се отпуснат.

— Не.

— Сега е по-добре. Така и не успя да ми разкажеш за впечатлението си от Елизабет.

Остин наблюдаваше как тя прекоси помещението и се спря да поприказва с леля си. Стисна юмруци, когато забеляза, че всеки проклет мъж в салона също не откъсва очи от нея. Девойката погледна към него и за няколко мига погледите им се кръстосаха, преди да вирне брадичка и да отклони глава.

Усети как лицето му пламва от очевидното й пренебрежение.

— Госпожица Матюс ме порази с необичайното си поведение. Несъмнено се дължи на колониалното й възпитание.

— Необичайно? — тихо повтори Каролайн. — Да, предполагам, че това обяснява всичко.

— Какво обяснява?

— Защо не можеш да откъснеш очи от нея, още откакто тя се появи на прага.

Рязко извърна глава и се озова срещу развеселените сини очи на сестра си. Постара се да я удостои с най-смразяващия си поглед, преди да процеди хладно:

— Извинявай, какво каза?

Тя вдигна ръка и нежно го потупа по бузата.

— Остин, скъпи, много добре знаеш, че не можеш да ме уплашиш с този леден поглед. А сега, ако ме извиниш, възнамерявам да се присъединя към Елизабет и лейди Пенбрук.

Каролайн се отдалечи, а херцогът допи шампанското си на една глътка. Погледът му отново се спря върху госпожица Матюс, когато тя поздрави сестра му с приветлива усмивка. Запита се как ли ще се почувства, ако тя поздрави него самия така сърдечно. Мисълта го накара да изтръпне и окончателно го вбеси.

Думите на Каролайн отекнаха в ума му. Не можеш да откъснеш очи от нея, още откакто тя се появи на прага. Не можел да откъсне очи от нея? Та това е смешно! Разбира се, че може. И ще го направи. Веднага щом тя се извърне и повече не може да вижда усмивката й. Или устните й. Или онази обаятелна самотна букла, спускаща се по роклята й.

Но дотогава трябваше да я наблюдава, да я следи, да открие за нея всичко, което е възможно.

Разбира се, само за целите на разследването му.

 

 

По време на вечерята Елизабет седеше между леля си и лорд Дигби. За нейна изненада, лордът се впусна в продължителна тирада за методите на американските фермери. Тя не знаеше нищо по тази тема, но го слушаше любезно, като му кимаше насърчително, докато се наслаждаваше на разкошната вечеря от десет блюда и се пазеше от щраусовите пера на леля си.

Докато благородникът лееше поетични описания на процедурите по стригането на овцете, вниманието й блуждаеше, но все се връщаше към челното място на масата, където седеше херцогът. Той беше тъй прекрасен в официалното си вечерно облекло, че чак дъхът й секна, което още повече я раздразни. Не желаеше този твърдоглавец да я привлича толкова много.

Домакинът бъбреше непринудено с гостите около себе си, но на Елизабет й направи впечатление, че рядко се усмихваше. Сърцето й се сви от притеснение за него и тя забрави за раздразнението си.

Под блестящата му външност се спотайваше тревожна и неспокойна душа, но той дяволски добре я прикриваше. Ако не го бе докоснала, тя щеше да вижда само това, което бе на повърхността. Нямаше да знае за тъгата и самотата му, за чувството му за вина. Нито да предусети заплашващата го опасност.

Младата жена не осъзна, че го гледа втренчено, докато очите им не се срещнаха. Сребристият му поглед се прикова върху нея и тя изтръпна от настойчивия му взор. Заля я гореща вълна. Знаеше, че трябва да отвърне очи, не можеше. Толкова много искаше да му помогне. Само да се вслуша в думите й.

Мили боже, как й се искаше да може да види нещо повече, да узнае каква заплаха е надвиснала над него. И кога ще го сполети. Дали той няма да пострада още тази нощ? Ако е така, какво би могла да направи тя, за да предотврати опасността?

Погледът му я пронизваше, изгаряше я, сякаш я докосваше. Тя се принуди да откъсне очи от него, като отново се обърна към лорд Дигби. Вече бе взела решение.

Ще направи каквото е необходимо, за да спаси херцога.

 

 

Остин стигна до конюшните малко след полунощ, обзет от безпокойство. Искаше само да поязди Мист и да се отърси от това необяснимо раздразнение.

