Нина Грегор
Тя подготви сватбата му… и загуби ума си по него (8)

Едно от първите неща, които Нел направи, когато се нанесе в замъка Еренберг, беше да обзаведе стаите, в които беше живяла майка й, по свой вкус. Повечето от мебелите, които беше донесла от жилището си в Хамбург, по никакъв начин не пасваха на интериора на замъка и бързо отидоха в мазето.

От помещенията, които баба й беше обитавала, Нел харесваше най-много жълтия салон заради старинните му мебели и особената атмосфера, която те му придаваха, както и трапезарията за закуска, която всяка сутрин беше огрявана от лъчите на баварското слънце. Библиотеката на замъка с богатата си колекция книги се превърна в едно от любимите места на Нел. Обзаведената с тежка дъбова мебел стая, която графинята беше използвала за кабинет, някак плашеше Нел. Тръпки я побиваха само като влезеше в нея. От прозореца й обаче се откриваше чудесна гледка към парка и земите на Еренберг чак до селцето с високата кула на църквата и китните къщи. Себастиан я посъветва да обзаведе кабинета по свой вкус и тя го послуша. Нел поръча да пребоядисат стаята и си купи ново бюро — много по-модерно и функционално от това на баба й, която никога не беше ползвала компютър. В обновения кабинет тя се чувстваше в свои води и виждаше как от него ръководи бизнеса си.

Хенрик Класен щеше да се грижи за имотите на Еренберг и занапред. Управителят, който е бил доверен човек на баба й през по-голямата част от живота й, още отначало даде на Нел да разбере, че ако иска да ползва услугите му, трябва да му даде свобода да взема сам решенията, които засягаха поддръжката на имота и другите въпроси, с които той се занимаваше. Той повече от всичко мразеше някой да му се бърка в работата, пък бил той и собственикът на замъка и имотите. Нел го увери, че не поставя под въпрос компетентността и уменията му и пожела само да бъде информирана за случващото се в имота й. Хенрик Класен се съгласи с охота на подобен тип взаимоотношения с новата господарка на замъка.

— На господин Класен можете да разчитате винаги и за всичко — беше я уверил Себастиан при едно от посещенията си в замъка. — Той е изключително честен, работлив и лоялен човек. Цяло щастие е, че работи за вас. Баба ви беше осъзнала колко ценен служител е и му беше гласувала пълно и безрезервно доверие. Съветвам ви и вие да го направите.

През първите дни Себастиан се стараеше да посещава Нел почти всяка вечер след работа.

Винаги, когато чуеше колата му и го видеше да паркира под един от старите кестени в парка, сърцето на Нел се изпълваше с радост. Тя обичаше да прекарва времето си с него и часовете в компанията му й се струваха като минути — толкова бързо и неусетно минаваха… поне за нея.

Те често се разхождаха из парка и говореха за случилото им се през деня, след което обикновено вечеряха заедно. Днес двамата отидоха до гроба на графинята, която на този ден щеше да навърши седемдесет и пет години.

— Понякога всичко това ми се струва като някакъв прекрасен сън — каза Нел, докато заедно със Себастиан сядаха на подредената на терасата маса. — Истинско щастие е, че не продадохте Еренберг, все пак аз изрично ви бях упълномощила да му намерите купувач.

Погледът на Нел мина през прясно окосената ливада, през лехите със свежи цветя и стигна до поляната, на която конете кротко пасяха под сянката на вековните дъбове.

Себастиан се усмихна.

— Да ви кажа честно, аз така и не се заех сериозно с търсенето на купувач. Още в първия момент, в който ви зърнах на летището, бях убеден, че мястото ви е тук в Еренберг и никъде другаде.

Погледите им се срещнаха и Нел отвърна на усмивката му.

— Преместих се в Еренберг съвсем скоро, а вече не мога да си представя, че съм живяла другаде. Не е ли налудничаво?

— Не, напротив, това означава, че мястото ви винаги е било тук и просто сега сте го намерили. Сигурен съм, че сега графинята ни гледа някъде отгоре и е много щастлива от това, че внучката й е наследила рода й.

— Жалко, че не можахме да се запознаем — въздъхна Нел. — Мисля, че можехме да намерим много общи неща помежду си.

Унесени в разговора, Нел и Себастиан не усетиха как е минало времето. В неговата компания никога не й беше скучно. Нел го смяташе за добър свой приятел и благородно завиждаше на жената, която един ден щеше да се омъжи за него. Тя щеше да е истинска щастливка.

— Вие напоследък прекарвате повечето от вечерите си тук в Еренберг и ме удостоявате с приятната си компания — каза Нел. — Няма ли някой в Мюнхен, който да ви чака и да се пита защо отсъствате толкова често от дома?

Той замълча и Нел се изчерви — май не беше задала правилния въпрос.

— Извинете, Себастиан, нямах предвид това…

Той обаче махна с ръка и й подари една от усмивките си, които тя толкова харесваше.

— Не се притеснявайте, няма на кого да липсвам — каза той, въртейки чашата с вино в ръцете си. — Всъщност Еренберг ми е на път за дома, който е съвсем наблизо.

— Не живеете ли в Мюнхен? — изненадано попита Нел.

— За бога, не. Няма да мога да оцелея в този голям град. Провинцията ми харесва много повече — животът е много по-спокоен и приятен. Само понякога нощувам в жилището ни в града, обикновено когато съм останал до късно в кантората и съм твърде уморен, за да шофирам.

— Жилището ви в града? Но нали казахте…

— Жилището в квартал Богенхаузен е на родителите ми. Те прекарват част от времето си през зимата там, но само няколко седмици, след което с радост, се връщат в Росбах.

— Росбах…? — Нел вече нищо не разбираше. За какво говореше той?

— Да, Росбах. Селото е на един хвърлей място оттук — отвъд хълма. Даже през зимата, когато листата на дърветата опадат, можете да го видите от прозорците на двореца.

— Росбах… това е име на замък както Еренберг, нали?

— Така е — усмихна се Себастиан.

— А вие сте граф… или принц, така ли?

— Какво лошо има в това човек да е принц? — засмя се той.

— Не… нищо лошо няма в това — отвърна Нел и усети, че беше разочарована от това, което разбра за него току-що. Той беше принц, а тя обикновено момиче от Хамбург. Те произлизаха от различни светове — също както майка й и баща й. Глупости… защо си мислеше подобни неща?

— Знаете ли, принцовете не са по-различни от другите хора. Те имат същите желания, намерения, мечти… Не обичам особено да ме наричат принц и да се държат с мен по по-специален начин само заради титлата ми. В работата съм просто Себастиан Росбах.

Благородническият произход на Себастиан за миг изпълни Нел с предразсъдъци спрямо него. Те обаче бързо изчезнаха — той си беше все така добър, чаровен и непринуден със или без титлата си.

— Родителите ми ме помолиха да ви поканя на обяд в събота — каза й той. — Почти бях забравил за това, добре че ми напомнихте къде живея, за да се сетя.

Себастиан се усмихна и я погледна.

— Събота ли? Но това е… вдругиден… аз… нямам какво да облека — притеснено каза Нел.

— Не се притеснявайте, родителите ми ще ви приемат и одобрят и по дънки и пуловер. Просто бъдете себе си, Нел.