Джаки д’Алесандро
Дар от съдбата (3)

Глава 3

На следващата сутрин, малко преди разсъмване Елизабет се измъкна на пръсти от стаята си, с чанта в ръка.

— Къде отиваш толкова рано, Елизабет?

Девойката едва не подскочи от изненада.

— Мили боже, лельо Джоана, така ме стресна. — Усмихна се на жената, която бе отворила сърцето и дома си за нея, без да й зададе нито един въпрос. — Мислех да се поразходя из градините и да направя няколко скици. Искаш ли да ме придружиш?

Топчестото лице на леля й за миг доби ужасено изражение.

— Благодаря ти, скъпа, но ще ти откажа. От ранната утринна роса перата ми напълно ще клюмнат. — Тя погали гальовно щраусовите пера, които се поклащаха величествено от бледозеления й тюрбан. — Смятам преди закуска да почета в библиотеката. — Леля Джоана наклони глава настрани и Елизабет се отдръпна назад, за да избегне пернатата украса. — По-добре ли се чувстваш?

— Моля?

— Негова Светлост ме осведоми снощи, че си се оттеглила заради силно главоболие.

Младата жена поруменя.

— О! Да, чувствам се много по-добре.

В погледа на леля й се долавяше силно любопитство.

— Очевидно си имала възможност да поговориш с херцога. Какво мислиш за него?

Той е невероятно привлекателен. И самотен. И ме мисли за лъжкиня.

— Много е… очарователен. Хареса ли ти балът, лельо Джоана?

От устните на по-възрастната жена се изтръгна сърдито сумтене, недотам присъщо за изискана дама.

— Забавлявах се, докато не ме обкръжиха лейди Дигби и ужасните й дъщери. Не можах да се измъкна. Никога в живота си не съм се сблъсквала с такова ято от кудкудякащи глупачки. Ще се изумя, ако тя успее да омъжи някоя от тези отблъскващи харпии. — Протегна ръка и потупа Елизабет по бузата. — Лейди Дигби позеленя от завист, като видя колко добре изглежда племенницата ми. Няма да е трудно да ти намерим съпруг.

— В случай че още не си забелязала, лельо Джоана, ние се затрудняваме дори да намерим джентълмен, който да се съгласи да танцува с мен.

Леля й махна презрително с ръка.

— Пфу! Глупости! Просто още не са те опознали. Няма съмнение, че джентълмените малко се плашат, защото си американка, заради въстанието през миналия век и заради скорошните сражения^[1]. Но нещата отново ще се уталожат, така че всичко е само въпрос на време.

— Време за какво?

— Ами докато някой красив младеж те забележи.

Елизабет се въздържа да й възрази, че почти всеки мъж, който досега я бе забелязвал, я бе намерил за неподходяща за висшето общество. Вдигна високо чантата си и додаде:

— Взех си нещо за хапване, така че ще се видим след закуската.

Леля й сбърчи чело.

— Може би трябва да помоля някой от лакеите да те придружи. — И преди Елизабет да успее да се възпротиви, възрастната жена я изпревари, като се отказа от това свое намерение: — О, предполагам, че не е необходимо. Върви, скъпа, и се радвай на хубавия ден. В края на краищата освен нас никой в къщата още не се е събудил. Кого ли, за бога, ще срещнеш в толкова ранен час?

 

 

Докато се разхождаше, Елизабет се наслаждаваше на тишината, нарушавана единствено от шумоленето на листата и граченето на гарваните. Избираше пътеките наслуки, без да се замисля накъде върви, просто щастлива да бъде навън. След малко гората оредя и тя излезе на широка поляна, където бръмчаха пчели, докато кръжаха над сладко ухаещи орлови нокти. Пъстроцветни пеперуди прехвърчаха над туфите червени и жълти диви цветя.

Скоро стигна до живописно езеро. Бледи снопове от потрепващи златисти лъчи се прокрадваха между гъстите листа на дърветата, осигурявайки й сенчест заслон, стоплен от изгряващото слънце. Младата жена извади скицника си от чантата и приседна на тревата, като опря гръб до ствола на огромен дъб.

