Нина Грегор
Тя подготви сватбата му… и загуби ума си по него (5)

— Не и този сън… — каза си Нел, когато се събуди много рано на другата сутрин, макар да беше легнала доста късно.

Беше сънувала, че е облечена в бяло булка, а мъжът, който я чакаше пред олтара, беше… Себастиан Росбах.

Малко по-късно през деня Нел отново се сети за съня си, но реши да си наложи да не мисли за него. Просто… нямаше смисъл.

Тя все още не можеше да осъзнае докрай всичко, което й се беше случило предишния ден. И в най-смелите си мечти не беше предполагала, че ще се окаже единствена наследница на богата графиня и собственичка на замък в Бавария. Искаше й се да поговори с някого за това, но за съжаление Нел нямаше много приятели. Досега тя беше водила доста затворен живот и избягваше да установява твърде много контакти. Сякаш се плашеше, че близостта с някого би могла да я нарани. Тя нямаше „най-добра приятелка“, а по-скоро много добра позната — колежката й Ана Шолц, с която понякога се виждаха на кафе или питие след работа или спортуваха заедно. Но да й се обади и да й сподели всичко, което се беше случило? Невъзможно.

Нел стана и отиде до отворения прозорец. Ранната пролетна утрин ухаеше на цветя и свеж сутрешен въздух. Тя отново се върна в леглото и се замисли за Себастиан…

Нел беше под душа, когато вратата на стаята се отвори и Хелене Розин извика:

— Нося ви мляко с какао, графиньо. Майка ви много обичаше да го пие сутрин.

— Благодаря — каза Нел, спря водата и облече светещия от чистота бял халат. Когато излезе от банята, Хелене вече я нямаше в стаята.

Нел започна да отпива от какаото на малки глътки. Тя се сети, че това беше любимата напитка на майка й до последния й дъх и се усмихна несъзнателно.

Нел се облече, опакова нещата си и слезе долу за закуска. Тилман вече я очакваше в приемната. Той я поздрави с добро утро и я заведе в трапезарията, в която се сервираше закуската. Трапезария специално и само за закуска — Нел не беше предполагала, че някой някъде разполага с такова помещение.

Преди да седне на масата, Нел нямаше никакъв апетит и смяташе да пие само кафе. При вида на прясно приготвените бъркани яйца с шунка, ухаещ прясно изпечен хляб, мед от кошерите на замъка, както Хелене с гордост отбеляза, и няколко вида сирена и вурстове, Нел внезапно се почувства страшно изгладняла. Хелене й каза, че баба й е обичала да закусва точно с тези неща, които сега бяха на масата.

— Баба ви винаги казваше, че обилната закуска е най-добрият старт на деня — каза Хелене и като че ли по руменото й лице премина сянка. Тя се обърна, за да не види Нел сълзите в очите й. Тя се просълзяваше винаги когато се сетеше за госпожа графинята.

Тилман предложи да я откара до града, но Нел отказа и си повика такси.

Когато тръгна към изхода, Нел хвърли последен поглед към голямата приемна на замъка. Хелене я прегърна, а Тилман й подаде ръка за довиждане, след което й отвори вратата на таксито.

— Моля ви, графиньо, върнете се отново — през сълзи каза Хелене. — Баба ви искаше вие да наследите замъка и да живеете тук. Моля ви, изпълнете волята й, моля ви!

Таксито излезе от двора и Нел не се обърна повече назад. Шофьорът мина по моста над рова, продължи през парка, минаха през селото и скоро бяха на магистралата.

Защо й беше на Нел да усложнява нещата още повече? Решението й беше ясно — тя го беше взела в момента, в който прекрачи прага на този замък. Колебаейки се дали е правилно, тя залъгваше само себе си. Нямаше смисъл, просто нямаше смисъл да го прави повече.

Таксито спря пред кантората на Себастиан, Нел плати и се качи при младия адвокат, който я очакваше. Специално заради нея той беше дошъл на работа в събота.

— Искам да продам Еренберг и ще ви бъда благодарна да предприемете необходимото, за да се осъществи сделката максимално бързо — каза още с влизането си тя, сякаш страхувайки се да не би той да я разубеди.

Той я погледна смаяно, пое дълбоко въздух и тъкмо се канеше да възрази, когато Нел го прекъсна:

— Това не е моят свят, Себастиан, моля ви да ме разберете. Този огромен замък, иконом, готвачка, домашна помощница, коняри… всичко това не е за мен. Аз не съм свикнала да живея така, а вече е късно да се променям. Аз не съм графиня Фон Еренберг, а Нел Флеминг. Моля ви да ме разберете правилно.

— Вие носите името на баща си, но това не прави гените на Еренберг у вас по-малко силни, Нел. Вие много приличате на баба си и майка си, и то не само външно, повярвайте ми. Вие сте деен и упорит човек също като тях. Моля ви, помислете няколко дни, преди да направите необратимото. Сигурен съм, че ще размислите.

Тя замълча за миг и Себастиан си помисли, че е успял да я убеди. Нел обаче поклати глава.

— В Хамбург имам работа, жилище и хора, които бих могла да нарека свои приятели. Не мога просто да се откажа от предишния си живот само защото баба ми е решила да ми остави някакво наследство.

— Нел, сега не е моментът да бъдете отмъстителна — нито към нея, а още по-малко към себе си.

— Това не е отмъщение, Себастиан, а личното ми убеждение.

Погледите им се срещнаха и сърцето на Нел заби учестено. Напрежението в стаята можеше да се разреже с нож. Нел погледна встрани, взе чантата си и стана.

— Трябва да тръгвам, Себастиан. Става късно, ще изпусна полета си.

Той също стана от кожения си стол.

— Ще ви закарам.

— Моля ви, не е необходимо. А и няма да промени мнението ми по въпроса със замъка.

Малко по-късно двамата влязоха в асансьора, който бързо ги свали до подземния паркинг на бизнес сградата. Себастиан изкара колата си и скоро бяха по пътя за летището. Денят беше чудесен — топъл и приятен, а по синьото небе нямаше нито едно облаче.

Нел трябваше да признае, че Себастиан направи всичко възможно, за да я убеди да задържи замъка. По пътя към летището той отново й обясни колко хубав може да бъде животът и в него и как просто и трябваше време, за да свикне с промяната.

Когато стигнаха, полетът за Хамбург вече беше обявен на таблото и пътниците бяха започнали да се качват.

Нел взе чантата си и бързо тръгна към гишето. Себастиан я последва.

— Нел…

— Да? — погледна към него тя.

— Нел, не знам какво повече да ви кажа. Изгубих дар слово. Моля ви, премислете пак, моля ви.

Тя бързо го целуна по бузата и отиде до гишето.

— Ще чакам утре окончателния ви отговор — каза Себастиан. — Моля ви, дайте шанс на Еренберг.

Погледите им отново се срещнаха. Нел поклати глава.

— Решението ми е окончателно, Себастиан, и вие го знаете. То няма да се промени.