Нина Грегор
Тя подготви сватбата му… и загуби ума си по него (6)

В Хамбург Нел беше посрещната от студен режещ вятър, от който я побиха ледени тръпки, докато търсеше такси пред терминала за пристигащи. Нямаше и помен от приятното пролетно време, което остави в Мюнхен само преди час.

Докато подаваше на шофьора чантата си, която той сложи в багажника, и се качваше на задната седалка на таксито, Нел си припомни пътуването в прекрасния мюнхенски ден със Себастиан от кантората му до летището.

Апартаментът, в който Нел живееше, се намираше в не особено престижен, но за сметка на това тих и спокоен хамбургски краен квартал. Точно до блока й имаше малък парк, в който тя редовно тичаше.

Когато таксито наближи дома й, тя се замисли за замъка Еренберг, за сивите му, покрити с бръшлян, стени и гордо извисяващите се в небето на Бавария кули.

— Пристигнахме, млада госпожице — каза шофьорът.

Тя му плати, излезе от колата, той обърна и потегли. Нел остана на тротоара замислена, без да знае какво да предприеме по-нататък. След няколко секунди се опомни, извади ключа си, отвори входната врата и както обикновено провери пощата си, след което се качи по стълбите, потънала в мисли за случилото се през тези два дни.

— Какво ужасно време, нали, госпожице Флеминг.

Нел се обърна и видя старата госпожа Андерсен, която слизаше по стълбите с пазарската си чанта в ръка.

— Даже и на кучето не му се излиза — допълни тя.

Нел любезно се усмихна и продължи. Госпожа Андерсен я изгледа учудено — обикновено Нел винаги разменяше по няколко думи с нея. Какво ли се беше случило днес, че бързаше толкова?

Нел стигна до етажа си, отключи входната врата и с въздишка на облекчение остави чантата си в антрето. Тя съблече сакото си и се погледна в огледалото. Стори й се, че изглеждаше ужасно. Събу обувките си и влезе във всекидневната, откъдето се откриваше не дотам приятна гледка към сивия вътрешен двор на кооперацията. Тя неволно си спомни за изгледа към зелените ливади и китното селце Еренберг, който се откриваше от стаята й в замъка. Тя въздъхна и отново си повтори, че Еренберг не беше мястото, на което тя принадлежеше. Домът й беше тук в Хамбург. След като продадеше замъка, щеше да може да си купи собствено жилище — по-голямо, в по-добър квартал и с по-хубава гледка може би дори към река Елба.

Въпреки всичко мислите й през целия ден я отвеждаха обратно в Еренберг. Колкото и да се опитваше да ги отпъди, те идваха отново и отново.

Тя си взе хлебче с малко сирене от кухнята — беше доста огладняла. Хлябът беше стар и почти негоден за ядене. Нел си припомни ястията на Лина и се сети, че може да си поръча храна за вкъщи от италианския ресторант наблизо — там приготвяха прекрасни равиоли. Не, не й се ядеше италианска храна днес.

Тя си наля чаша червено вино, беше купила бутилката от магазина наблизо. В сравнение с бургундското вино, което пи в Еренберг, това имаше вкус на евтин оцет, а само до преди ден беше любимото й. А може би бургундското вино й се беше усладило толкова много, защото го беше пила в компанията на Себастиан Росбах…

Себастиан…

Сещайки се за него, по лицето й се разля усмивка. Да, младият адвокат определено й беше харесал. Не само на външен вид — той беше забавен, умен и внимателен. Тя не можеше да си спомни да се беше запознавала с такъв мъж. Освен всичко друго той беше и много добър събеседник — винаги я изслушваше внимателно и знаеше точно какво и кога да каже. Мъже като Себастиан не се срещаха всеки ден, а Нел не обичаше да се задоволява с „второ качество“. Може би затова тя все още нямаше мъж до себе си — все пак скоро беше навършила 29 години. Много от съученичките и състудентките й вече имаха деца, а някои дори по две. Не, тя предпочиташе да е сама, но да не прави компромис с човека до себе си. Мъжът на мечтите й все някога щеше да се появи…

Нел занесе съдовете и бутилката с вино в кухнята и изля съдържанието й в мивката. В следващия момент се ядоса сама на себе си — това вино можеше да се използва поне за готвене! Що за разхищение?