Скоклива катерица се загледа в нея, както се беше спотаила на клона на съседното дърво. Елизабет набързо я скицира. После семейство плахи зайци й позираха за следващата рисунка, преди да се отдалечат с подскоци към по-безопасната висока трева. Нарисува старателно и скица на Печ^[2], макар сърцето й да се свиваше от мъка по любимото й куче. Много бе искала да го вземе със себе си в Англия, но Печ беше твърде стар и нямаше да издържи плаването през бурния океан. Затова го остави у дома, заедно с част от сърцето си, с хората, които го обичаха почти колкото тя самата.

За да отхвърли меланхолията, която й навяваха мислите за Печ, тя се зае да скицира Божичко по памет. Но като я завърши, побърза да забрави за котенцето. Ако мислеше за него, щеше да си спомни и останалата част от времето, което бе прекарала в градината… както и мъжа, когото бе срещнала там. Мъжът, чиято тъга и самота бяха трогнали сърцето й. Мъжът, за когото знаеше, че тайни измъчват душата му.

Бе предложила да му помогне, но после до среднощ не можа да заспи, питайки се дали не бе действала твърде прибързано. Очевидно херцог Брадфорд не вярваше в ясновидските й способности.

Можеше ли да го убеди по някакъв начин? След снощи това не й се струваше много вероятно, но желаеше… имаше нужда да му помогне. Искаше да изтрие мъката, която усещаше, че помрачава щастието му. Нуждаеше се от това заради самата себе си, да се опита донякъде да утеши душата си заради бъркотията и неприятностите, която бе причинила в Америка. Със сигурност щеше да се чувства по-малко виновна, ако успее по някакъв начин да събере херцога с брат му, когото той мислеше за мъртъв.

Не, не бе избързала, предлагайки му помощта си. Всъщност бе решена да го стори, независимо дали той искаше, или не. Нуждаеше се само от някакво неопровержимо доказателство, че брат му е жив. Но за да го получи, трябваше отново да докосне ръката на херцога.

При тази мисъл я обля гореща вълна. Бе я преследвал в съня й с красивото си лице, пронизващите очи и стройното си мускулесто тяло. За миг бе пробудил в душата й безумното желание да бъде красива и елегантна. Тогава може би щеше наистина да привлече вниманието на мъж като него, а не само мимолетния му интерес.

А той наистина се бе заинтересувал и тя го разбра, когато докосна ръката му.

Бе пожелал да я целуне.

Мислите му достигнаха до нея съвсем ясни и толкова неочаквани. Дъхът й секна от представата за това, как устните му докосват нейните, а силните му ръце я обгръщат все по-плътно, притискат я към тялото му. Какво ли щеше да почувства, ако я целуне такъв мъж? Да бъде докосвана и прегръщана от него? Божествено… Сигурно ще е божествено.

От устните й се изплъзна въздишка — женствена въздишка, каквато не вярваше, че е способна да отрони. Елизабет се намести по-удобно, затвори очи и се отдаде на копнежа, докато си представяше целувката му.

 

 

Остин зърна някаква жълта пола, поклащана от ветреца, и дръпна юздата на Мист^[3], за да спре. Хиляди дяволи, никога ли няма да остане сам?

Щеше да обърне коня си и да потегли в обратната посока, но през последния час беше препускал неуморно и Мист се нуждаеше от почивка и вода.

Примири се, че за кратко ще му се наложи да проведе безсмислен разговор с някоя от гостенките на майка си, и наближи езерото. Но като заобиколи огромния дъб, застина за миг.

Това беше тя. Жената, която бе смутила съня му и не напускаше мислите му, откакто се бе събудил. Дамата, за която трябваше да разбере много повече. Бе седнала на сянка под дървото, със затворени очи, а върху устните й играеше лека усмивка.

Остин скочи от седлото и безшумно се прокрадна към нея, докато внимателно я изучаваше. Разпилени от вятъра блестящи кестеняви къдрици обрамчваха лицето й в безпорядък. Огледа я внимателно, без да бърза. Не можеше да откъсне очи от бялата й като порцелан кожа, дългите мигли и съвършените съблазнителни устни.

Погледът му се плъзна надолу, по нежната изящна шия и млечнобялата плът, която се подаваше над скромния й корсаж. Краката й изглеждаха невероятно дълги под муселиновата рокля.

Лекият ветрец подхвана още една къдрица от небрежно събраните й коси и я люшна към устата й. Устните й потръпнаха няколко пъти, преди да отвори очи, докато отмяташе досадния кичур.

