Нина Грегор
Тя подготви сватбата му… и загуби ума си по него (3)

„Всичко това е толкова странно, че все още не мога да повярвам, че се случва“ — мислеше си Нел, докато заедно със Себастиан Росбах пътуваха към замъка Еренберг половин час след срещата им в кантората. Тя, бедното момиче от Хамбург, което работеше като секретарка на най-деспотичния шеф на света, за да плаща сметките на малкия си апартамент, изведнъж се оказа единствена наследница на баварска графиня.

— Господин Росбах, чудя се дали не трябва да ме ощипете, защото аз все още си мисля, че това е някакъв сън, от който след малко ще се събудя.

Мислите в главата на Нел бушуваха като море по време на буря.

— Не се притеснявайте, няма опасност да се събудите и да се окаже, че всичко е било приказен сън — отвърна Себастиан и се обърна към нея, усмихвайки се. Усмивката му й хареса, както и дълбоките му и изразителни кафяви очи. Той отметна назад кестенявата си коса и каза: — Освен всичко друго сама прочетохте подписаното от нея завещание.

Наистина го беше прочела. Но въпреки това…

Нел погледна през предното стъкло на аудито на Себастиан — пред тях се разкриваше живописен пейзаж — равнините на Бавария преминаваха в първите хълмове на Алпите.

Елегантната лимузина бързо ги изведе от Мюнхен и съвсем скоро се качиха на магистралата, по която тя се понесе тихо и плавно.

Въпреки че беше прекъснала взаимоотношенията си с единствената си дъщеря заради нежелания зет, графиня Фон Еренберг се беше погрижила да направи внучката си единствена своя наследница. Имуществото на графинята включваше не само замъка, но и още доста неща на значителна стойност, които Нел дори не запомни. Тя обаче беше убедена, че Себастиан ги е описал надлежно и в следващите дни щяха да стигнат и до тях.

— Каква щастливка съм само, нали? — каза Нел и отново срещна погледа на спътника си, който се усмихна. Да, Нел вече беше напълно убедена, че харесва усмивката му. Повече от всичко.

— Щастливка сте наистина. Разбира се, при положение че решите да приемете наследството на вашата баба, госпожице Флеминг. Но аз лично не се съмнявам, че ще го направите. Кой би се отказал от подобно наследство? Реално вие не поемате абсолютно никакъв риск, такъв просто няма.

— А защо тогава не мога да се зарадвам истински? — сякаш на себе си каза тя. — Със сигурност имам повод за радост, но…

— И този момент ще дойде, не се притеснявайте — каза Себастиан и се съсредоточи върху шофирането. Малко по-късно той даде мигач и слезе от магистралата.

— Замъкът е съвсем наблизо — каза той. — След минути ще сме там.

— Еренберг е хубаво място, нали? — попита Нел.

Себастиан кимна.

— Замъкът беше гордост и радост за баба ви. Трябва да сте горда, че вие сте наследница на този забележителен род.

— Ами ако това се окаже не щастие, а по-скоро задължение? Разбира се, при положение че приема да бъда наследница.

Те се отклониха по тесен път и влязоха в селце, където времето като че ли беше спряло. То се казваше Еренберг и Себастиан обясни на спътницата си, че някога е принадлежало на рода й.

Напрегната и нетърпелива, тя разглеждаше през прозореца на колата живописните къщички в типичен баварски стил. Когато стигнаха до площада на селото, на който се намираха пазарът, църквата и един ресторант с няколко стаи за гости на втория етаж над него, Нел помоли Себастиан да спре.

— Искам да купя цветя за гроба на… — тя се поколеба как да продължи — … на баба ми. Ще ми покажете къде се намира той, нали?

След няколко минути Нел се върна в колата, носейки голям букет пролетни цветя.

— Графиня Леонора със сигурност много щеше да хареса тези цветя — каза Себастиан. — Въпреки титлата и богатството си тя беше много добър и земен човек — допълни той и погледна към Нел. — Сигурен съм, че с нея си приличате не само външно.

Нел се усмихна.

Когато излязоха от селото и подминаха гробището, без да спрат, Нел се досети, че фамилията Фон Еренберг имаше собствено гробище.