Всичко започна още от мига, в който я видя да застава на прага на салона, толкова поразително красива. Усмихваше се на всички наоколо… освен на него. И колкото и да не искаше да го признае, цяла вечер не можа да откъсне очи от Елизабет. Дори когато се опитваше да насочи вниманието си някъде другаде, нито за миг не забравяше за нея. Знаеше с кого разговаря, с какво се хранеше. А когато погледите им се срещнаха през цялата дължина на масата, той се почувства все едно го бяха проболи право в сърцето.

Присъствието й го разсейваше през цялото време, затова въздъхна облекчено, когато тя се оттегли малко преди единайсет часа. Но облекчението му не трая дълго, защото пак не успя да избяга от образа на тази проклета жена. Не можеше да изтрие от съзнанието си очите й, усмивката й, съблазнителните й устни. Дразнеше се, че се налага непрекъснато да си напомня, че тя е наясно относно неща, които не биваше да знае и нямаше откъде да ги е узнала. А ако й бяха известни, какво бе обяснението за това, освен нелепите приказки за „видения“, които му сервира?

Но всеки път, когато се опитваше да се убеди, че зад неспирните й бръщолевения за видения се крие зловещ замисъл, че може да е замесена в изнудването и не бива да й вярва, инстинктите му започваха да се бунтуват. От нея се излъчваше такава доброта и невинност, толкова много доверие вдъхваха външността и поведението й, че това заглушаваше в зародиш подозренията му всеки път, още щом се надигнеха.

Възможно ли бе тя просто да вярва прекалено много на интуицията си, която безспорно притежаваше, наричайки я „видения“? Дали думите и действията й наистина не бяха нищо повече от това, което тя твърдеше — опит да му помогне?

Влезе в конюшнята и се отправи към клетката на Мист, но се закова на място, когато обонянието му долови лекото ухание, което не биваше да се усеща тук, където винаги миришеше само на кожа и коне. Ухание на люляк.

Преди да успее да се досети откъде ухае така, тя се появи от сенките и лунният лъч, проникващ през вратата, я освети.

— Добър вечер, Ваша Светлост.

За негово раздразнение, по гръбнака му полази тръпка от сладострастно очакване. Елизабет още беше с роклята от коприна в цвят на слонова кост, с която беше на вечерята. И отново същата дълга, изкусителна къдрица прикова вниманието му.

— Отново се срещаме, госпожице Матюс.

Тя пристъпи по-близо към него и той забеляза изражението й. Изглеждаше ядосана.

— Защо сте тук, Ваша Светлост?

— Мога да ви попитам същото, госпожице Матюс.

— Тук съм заради вас.

И аз съм тук заради вас… защото не мога да престана да мисля за вас. Остин скръсти ръце пред гърдите си и я загледа с престорено безразличие. По дяволите, така му се искаше да разбере тази жена.

— И какво за мен ви е довело в конюшнята в толкова късен час?

— Заподозрях, че ще поискате да яздите. — Вирна леко брадичка. — Тук съм, за да ви попреча.

Той не успя да сдържи недоверчивото си възклицание.

— Така ли? И как възнамерявате да го постигнете?

— Не зная — намръщи се девойката. — Предполагам, че съм разчитала да проявите достатъчно здрав разум и да обърнете внимание на предупреждението ми за опасността, която ви грози, ако решите да пояздите нощем. Но очевидно съм сгрешила.

По дяволите, за коя се мислеше тази особа? Запристъпва бавно към нея и се спря, когато помежду им остана само половин метър. Тя не отстъпи нито на сантиметър, стоеше неподвижно и го гледаше, повдигнала вежди, което още повече го възмути.

— Не вярвам някой друг досега да е дръзвал да се усъмни в здравия ми разум, госпожице Матюс.

— Така ли? Тогава може би не сте ме чули добре, Ваша Светлост, защото аз току-що го направих.

Избухналата в гърдите му ярост му подейства като оглушителна плесница. До гуша му дойде от тази проклетница! Но преди да успее да стовари отгоре й праведния си гняв и да й даде да се разбере, тя улови ръката му и я стисна между дланите си.

По дясната му ръка полазиха тръпки и гневните му думи мигом секнаха.