Остин долови точния миг, в който тя видя пред себе си черните му ботуши за езда. Младата жена се вцепени и примигна сепнато. Сетне погледът й се насочи нагоре и ахна.

— Ваша Светлост! — Скочи на крака и се наведе в поклон, който повечето биха определили като непохватен и напълно лишен от грациозност, но той го намери за безкрайно очарователен.

— Добро утро, госпожице Матюс. Изглежда, бяхте права с предсказанието си, че няма да е трудно да ви намеря. Изглежда, където и да отида, все на вас се натъквам.

Бузите й мигом поаленяха. Колко смущаващо бе да бленуваш за един мъж, чиито целувки те оставят без дъх, а после да отвориш очи и да видиш как той те наблюдава съвсем отблизо. И, боже, колко невероятно привлекателен бе.

Проникващите през гъстите листа слънчеви лъчи танцуваха върху гарвановочерната му коса. Непокорен кичур бе паднал върху челото му, придавайки му почти хлапашко изражение, напълно контрастиращо с властния, настойчив поглед на сивите му очи. От цялата му фигура се излъчваха аристократизъм и мъжка сила.

Колосана бяла риза покриваше широките му рамене. Не носеше шал, така че силният му загорял врат се издигаше гордо от отвора на фината ленена дреха. Сърцето й заби учестено, като видя няколко черни косъмчета да надничат изпод разкопчаната яка.

Широките мускулести гърди, съчетани с тънкия кръст и стройни бедра, представляваха великолепна гледка. Дългите му крака бяха обути в кожени бричове, напъхани в лъснати до блясък черни кожени ботуши за езда. Елизабет си представи цяла върволица от жени с разбити сърца, блуждаещи по лондонските улици. Със сигурност херцогът щеше да бъде прекрасен модел за рисуване.

— Издържах ли проверката? — попита я той с донякъде развеселена интонация.

— Проверка ли?

— Да. — Лека усмивка озари устните му. — На английски означава „старателен оглед“.

Макар да бе ясно, че я дразни, Елизабет се ядоса на себе си. Мили боже, наистина го зяпаше, сякаш бе прегладняла, а той — някакво страхотно лакомство. Но вероятно вече поне не й се сърдеше.

— Извинете, Ваша Светлост. Просто се изненадах да ви видя тук. — Очите й се присвиха, като се приковаха върху един белег на бузата му. — Ранен ли сте?

Той докосна внимателно мястото.

— Някакъв клон ме закачи. Но ми се размина само с една драскотина.

Леко цвилене привлече вниманието й и тя отмести поглед към великолепния кон, който пиеше вода от езерото.

— Приятна ли беше ездата?

— Много. — Той се огледа наоколо. — Къде е вашият кон?

— Дойдох пеша. Такава хубава сут… — Един образ проблесна в съзнанието й и я остави безмълвна. Изправен на задните си крака кон, черен кон, много приличащ на този, който сега утоляваше жаждата си от езерото.

— Добре ли сте, госпожице Матюс?

Образът изчезна и тя побърза да се отърси от смътното видение.

— Да, добре съм. Всъщност аз съм…

— Много здрава и силна?

Тя се усмихна.

— Да, така е, но щях да кажа, че съм гладна. Искате ли да ми правите компания и да хапнете с мен? Донесла съм предостатъчно храна. — Коленичи и започна да изпразва чантата си.

— Взели сте си закуската?

— Е, не е точно закуска. Само няколко моркова, ябълки, хляб и сирене.

Остин я гледаше заинтригувано. Никога досега не го бяха канили на такъв непринуден пикник. Това беше чудесна възможност да прекара повече време с нея. Какъв по-добър начин да се опита да измъкне тайните й и да разбере какво точно знае тя за Уилям и за писмото на изнудвача? Настани се небрежно на тревата до нея и пое от ръката й крайче хляб и бучка сирене.

— Кой ви приготви храната за пикника?

— Самата аз. Вчера сутринта, преди да тръгнем от Лондон, помогнах на готвачката на леля Джоана. В знак на благодарност тя ме почерпи. — Елизабет потърка една ябълка в полата си.

Остин отхапа от сиренето, изненадан, че нещо толкова просто може да бъде толкова вкусно. Без изискани сосове, без приглушено подрънкване на сребърни прибори, без почтителни слуги, надвесени над него.

— И с какво помогнахте на готвачката?