Малко след като излязоха от селото, Себастиан отново зави и се отклони от главния път. Явно бяха съвсем близо до замъка и Нел нервно започна да кърши ръце. Те минаваха покрай тухлени стопански постройки, зелени ниви и поляни, на които кротко пасяха крави, и покрай трактори, обработващи плодородните баварски земи.

Скоро влязоха през широка порта на висока стена от дялан камък — вратата на парка на замъка Еренберг. Той беше безукорно поддържан и подреден — тревата беше ниско окосена и личеше, че беше поливана скоро, стволовете на дърветата бяха варосани в основата, а лехите с цъфнали цветя бяха подредени в права линия една след друга. Нел видя в далечината купола на малка кула и стана още по-нетърпелива и напрегната. Себастиан й обясни, че това е куполът на параклиса към гробището на фамилията. Той я попита дали иска да отиде на гроба на баба си сега, или след като види замъка. Нел се поколеба. След няколко секунди тя поклати решително глава и каза:

— Нека първо отидем в замъка. Надявам се това да не обиди паметта на графинята, но първо искам да видя къде е живяла и след това — къде почива завинаги.

— Разбира се — каза Себастиан и продължи нататък.

Когато видя пред себе си замъка Еренберг, в първия момент Нел не успя да каже нищо — толкова силно беше вълнението й. Сградата беше величествена и красива — замък като от филм за благородници от Бавария.

— О, боже мой — само успя да промълви тя след няколко секунди.

Радостна и горда от принадлежността си към тази забележителна фамилия, Нел погледна нагоре към безбройните прозорци с червено-бели капаци, в които се отразяваха слънчевите лъчи. Замъкът беше великолепен — със своите кули, еркери и величествени високи стени.

Сякаш уплашена да не й се случи нещо, Нел хвана ръката на Себастиан.

— Всичко тук е като в приказка — радостно въздъхна тя. — Дали човек може да живее тук и да се чувства добре? Всички тези стаи — сигурно цял ден не стига, за да влезеш във всяка една…

За човек като нея, прекарал детството си в малко жилище под наем и дошъл току-що от едностаен апартамент в предградията на Хамбург, замъкът изглеждаше невъобразимо огромен. Та в него спокойно можеха да се настанят всички хора от блока й.

Себастиан се засмя и Нел го погледна изпитателно. На нея ли се смееше? Подиграваше ли й се? Не, погледът в очите му беше топъл и разбиращ, не подигравателен. А усмивката…

— Не се притеснявайте за това, госпожице Флеминг. В сграда като тази може да се води чудесен живот. Само си помислете колко поколения от фамилията са живели в замъка. Децата им са играли в парка, а смехът им е изпълвал безбройните му стаи…

Едно от тези деца е била и майката на Нел, която тя почти не помнеше. Спомняше си само, че беше красива руса жена, която не говореше много, а само се усмихваше и гледаше малката си дъщеричка с любов. Тя беше най-важният човек в живота на Нел заедно с баща й. За съжаление тя загуби и двамата рано, твърде рано. Стоейки пред вратите на този величествен замък, Нел се замисли колко малко всъщност знаеше и за двамата.

Себастиан беше спрял колата, за да може Нел да се наслади на гледката, която се беше разкрила пред тях.

— Да продължаваме ли нататък? — попита я той.

— Да — отвърна тя, все така запленена гледайки към величествения замък пред себе си.

След малко колата влезе във вътрешния двор на замъка и сърцето й заби още по-учестено. Като насън тя гледаше патиците и двойката горди лебеди, спокойно плуващи в пълния с вода защитен ров.

Дворът имаше четириъгълна форма и беше покрит с павета. По средата му имаше кладенец, който от години не се използваше, но в продължение на столетия беше снабдявал замъка с така нужната на обитателите му вода.

Нел погледна към високите сиви стени на замъка, по-голямата част от които бяха покрити с бръшлян. Сградата имаше три крила и Нел се замисли дали не бяха строени по различно време. Към централния вход на замъка водеше стълба, пред която имаше два цъфнали кестена. Над входа гордо стоеше гербът на фамилията Еренберг.

Себастиан паркира колата, излезе и я заобиколи, за да помогне на Нел да слезе. Тя седеше неподвижна, все така загледана в замъка като омагьосана. Тежката дъбова входна врата се отвори и от нея излезе възрастен мъж с посивяла коса в строг черен костюм, който почтително застана на входа.