— Още я виждам — прошепна младата жена, с разширени очи, неспособни да се откъснат от неговите. — Опасност. Вие сте ранен. — Пусна ръката му и докосна бузата му с длан. — Моля ви. Моля ви да не яздите тази нощ.

Нежната й ръка, отпусната върху лицето му, сякаш прогаряше кожата му. Обзе го желание да извърне глава и да притисне устни към дланта й. Но вместо това той я хвана за китката и отблъсна ръката й.

— Не зная каква игра играете…

— Не си играя с вас! Какво още да направя, какво още да кажа, за да ви убедя…

— Като за начало ми кажете какво знаете за брат ми и как сте го узнали. Къде го срещнахте?

— Никога не съм го срещала.

— Но знаете за белега му. — Погледът, с който я измери бавно от главата до петите, беше откровено обиден. — Любовници ли бяхте?

— Любовници? Да не сте полудели? Имах видение за него. Аз…

— Да, да, така казахте. Нали можете да четете и мисли. Кажете ми, госпожице Матюс, какво си мисля сега?

Тя се поколеба. Очите й се вгледаха изпитателно в лицето му.

— Невинаги мога да кажа. И освен това трябва… да ви докосна.

Той протегна ръка.

— Докоснете ме. Убедете ме.

Елизабет остана загледана в дланта му за няколко мига, след което кимна.

— Ще опитам.

Когато ръката му бе силно притисната между двете й длани, Остин затвори очи и нарочно насочи мислите си към нещо дръзко и възбуждащо. Представи си я в спалнята си, осветена от златистите пламъци, танцуващи в камината. Протяга ръка, за да откопчае инкрустираната с перли шнола, придържаща косата й. Копринени кичури се разпиляват върху ръцете му, стелят се по раменете й, надолу, надолу…

— Мислите за косата ми. Искате да я докоснете.

Обля го горещина. Очите му едва не изскочиха от орбитите си. Първото, което видя, когато се опомни, бяха устните й… тези невероятно чувствени устни, създадени само за целувки. Ако се наведе съвсем малко напред, ще може да ги вкуси…

Тя пусна ръката му.

— Искате да ме целунете.

Прошепнатите едва чуто думи накараха сърцето му бясно да запрепуска. Да, дявол да го вземе, искаше да я целуне. Нуждаеше се от това. Трябваше да я целуне. Сигурно една целувка ще задоволи тази необяснима жажда да я вкуси.

Обзет от необясним копнеж, той пристъпи напред.

Елизабет отстъпи назад.

Херцогът скъси разстоянието помежду им, но тя отново се отдръпна. Изразителните й очи бяха изпълнени с несигурност. Проклятие, тази жена никога досега не беше отстъпвала пред него — нито заради гнева му, нито заради сарказма или подозренията му. Но мисълта за целувката му я накара да се отдръпне.

— Нещо не е наред ли? — тихо я попита, като пристъпи още по-близо.

— Не е наред ли? — Девойката залитна назад и едва не се спъна в подгъва на роклята си.

— Да. На английски означава, че нещо не е както трябва. Изглеждате ми… нервна.

— Със сигурност не съм — възрази младата жена и заотстъпва назад, докато не се опря до дървената стена. — Просто съм… хм… ми е горещо.

— Да, тук е доста топло. — Само с две дълги, бавни крачки се озова точно пред нея. Опря ръце върху стената от двете страни на раменете й, лишавайки я от възможността да помръдне.

Тя вирна брадичка и прикова очи в него. Трябваше да й признае, че почти успя да го убеди с добре изиграната си храброст, но учестеното й дишане я издаде.

— Ако се опитвате да ме уплашите, Ваша Светлост…

— Опитвам се да ви целуна, което ще бъде много по-лесно, ако престанете да мърдате.

— Не искам да ме целувате.

— Напротив, искате. — Той се приближи още малко, деляха ги само няколко сантиметра. Уханието на люляк го замая. — Някога целували ли са ви?

— Разбира се. Хиляди пъти.

Младият мъж си припомни слисването й, когато я попита дали е била любовница на Уилям, и повдигна вежди.

— Имах предвид от истински мъж.

— О! Ами тогава е стотици пъти.

— От мъж, който не е бил баща ви.

— О! В такъв случай… веднъж.

Прониза го неочаквано раздразнение.

— Така ли? И хареса ли ви?

— Всъщност не. Беше по-скоро… сухо.

— Аха. Тогава излиза, че досега не сте получавали прилична целувка.