— Тя си поряза пръста. Раната й беше дълбока и се нуждаеше от няколко шева. Когато стана белята, бях в кухнята, за да си налея чаша ябълково вино. Съвсем естествено й предложих помощта си.

— Повикахте лекар?

Тя повдигна вежди. В очите й проблеснаха весели искрици.

— Просто почистих раната й, а след това я заших.

Остин едва не се задави със сиренето.

— Вие сте зашили раната?

— Да. Не беше нужно да викаме лекар, след като спокойно можех да се справя и сама. Мисля, че снощи споменах, че баща ми беше лекар. Често се случваше да му помагам.

— И вие наистина сте изпълнявали такива задачи?

— О, да. Татко беше много добър учител. Мога да ви уверя, че се погрижих много добре за готвачката. — Тя се усмихна и отхапа от ябълката.

Погледът на Остин бе привлечен от меките й устни, блестящи от ябълковия сок. Устата й изглеждаше влажна и сладка. И невероятно съблазнителна. Не вярваше, че наистина може да чете мислите му, но като си припомни странната й прозорливост, херцогът побърза да отклони поглед.

— Много приятна сутрин — отбеляза Елизабет. — Бих искала да уловя цветовете на изгрева, но нямам талант за рисуване с акварел. Използвам въглен, а за съжаление, той е само с един цвят.

Остин наклони глава към скицника й, оставен до нея.

— Може ли?

Тя му го подаде.

— Разбира се.

Той прегледа всяка скица и се увери, че е необикновено талантлива. Образите, излезли изпод дръзките й щрихи, бяха толкова живи, толкова поразително правдиви, сякаш всеки миг щяха да изскочат от листа.

— Познахте ли Божичко? — попита го тя, като надникна над рамото му.

Лъхна го нежно ухание на люляк.

— Да. Удивително прилича на малкото дяволче. — Остин вдигна очи от скицата. Вниманието му бе привлечено от златистите точици в очите й. Огромни златистокафяви очи, с цвета на отлежал коняк. Втренченият й поглед срещна неговия и го прикова задълго. Някаква искра го прониза и учести пулса му. Макар да седеше на земята, внезапно се почувства, все едно бе пробягал два километра. Тази жена влияеше странно на сетивата му. И на дишането му. Прокашля се. — Имахте ли възможността да се запознаете със семейството на Божичко?

— Само с майка му, Джордж, късно снощи.

— Тогава трябва да се отбиете в конюшнята и да се запознаете с Ей богу, Дявол да го вземе, Кълна се в Бога и останалите.

Тя не успя да се сдържи и избухна в смях.

— Измисляте си тези абсурдни имена, нали, Ваша Светлост?

— Не съм аз. Мортлин кръсти така зверчетата, докато се раждаха… и раждаха… едно след друго. При последното окотване на Джордж бяха десет и имената ставаха… хм, все по-находчиви, докато ражданията продължаваха. Благоприличието не ми позволява да изрека някои от тях. — Той с видимо усилие насочи погледа си отново към скицника. — Чие е това куче?

Веселият й поглед внезапно помръкна.

— Това е моето куче, Печ.

Копнежът и тъгата, с които тя гледаше скицата, го трогнаха.

— Къде е Печ? — попита Остин.

— Твърде стар е, за да издържи едно пътуване до Англия. Оставих го при хора, които го обичат. — Протегна ръка и нежно погали скицата. — Бях на пет години, когато родителите ми ми го подариха. Тогава Печ беше много дребен, но само след няколко месеца израсна по-едър от мен. — Бавно се отдръпна и продължи: — Ужасно ми липсва. Макар че е невъзможно да му намеря заместник, все пак се надявам някой ден да си взема друго куче.

Той й върна скицника.

— Рисунките ви са много сполучливи, госпожице Матюс.

— Благодаря. — Младата жена наклони глава на една страна. — Знаете ли, Ваша Светлост, че и вие сте много интересен обект за скициране.

— Аз?

— Да, разбира се. Лицето ви е… — Тя замълча и дълго се взира в него, накланяйки глава ту наляво, ту надясно.

— Толкова ли е зле? — пошегува се той, като се престори на ужасѐн.

— Мили боже, не — увери го Елизабет. — Лицето ви е много интересно. Издава характер. Нали нямате нищо против да ви скицирам?