— Това е Тилман Бош — каза Себастиан. — Той е живата история на този замък. Работи тук като иконом от десетилетия.

Нел погледна младия адвокат, който й подаде ръка, и сякаш се събуди от сън. Тя хвана ръката му и стана от седалката на луксозната лимузина, усещайки, че коленете й са омекнали.

Икономът слезе по стълбите и почтително се поклони.

— От името на всички работещи в замъка бих искал да ви поздравя с добре дошла, графиньо — каза той. — Надявам се, че ще се чувствате у дома си тук.

Графиня? Не, Нел не харесваше да я наричат така. Баба й е била графиня, майка й — може би също, тя обаче беше Нел Флеминг вече 29 години и това щеше да си остане така.

— Благодаря, господин Бош, но името ми е Флеминг, Нел Флеминг — каза тя, подавайки му ръка за поздрав.

— Разбира се, госпожице, щом така предпочитате — с любезна усмивка отвърна той, след което поздрави с добре дошъл и Себастиан. — Надявам се, че сте пътували приятно, господин Росбах — каза той, докато тримата се качваха по стълбите към главния вход.

— Благодаря, Тилман, наистина пътувахме много добре — отговори младият адвокат. Вървейки до Себастиан, Нел осъзна, че в негово присъствие се чувстваше някак спокойна. Тя истински се радваше, че този мил и симпатичен млад адвокат се беше заел с наследството й. Въпреки успокояващото му присъствие тя все още беше объркана и дори се чувстваше леко замаяна. Впечатленията й бяха дошли в повече за един ден.

Влизайки в приемната на замъка, на Нел й се стори, че се пренесе в друг свят. Помещението беше по-голямо от целия й апартамент в Хамбург и въпреки светлината от високите прозорци изглеждаше някак хладно и дори малко мрачно. Подът беше покрит с мрамор, а по стените имаше множество портрети — очевидно на нейни предци. Приемната завършваше с вито двойно стълбище, което водеше към горния етаж. Мебелите бяха стилни и очевидно стари и много ценни. Дългите коридори, чийто край не се виждаше, бяха постлани със скъпи килими. От сутерена под тях се чу шум от прибори и съдове — явно там се намираше кухнята.

— Ей сега ще се събудя и ще се окаже, че всичко е било само сън — каза Нел.

Себастиан се усмихна и поклати глава.

— Уверявам ви, че всичко е напълно реално и истинско.

— Значи мога да се нанеса тук и да прекарам остатъка от живота си в замъка?

Той кимна.

— Разбира се, че можете. Той е ваш, госпожице Флеминг. Доколкото познавам госпожа Розин, тя е приготвила за вас най-хубавата стая. Госпожа Розин беше лична помощница на графиня Еренберг и неин най-доверен човек.

В следващия момент Нел срещна погледа на две сини очи, които я гледаха изпитателно. Те принадлежаха на нисичка закръглена дама, облечена изцяло в черно, която при вида на Нел се просълзи.

— Божичко, Тилман, каква прилика! — прошепна Хелене Розин. — Все едно че графинята се е върнала при нас.

Тя се приближи до Нел и сърдечно й подаде ръка за поздрав. По хубавото й лице се стичаха сълзи, потекли при спомена за старата графиня.

— Добре дошли у дома, графиньо — каза Хелене. Нел щеше да обясни и на нея, че не желае да бъде наричана така, но в последния момент реши да се въздържи и само стисна ръката й, усмихвайки се. — Моля да ме извините, госпожо, но гледайки ви, отново виждам пред себе си майка ви и баба ви. Вие поразително много приличате и на двете.

— Няма за какво да се извинявате, госпожо Розин — каза Нел и погледна към Себастиан, сякаш молейки го за помощ.

Тя отново се замисли колко благодарна беше на съдбата, че в такъв момент й беше изпратила точно Себастиан. Той предложи да й покаже замъка и околностите му. Тя въздъхна облекчено, усмихна се и го последва.

Себастиан извади букета от колата и заедно с Нел излязоха от вътрешния двор, прекосявайки дървения мост над рова с вода.