Тя отвори малката си пътна чанта и хвърли дрехите си за пране в пералнята в банята.

По телевизията нямаше нищо интересно, днешният вестник също беше твърде безинтересен, а книгата, която си купи по препоръка на Ана, не й се четеше точно сега.

Нел нервно започна да обикаля из малкото жилище. Не беше трудно да стигне от единия до другия му край — то беше малко и тясно като за сама жена. А колко просторен беше замъкът Еренберг… сигурно Тилман Бош и госпожа Розин не знаят колко точно стаи има в него. Не, не, тя щеше да продаде замъка и точка по въпроса!

Защо обаче само при мисълта за това усещаше стомаха си все едно беше пълен с пеперуди? И защо погледът й постоянно я отвеждаше към семейната снимка на родителите й, закачена на стената?

Майка й очевидно беше скъсала всички връзки с Еренберг и по никакъв начин дори не беше загатнала на Нел за произхода й. Тя не беше оставила дори снимка на баба й или на Еренберг. Нел обичаше майка си, но усещаше — нейните корени бяха в Бавария и сигурно част от сърцето й беше останало там завинаги.

Майка й обаче никога не й беше споменавала за Еренберг, а още по-малко я беше водила там. Нел се надяваше Себастиан час по-скоро да намери купувач за имота, за да се свърши с това раздвоение и несигурност. Тя си наложи да не мисли повече за този замък. Домът й беше тук — в Хамбург, не в Бавария, не където и да било другаде.

Преди да си легне, Нел си приготви нещата за спорт, за да може на следващата сутрин веднага след като стане да отиде да потича. Тя се надяваше, че джогингът на чист въздух щеше да избистри мислите й. Нел въздъхна и изгаси осветлението.

След всичко случило се в последните дни се опасяваше, че щеше да прекара безсънна нощ. За свое голямо учудване обаче тя бързо заспа дълбоко и се събуди чак на другата сутрин, когато слънцето вече беше изгряло.

Нел бързо стана, облече екипа си и след няколко минути вече бягаше в парка. Очакванията й, че ще се почувства по-добре, обаче не се оправдаха — мислите й я отвеждаха отново в Еренберг и колкото и да се опитваше, не можеше да мисли за нищо друго. По пътя за вкъщи Нел си купи черно хлебче със сусам, което обаче остана недокоснато. Не й беше до ядене.

Денят отново се оказа дълъг и изпълнен с размишления.

В понеделник сутрин Нел стана рано, както обикновено, и тръгна за работа. Ежедневието й отново влизаше в нормалния си ритъм.

Още не беше включила компютъра си, когато на вратата се появи Ана Шолц.

— Всичко наред ли е? — любезно попита тя.

Нел обаче знаеше, че колежката й искаше да разбере защо не беше дошла на работа в петък и какво й се беше случило.

— Да, всичко е наред — отвърна Нел и започна да удря по клавишите на все още нестартиралия се компютър, опитвайки се да демонстрира, че е много заета и няма време за празни приказки.

Ана я погледна за няколко секунди, но разбра, че няма да може да изкопчи никаква информация, и си тръгна, затваряйки вратата след себе си доста шумно.

 

 

Нел и Ана обядваха заедно в столовата, но наследницата на знатния баварски род отново не й каза нищичко.

— Какво ще кажеш довечера да отидем в „Амалфи“? — предложи Ана, внимателно наблюдавайки реакцията на Нел.

— Нека е някой друг път — извинително се усмихна Нел.

— Добре, разбирам, всичко разбирам. Не ти се говори. В случай че промениш решението си обаче да знаеш, че можеш да ми се довериш. Ще те изслушам с удоволствие.

— Няма какво да доверявам — отвърна Нел.