— Ни най-малко. — Много интересно? Издава характер? Не бе сигурен дали това беше за добро, или за зло, но поне едно бе сигурно. Това не бяха кокетните думи, с които дамите от висшето общество го описваха. По всичко личеше, че поне що се отнасяше до мъжете, госпожица Матюс беше пряма и естествена, не се превземаше и не сипеше пресилени ласкателства. Невероятно. И дяволски подозрително. Но аз много скоро ще открия каква игра играе тя.

— Може би ще седнете под дървото? — предложи тя, като огледа мястото. — Облегнете се на ствола и се настанете удобно. — Извади принадлежностите си за рисуване и макар че се чувстваше доста глупаво, Остин се подчини.

— Така добре ли е? — попита я той, след като се нагласи.

Девойката коленичи пред него.

— Изглеждате напрегнат, Ваша Светлост. Опитайте се да се отпуснете. Обещавам ви, че няма да боли.

Той се намести по-удобно и си пое дълбоко дъх.

— Така е много по-добре. — Огледа лицето му. — А сега бих искала да се отдадете на спомените.

— Да се отдам на спомените?

Очите й заискриха весело.

— Да. Това е американски жаргон и означава „да си припомним отминали събития“.

Прободе го подозрение. Да не би тя да се опитваше да измъкне някакви сведения от него?

— Какво искате да узнаете? — попита херцогът, като се постара да запази невъзмутимо изражение.

— О, нищо, Ваша Светлост. Просто докато ви скицирам, си мислете за някой любим спомен. Това ще ми помогне да уловя вярно изражението ви.

— Разбирам. — Но всъщност не разбираше. Любим спомен? За какво? Бе позирал за няколко портрета, окачени по стените на коридорите в Брадфорд Хол, но тогава не беше правил нищо, само седеше неподвижно цели часове, които му се струваха безкрайни. Прерови паметта си, но не откри приятни спомени.

— Сигурно някъде в ума ви се крие поне една приятна случка, Ваша Светлост.

По дяволите, едва ли. Но нямаше намерение да й го признава. Твърдо решен да изрови някаква щастлива случка, се съсредоточи още повече, докато тя продължаваше да го наблюдава.

— Просто оставете съзнанието си да блуждае… и се отпуснете — посъветва го тя тихо.

Погледът му се отклони от нея и се спря върху Мист, който пасеше кротко наблизо. И тогава в паметта му внезапно изплува образът на Уилям… Уилям, на тринайсет години, тичащ към конюшнята зад Остин, а Робърт следваше плътно двамата си по-големи братя…

— На лицето ви се появи много интригуваща усмивка — отбеляза Елизабет. — Бихте ли ми казали за какво си мислите?

Той се поколеба дали да й откаже, но реши, че нищо лошо няма да се случи, ако й разкаже.

— Мислех си за едно голямо приключение, което преживях някога с братята си. — Усети как го обля топлина, когато съвсем живо си припомни онзи ден с всичките му подробности. — Бяхме принудени да избягаме в конюшнята, след като измислихме и приведохме в изпълнение един хитър план как да накараме вечно вкиснатата гувернантка на Каролайн да напусне. Нагласихме над вратата на спалнята й чувалче с брашно и ведро с вода. Като отвори стаята си, гневните й писъци едва не събориха гредите под покрива. Скрихме се в плевнята и се смяхме, докато дъх не ни остана.

— На колко години бяхте тогава?

— Аз бях на четиринайсет. Уилям — на тринайсет, а Робърт — на десет.

Споменът бавно избледня като струйка дим, отнесена от лек ветрец.

— Какви други лудории сте вършили като деца?

Още един спомен тутакси изплува в ума му и той се засмя.

— Един ден, през същото лято, тримата се скитахме около езерото, когато Робърт — който още от раждането си беше истински малък дявол — предизвика Уилям да си свали дрехите и да скочи във водата, което ни беше строго забранено от баща ни. За да не остана по-назад, на свой ред аз го предизвиках да стори същото. След броени минути тримата бяхме голи в езерото, плискахме се и се гмуркахме, чувствайки се на седмото небе от удоволствие. Но внезапно осъзнахме, че не сме сами.

— О, боже! Баща ви ли ви залови?