— Само като си представя колко поколения от семейството ми са живели тук… — каза Нел, гледайки към патиците и двойката лебеди, които плуваха все така спокойно и необезпокоявано. — За съжаление нямам трохи за вас — каза им Нел. — Другия път като мина оттук обаче непременно ще ви донеса.

Себастиан се усмихна и я поведе към стопанските постройки и конюшните на замъка. Работниците ги гледаха изучаващо, а Нел любезно се усмихваше и поздравяваше всички.

Когато влязоха в конюшните, Себастиан й представи Йенс, момчето, което се грижеше за конете. Той я погледна любопитно, направи лек поклон, свали шапката си и леко я подхвърли нагоре. За учудване на Нел повечето клетки в конюшните бяха празни.

— При хубаво време като днешното, конете се извеждат на паша навън — обясни й Себастиан.

Нел взе една ябълка и я подаде на стоящата до нея кобила, която внимателно я огледа и бързо я изяде.

— Ако искате, мога да ви ги покажа — предложи Себастиан.

— С удоволствие — отвърна Нел, погалвайки кобилата по меката грива. — Знаете ли, когато бях малка, бях луда по конете.

— Значи вероятно сте добра ездачка.

— За съжаление не — отвърна замислено тя. — Майка и татко нямаха достатъчно пари за уроци по езда.

Себастиан кимна с разбиране.

— Това може да бъде поправено — каза той. — Тук в Еренберг имате богат избор от коне.

— Може би да. Но, разбира се, при положение че реша да приема наследството, нали?

— Надявам се не мислите да го откажете…

— В момента наистина не знам какво да мисля — прекъсна го тя. — Случиха ми се прекалено много неща за един ден — сутринта бях наемателка на едностаен апартамент в краен квартал на Хамбург, сега съм тук, в Бавария, наследница на замък…

— Разбира се, няма нужда да бързате, времето е пред вас — отвърна той и дръпна букета настрани, защото кобилата се опита да го изяде.

— Така е. Но всъщност, след като това е била последната воля на баба…

За пръв път тя наричаше починалата графиня „баба“.

Себастиан се усмихна.

— Изглежда все пак ще се помирите с графиня Леонора, макар тя вече да е в по-добрия свят — каза той.

— Да, наистина така изглежда — каза Нел, изненадана от себе си. — Но все пак тя е тази, която е направила първата крачка към сдобряването ни, нали?

Той кимна.

След малко те излязоха навън и отидоха до ливадата, на която спокойно пасяха породистите коне на фамилията Еренберг.

— Черният жребец отсреща беше любимецът на баба ви — каза Себастиан.

— Чудесен е — каза Нел и тръгна към него, следвана от младия адвокат. Чистокръвният жребец ги погледна и явно разбрал, че е станал обект на интереса им, завъртя глава и се отдалечи от тях в галоп.

— Трябва много да внимавате с Диабло — така се казва жребецът — каза Себастиан. — Той веднъж нападна дори Йенс, който всеки ден се грижи за него и е опитен коняр. Всъщност май само баба ви успяваше да го укроти. Тя яздеше почти до деня на смъртта си.

Себастиан и Нел тръгнаха към една от стопанските постройки, от която излезе мъж, облечен в дрехи за езда.

— А, чудесно, мога да ви запозная и с Хенрик Класен — дългогодишен управител на Еренберг — каза Себастиан. — В случай че приемете наследството, той със сигурност ще ви е много полезен с опита и уменията си.

Хенрик Класен поздрави Нел сдържано и дори студено. След като си размениха обичайните любезности, той побърза да се отдалечи, извинявайки се, че има много работа.

— Май не ме хареса много — замислено каза Нел, гледайки след Хенрик, чийто широк гръб бързо изчезна между дърветата.

— Не, не се притеснявайте. Господин Класен е чудесен човек. На него винаги може да се разчита. Просто понякога е твърде сдържан при запознанствата си с нови хора. Графиня Леонора много разчиташе на него и оценяваше високо всичко, което той правеше за Еренберг. Явно човекът се страхува от евентуални промени, все пак не ви познава.

— Промени ли? Защо би ми било да променям каквото и да било тук? Всичко е прекрасно такова, каквото е в момента.

— Ще говоря с него веднага щом имам възможност — каза Себастиан.