— И вие искате да ми покажете какво е прилична целувка?

— Не. — Остин се наведе напред и прошепна на ухото й. — Искам да ви покажа възможно най-неприличната целувка.

Взе я в прегръдките си и впи устни в нейните. Бог да му е на помощ, беше истинска прелест. Нежна и чувствена, топла и омайна.

Когато прокара език по стиснатите й устни, тя простена и ги разтвори, а той плъзна езика си в сладката топлина на устата й. Ягоди. Имаше вкус на ягоди. Сладки, уханни, съблазнителни.

Притегли я още по-близо към себе си, докато стройното й изкусително тяло не се притисна плътно към неговото. Потопи се в необикновеното усещане да целува толкова висока жена.

Здравият разум се възпротиви и му заповяда да спре, но не бе в състояние. Дявол да го вземе, трябваше да е ужасен от себе си, задето я целува, не биваше да се интересува от тази наивна девица, трябваше да е отегчен от невинността й.

Ала вместо това беше очарован, трескав и възбуден. Когато тя плахо отвърна на целувката му, от гърлото му се надигна дълбоко стенание и езикът му нахлу още по-навътре в устата й. Пиеше, опиянен от сладостта й, възбуден от накъсаните й стонове. Загуби всякаква представа за време и място, можеше да мисли единствено за жената в обятията си, за топлината и мекотата й, за сладкия й упойващ вкус, за разнасящото се от нея нежно ухание на цветя.

Възбудата го изгаряше, желанието му стана толкова мощно, че накрая го изтръгна от чувствената забрава. Трябваше да спре. Сега. Или щеше да я повали и обладае на пода в конюшнята.

Призовавайки последните остатъци от самообладанието си, той сложи край на тяхната целувка.

Очите й бавно се отвориха.

— О, боже…

О, боже, наистина. Не знаеше какво точно бе очаквал, но със сигурност не бе предполагал тази жена да отприщи като порой страстта му, която го душеше като примка. Сърцето му се блъскаше като побесняло в гърдите, а проклетите му ръце трепереха неудържимо. Вместо да задоволи любопитството му, целувката й само възбуди апетита му, желанието, което заплашваше да го изгори жив.

Заоблените й гърди се притискаха плътно до неговите, възпламеняваха кожата му. Възбудената му мъжественост пулсираше болезнено и само желязното самообладание, усъвършенствано през годините, му помогна да отпусне ръце от нея и да отстъпи назад.

Елизабет пое дълбоко дъх на пресекулки и той мрачно отбеляза, че тя очевидно бе разтърсена не по-малко от него.

— Господи — промълви младата жена с треперещ глас. — Нямах представа, че неприличната целувка била толкова…

— Толкова… каква?

— Толкова… никак не беше суха. — Пое си дъх, после още няколко пъти, преди да се изкашля. — Сега вярвате ли, че умея да чета мислите ви?

— Не.

Страните й пламнаха и очите й гневно блеснаха.

— Да не би да отричате, че искахте да ме целунете?

За миг погледът му се стрелна към устните й.

— Не. Но всеки мъж би пожелал да ви целуне. — И дявол да го вземе, би убил всеки, който го стори.

— Още ли възнамерявате да яздите тази нощ?

— Това не ви засяга.

Тя остана втренчена в него няколко секунди, сетне поклати глава.

— В такъв случай ми остава само да се надявам, че ще размислите и ще се вслушате в предупреждението ми. И да се моля да не ви сполети някаква беля. Поне не вали, както беше във видението ми, така че може би ще бъдете в безопасност. Този път. Лека нощ, Ваша Светлост! Повече няма да ви досаждам с виденията си.

Остин видя как Елизабет изчезна в мрака. Едва се удържа да не хукне след нея. Покърти го нещо в гласа й, когато произнесе последните думи. Зарови ръце в косата си и закрачи нервно. Дявол да го вземе, нима очакваше той — или който и да е друг — да повярва сериозно на приказките й, че има видения и умее да чете мисли? Това просто беше твърде невероятно — прекалено нелогично, за да му обръща внимание.

Но колкото и да се дразнеше и да не искаше да го признае, беше права за едно. Искаше да я целуне. И то толкова силно, че сам се изуми. А сега, след като бе вкусил целувката й, искаше отново да го стори.

И отново.