— Не, макар че това може би щеше да е по-добре. Беше нашият приятел Майлс, настоящият граф Едингтън. Стоеше на брега, стиснал дрехите ни в ръце с лукаво изражение, което никак не бе трудно да се отгатне. Хукнахме след него, но той се оказа по-бърз от нас. Бяхме принудени да се промъкнем тайно в къщата така, както си бяхме — съвсем голи — през задната врата на кухнята. — Той поклати глава и се засмя. — Е, поне успяхме да избегнем сблъсъка с татко, но след това кухненската прислуга имаше повод да ни одумва с месеци.

Смехът му секна, когато го връхлетяха нови спомени — двамата с Уилям плуваха заедно, ловяха риба; обясни на брат си деликатния въпрос откъде се появяват бебетата, сетне се разсмя гръмогласно, като видя ужасената му физиономия. А после, години по-късно, тримата вечеряха заедно в клуба, смееха се, докато играеха на фараон или препускаха лудешки с конете си. Толкова много споделени мигове… щастливи моменти, завинаги отлетели. Господи, колко ми липсваш, Уилям.

— Свърших.

Тихо изречените думи прекъснаха унеса на Остин.

— Извинете?

— Казах, че завърших портрета ви. — Тя му подаде скицника. — Харесва ли ви?

Остин пое скицника и се загледа напрегнато в рисунката. Беше изобразен така, както не бе свикнал да се вижда. Мъжът на скицата изглеждаше напълно отпуснат, облегнат на ствола на дървото, вдигнал единия си крак, сключил небрежно пръсти около коляното. В очите му се долавяше закачлив блясък, лека усмивка играеше в ъгълчетата на устните му, сякаш мислеше за нещо забавно и приятно.

— Харесва ли ви? — повтори художничката, като се надвеси над рамото му, за да огледа творбата си.

Нежното ухание на люляк отново възбуди сетивата му. Блестящата й коса се разпиля около прелестното й лице. Една дълга кестенява къдрица погали горната част на ръката му и той се загледа в нея — тъмна ивица върху белия ръкав. Прониза го почти неустоимото желание да се пресегне и да я докосне.

Изкашля се смутено.

— Да, много ми харесва. Отлично сте уловили настроението ми.

— Споменахте, че имате по-малък брат, Робърт.

— Да, но в момента отсъства. Пътешества из Европа.

Тя го изгледа напрегнато.

— И Уилям… обичате го толкова много.

Сякаш буца заседна на гърлото му.

— Да. — Не й направи забележка, че говори в сегашно време. Господи, той бе обичал Уилям. Дори и накрая, когато бе заявил, че не… когато със собствените си невярващи уши и очи бе станал свидетел на немислимата измяна на брат си. — Да. Обичах го. — Върна й скицника.

Погледът й се прикова върху бузата му.

— Раната боли ли ви?

— Малко ме щипе.

— Тогава настоявам да ви приготвя един мехлем. — Младата жена извади една торба от чантата си.

— Какво е това?

— Моята медицинска чанта.

— Носите медицинската си чанта на разходка?

— Винаги когато излизам пеша или на езда — кимна тя. — Като дете постоянно ходех с ожулени лакти и колене. — Стрелна го закачливо с поглед. — Тъй като вече ви е известно колко обичам да пълзя из храстите, съм сигурна, че признанието ми не е изненада за вас. Накрая татко ми направи торба за първа помощ, за да я нося навсякъде, когато излизам от къщата. Намалих нещата в нея до минимум и сега тя не е много тежка.

— А как успявахте да си ожулите коленете? Полите ви не ги ли предпазваха?

Бузите й се изчервиха.

— Боя се, че трябва да си призная, хм… ами… обичам понякога да си запретвам полите. — Изненадата му бе толкова явна, че тя побърза да добави: — Но само когато се катеря по дърветата.

— Катерите се по дървета? — В съзнанието му за миг се мярна образът й — засмяна, със запретнати поли, от които се подават дългите й стройни крака, и мигом се сгорещи.

Тя го стрелна закачливо с усмивка.

— Не се плашете, Ваша Светлост. От няколко седмици насам престанах да се катеря по дърветата. Но още нося с мен медицинската чанта. Никога не се знае кога може да срещнеш някой красив джентълмен, който да се нуждае от първа помощ. Според мен по-добре е винаги да си подготвен.

— Предполагам, че е така — промърмори Остин, необяснимо доволен, че тя го намира за красив, но същевременно изненадан, че думите й не му прозвучаха кокетно, а просто приятелски.