Двамата тръгнаха през ухаещия на цветя и прясно окосена трева парк към параклиса на замъка, който беше обграден от високи вековни дървета. До него се намираше гробището на семейство Еренберг.

Себастиан отвори вратата на гробището и тя леко изскърца. Нел мълчаливо го последва по алеята, от двете страни, на която имаше големи надгробни плочи.

На гроба на баба й имаше цял куп свежи цветя и венци. Букетът, който Нел носеше и остави, буквално се изгуби в него.

Себастиан се отдалечи малко встрани, за да остави Нел сама до гроба на баба й.

— Жалко, че не можахме да се запознаем — каза Нел, сякаш говореше на жив човек. — Искаше ми се да можех да ти разкажа за мама и татко и за истинската им и чиста любов, която дори смъртта не можа да им отнеме. Сигурно вече си се срещнала с тях там горе и си разбрала това, което исках да ти кажа.

Нел тихо въздъхна, а Себастиан се приближи до нея и сложи ръка на рамото й. В този момент тя му беше много благодарна за тази така необходима й близост.

Двамата влязоха в параклиса — неголямо помещение, в което слънчевата светлина се процеждаше през украсените със стъклописи високи прозорци.

— Поколения от семейството ви са кръщавани, венчавани и изпращани в последния си път тук — чу тя гласа на Себастиан. — Радост и мъка толкова близо една до друга.

— Сигурна съм, че мама много е страдала заради това, че не е успяла да се врече във вечна вярност на татко тук, както предците ни поколения преди нас.

— Може би. Но ако те гледа отнякъде сега, със сигурност ще е радостна, когато дъщеря й каже „да“ на своя избраник в този параклис.

— Да. Но преди това трябва да открия този човек, нали? — сякаш на себе си каза Нел и сърцето й заби необяснимо учестено.

— Може би ще го откриете много по-бързо, отколкото предполагате — отвърна Себастиан.

Нел се усмихна. Къде ли беше той?

По пътя обратно към замъка те отново минаха покрай ливадата, на която кротко се разхождаха породистите коне. Когато влязоха в замъка, Себастиан й показа крилото със спалните и другите лични помещения на обитателите на замъка, както и балните зали, осветявани от огромни величествени полилеи.

— Всичко е толкова прекрасно — каза тя, когато отидоха в приемната.

— Да. Еренберг е великолепно място — съгласи се Себастиан. — След години на самотно съществуване почти без стопани в него, сега той заслужава да бъде върнат към нов живот. Баба ви много обичаше замъка, но, както ви казах, през по-голямата част от годината живееше в Италия. Колко хубаво би било в стаите на тази чудесна сграда отново да отеква детски смях, не мислите ли?

Нел се усмихна.

— Би било прекрасно наистина. Последното дете на фамилията, отгледано в този замък, е била майка ми, нали?

— Да. Тя е била палаво и много будно дете. Графинята често ми е разказвала за нея — каза Себастиан.

— Така ли? — учудено попита Нел. Тя си спомняше майка си като спокоен и уравновесен човек и не можеше да си я представи като непослушно дете.

— Наистина така беше — чу се гласът на Хелене Розин, която беше дошла в приемната. — Майка ви беше прекрасен човек, графиньо. Баба ви също — замислено каза тя. — Извинете, не исках да ви притесня, но вечерята е готова и може да бъде сервирана. В случай, разбира се, че не искате първо да се преоблечете и освежите.

Нел последва Хелене, която я отведе на горния етаж.

— Тилман занесе багажа ви в стаята, която принадлежеше на майка ви. Надявам се да ви хареса.

— Да, разбира се. Благодаря за помощта и загрижеността ви, госпожо Розин.

Двете влязоха в стаята, обзаведена в бяло и златисто. От прозореца имаше изглед към селцето. Куполът на църквата се издигаше над всички сгради, почти опирайки във вечерното небе.

Когато Хелене Розин излезе и затвори вратата след себе си, Нел отвори гардероба, в който вече старателно бяха подредени малкото дрехи, които си беше донесла. Тя съжали, че не беше взела хубавите си костюми — все пак щеше да вечеря в замък, в компанията на привлекателен мъж като Себастиан Росбах… но откъде можеше да предвиди това, когато сутринта заключи вратата на малкия апартамент в Хамбург и се качи в самолета, носейки само малката си пътна чанта…