Джаки д’Алесандро
Дар от съдбата (30)

Епилог

Остин кръстосваше салона надлъж и нашир и неспирно прокарваше пръсти през косата си. Лекарят вече цял час беше при Елизабет. Колко време, по дяволите, беше нужно, за да свали превръзката от рамото й и да реши дали е оздравяла напълно? Беше минал цял месец, откакто се бяха върнали у дома. Със сигурност това бе достатъчно време раната й напълно да заздравее.

Отвън се разнесе смях и го изтръгна от мислите му. Приближи се към прозореца. Около кръглата маса на терасата се бе разположило цялото му семейство, без Каролайн и Майлс, които караха медения си месец в Брайтън. Майка му гледаше сияеща Уилям, който друсаше Жозет на коленете си. Клодин и лейди Пенбрук бяха увлечени в оживен спор, а Робърт бе зает да вади края на боата на графинята от чашата си с чай. Под масата Божичко и свитата му лудуваха с малкото бяло кутре, което Остин наскоро бе купил. Наложи се да обиколи почти цяла Англия, докато открие куче, което да прилича точно на Печ от рисунката, която бе сътворила съпругата му, но най-накрая успя.

Елизабет се засмя и миг след това се разплака, когато той сложи в ръцете й пухкавата топка, която не спираше да шава. Радостта, сияеща в очите й, трогна най-съкровеното кътче на душата му, което само тя можеше да достигне.

На вратата се почука.

— Влез! — извика херцогът, като се извърна от прозореца.

Влезе Елизабет.

Той се спусна към нея.

— Добре ли си?

Тя се усмихна.

— Лекарят каза, че всичко е наред.

Остин въздъхна шумно от облекчение.

— Благодаря ти, Господи! — Притегли я в обятията си и я целуна по челото. Когато се отдръпна леко, видя, че жена му държи писмо в ръката си. — От Каролайн ли е?

— Не. От моята американска приятелка, братовчедка ми Албърта.

— Младата жена, която си предупредила да не се омъжва?

— Да. За нещастие, предчувствието ми се оказало вярно. — Погледна го с тъга в очите. — Дейвид й изневерил. А после бил убит на дуел от съпруга на любовницата си.

— Съжалявам, Елизабет.

— Аз също. В писмото си тя ме моли да й простя, което с радост ще сторя. Освен това ще я поканя да ни посети.

Избликът на смях привлече вниманието им и двамата се приближиха до прозореца. Херцогът видя как устните на съпругата му се извиха в усмивка, когато Робърт ги зърна и им махна. Тя отвърна на поздрава му, ала в следващия миг застина. Само погледът й се местеше от писмото в ръката й към засмяното лице на Робърт.

— О, не! — изпъшка Остин. — Какво видя сега?

Неговата необикновена херцогиня се поколеба, сетне се усмихна.

— Само си мислех, че трябва да пиша на Албърта още днес. Смятам, че едно пътуване до Англия е точно това, от което тя се нуждае, ще се поразсее и развлече. И, хм… на Робърт също може да му е забавно.

Когато многозначителните й думи достигнаха съзнанието му, Остин се ухили.

— Разбирам. Налага ли се да предупредя скъпия си брат?

Трапчинките на страните й се откроиха и тя му намигна дяволито.

— О, не мисля, че предупреждението ще помогне. — Пъхна писмото в джоба си, сетне си пое дълбоко дъх. — Остин, не съм ти споделила всичко, което лекарят каза.

Усмивката му се стопи.

— Нали уж всичко било наред с теб…

— О, с мен всичко е наред. Аз съм много здрава и силна. Мога да се върна към обичайния си начин на живот, но лекарят ме предупреди да бъда по-внимателна и да не се претоварвам в моето… деликатно положение.

— Деликатно?

Младата жена кимна със сияещи от щастие очи.

— Да. Това е американски жаргон и означава, че „ще имам бебе“.

Сърцето му замря за миг, сетне запрепуска лудешки. Тя беше бременна. С неговото дете. С тяхното дете. Стисна силно очи, наслаждавайки се на радостта от предстоящото чудо.

— Дай ми ръката си — прошепна Елизабет.

Остин отвори очи и протегна ръка. Съпругата му я улови и нежно притисна дланта му към корема си.

— Виждаш ли нещо? — попита той, вперил напрегнат поглед в нея.

Щастлива усмивка озари бавно красивото й лице.

— Хм… струва ми се, че кроиш някакви планове, включващи теб, мен и онзи диван до камината.

Младият мъж се засмя.

— Толкова е трудно да те изненада човек, любов моя.

Очите й се разшириха и веселието му мигом угасна.

— Какво виждаш сега?

— Виждам бебе… красиво малко момченце — отвърна тя с треперещ от благоговение глас. — Ще прилича досущ на теб… с твоята черна коса, силна и решителна брадичка и благородна осанка.

— Грешиш — поправи я Остин тихо. Взря се в очите й, пълни с толкова безкрайна любов, топлина и доброта, а сърцето му преливаше от блаженство. — Той ще бъде досущ като теб… като майка си… чудо. Чудо на любовта.