Наблюдаваше я с интерес, докато тя измъкваше от торбата няколко платнени кесийки и малки дървени хаванчета. Извини му се, преди да отиде до езерото, и се върна с малък съд с вода. След като подреди нещата около себе си, доскорошната художничка и настояща лечителка се захвана съсредоточено за работа.

— Какво смесвате? — попита Остин, очарован от необичайните й действия.

— Нищо друго, освен няколко изсушени билки, корени и вода.

Той не проумяваше как някакви треви и вода ще накарат раната на бузата му да спре да щипе, но остана мълчалив и само я гледаше, напомняйки си, че колкото повече я наблюдава, толкова повече ще научи за нея.

Когато свърши, тя коленичи пред него, след това потопи пръсти в мехлема.

— Отначало може малко да ви запари, но ще е само за кратко.

Херцогът изгледа недоверчиво сместа.

— Как може това да ми помогне?

— Ще видите. Може ли да продължа?

Когато той се поколеба, Елизабет повдигна вежди, а в очите й затанцуваха дяволити искрици.

— Нима се страхувате от толкова малко мехлем, Ваша Светлост?

— Разбира се, че не — изсумтя сърдито Остин, раздразнен, че тя допуска подобно нещо, дори и само на шега. — За бога, действайте с мазилото.

Девойката се наведе напред и внимателно втри мехлема в ранената му буза. Пареше дяволски силно и той едва се сдържа да не се дръпне и да не избърше глупавия й лек.

За да не мисли за пламналата си кожа, съсредоточи вниманието си върху нея. Тя смръщи загрижено вежди и втри още малко от мехлема. Лъчите на ранното утринно слънце се промъкваха през дърветата и багреха косите й в червени и златисти отблясъци. За пръв път той забеляза малките лунички на носа й.

— Потърпете още малко, Ваша Светлост. Почти свърших.

Топлият дъх го погали по лицето му. Погледът му се прикова върху устата й. Гърлото му пресъхна. По дяволите, тя притежаваше най-невероятните устни, които някога бе виждал. Внезапно осъзна, че бузата му вече не пари, но нежното й докосване изпращаше вълни на наслада по тялото му.

Всичко в него пулсираше. Изгаряше го желанието да я целуне, да усети тези възхитителни устни да се притискат към неговите, да докосне с езика си нейния. Ако се наведе напред още съвсем малко…

Тя се отдръпна рязко назад.

— Още ли пари?

Той примигна. Чувстваше се замаян. И нецелунат.

— А, не. Защо питате?

— Вие изохкахте. Или може би по-скоро приличаше на стон.

Обзе го раздразнение — и към нея, и към себе си. Ето докъде се беше докарал — фантазира си как я целува, докато панталоните му стават все по-тесни и неудобни, охка — или стене — а тя искаше да знае дали не му причинява болка!

По дяволите, тази жена направо го убиваше.

Явно наистина си губеше ума. Трябваше да се съсредоточи върху належащите си дела, но беше дяволски трудно да го направи, когато тя беше толкова мъчително близо. Съсредоточи се само върху Уилям. Върху писмото на изнудвача. Върху това, което тя може да знае за тях.

— Благодаря ви, госпожице Матюс. Чувствам се много по-добре. Свършихте ли?

Тя се намръщи, сетне кимна, докато избърсваше пръстите си в парче плат. Остин се зачуди за какво си мисли тази необикновена особа, а любопитството му нарастваше още повече заради мълчанието й и притесненото й изражение.

— Нещо не е наред ли, госпожице Матюс?

— Не съм сигурна. Може ли… да докосна ръката ви?

При това нейно искане по гръбнака му премина гореща вълна. Без да промълви нито дума, той вдигна ръка.

Девойката я притисна силно между дланите си и затвори очи. Стори му се, че мина цяла вечност, преди очите й бавно да се отворят. Нямаше съмнение — блясъкът в тях бе помръкнал от страх и загриженост.

— Нещо не е наред ли?

— Опасявам се, че е така, Ваша Светлост.

— Да не би… хм… отново да видяхте Уилям?

— Не. Видях… вас.

— Мен?

Елизабет кимна разтревожено.

— Видях вас. Усетих го.

— Какво сте усетили?

— Опасност, Ваша Светлост. Страхувам се, че ви грози смъртна опасност.