Ана обаче познаваше приятелката си доста добре и разбираше, че нещо й тежеше. Тя постоянно беше замислена и някак отнесена, дори в работата си беше необичайно разконцентрирана — нещо твърде нехарактерно за нея. Ана дори веднъж стана свидетел на това как Аксел Петерсен се ядоса на неправилно изготвен от Нел доклад и й го върна за корекции, хвърляйки го на бюрото й.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — загрижено я попита Ана.

Нел се беше опитала да живее живота си по начина, по който го беше правила, преди да отиде в Еренберг, но много скоро осъзна, че това не беше толкова лесно. Не можеше да се концентрира в почти нищо от това, което правеше. Това не можеше да продължава повече така. Аксел Петерсен постоянно й правеше забележки и дори й вдигаше скандали за пропуски в работата.

— Печелиш — каза Нел, поемайки дълбоко въздух. — Наистина трябва да поговоря с някого за това, което ми се случи. Довечера в „Амалфи“?

— Съгласна.

След като беше решила да се довери на Ана за случилото се, макар да знаеше, че тя нямаше как да й помогне, Нел просто нямаше търпение работният ден да свърши.

Веднага след работа отиде в кокетното ресторантче и си поръча бяло вино, от което обаче почти не отпиваше. Нел нетърпеливо гледаше към входа, очаквайки Ана.

— Та кажи сега какво се е случило, та си толкова разсеяна и отнесена — направо започна Ана, сядайки на масата. — Ако продължаваш така, можеш да загубиш работата си, момиче. Знаеш, че Аксел не се шегува. Е, разказвай — мъж ли се появи в живота ти?

— За бога, не — засмя се Нел. — Няма никакъв мъж. Наследих замък. Можеш ли да си представиш?

Ана я изгледа невярващо.

— Какво?

— Каквото чу — отвърна Нел и й разказа всичко за случилото се в Бавария. След това двете приятелки замълчаха, а Ана поклати невярващо глава.

— Замък… — каза объркано тя. — Замък като от приказка или филм, а ти се чудиш какво да правиш?

Нел повдигна рамене.

— Ами не знам. Какво да направя? Не ме гледай така, момиченце, да не мислиш, че ми е лесно? Това е подарък от съдбата, но аз не знам дали съм готова за него…

— Подарък от съдбата… — повтори Ана, все още не можеща да откъсне смаяния си поглед от Нел.

— Ана, моля те! — каза Нел, но приятелката й вече се беше опомнила от първоначалното смайване.

— Добре де, не искаш ли вече да започнеш свой бизнес като сватбен агент? — попита я тя. — Нали доскоро това беше мечтата ти, Нел?

— Каква ти мечта, беше просто щура идея — почти викайки отвърна Нел, забелязвайки, че почти всички в ресторанта ги гледаха. Ана също беше забелязала погледите им.

— Извинете ни, дами и господа — извика тя — но не всеки ден човек наследява замък!

След това двете с Нел се преместиха в едно отдалечено сепаре, където спокойно можеха да продължат разговора си, далеч от нежелани очи и уши.

— Извинявай, че избухнах така — каза Ана, — но много мразя да ме зяпат. Та, казваш, баба ти била графиня, която е завещала замъка и всичко останало само на теб, така ли?

Нел кимна.

— Нел, помисли какъв подарък от съдбата наистина е това за теб! Ти мечтаеше да организираш сватби, момиче! Каква по-добра възможност — в параклиса ще се женят, а в балните зали ще празнуват!

— … да, а в спалните могат да пренощуват — и младоженците, и гостите — допълни я Нел.

Ана беше права! Нел вече си представяше как влюбените млади двойки си казваха „Да“ пред олтара на параклиса, а след това празнуваха до зори в балните зали на Еренберг. Замъкът отново щеше да възвърне старата си слава. Как не се беше сетила за това сама? Та тя трябваше да се сети за този вариант в първия момент, когато прекрачи прага на замъка.

— Боже господи — каза Нел, гледайки втренчено в едно от цветята до тях. — Аз казах на адвоката да намери купувач за замъка…

— Веднага му се обади и му кажи да отмени всичко. Веднага!

— Да, но…

— Няма „но“! Нали затова има мобилни телефони? Какво като е малко късно? Самата ти каза, че той те съветва да не продаваш замъка!