Нина Грегор
Тя подготви сватбата му… и загуби ума си по него (7)

Ана беше напълно права. Още от мига, в който видя Нел да отива към изхода за самолета за Хамбург, Себастиан започна да обмисля как можеше да убеди младата наследница на знатния род да не продава замъка си. Ето защо обаждането й тази вечер го изненада приятно.

— В такъв случай ви моля да дойдете незабавно в Мюнхен, за да оформим всички необходими документи — каза й той. — В случай че не промените отново мнението си — усмихна се Себастиан.

— Няма да се случи, уверявам ви — каза Нел. — Ще се учудите, когато ви разкажа какви планове имам за замъка.

Ана закара Нел на летището. Не искаше и да чуе за такси. Ако можеше, щеше сама да я настани на седалката в самолета, за да се увери, че няма да промени решението си отново.

Себастиан я чакаше в залата за пристигащи на мюнхенското летище. От предишната им среща беше изминала точно една седмица. Той я поздрави с добре дошла и й подаде ръка. Ръцете им се докоснаха, а погледите им се срещнаха. За момент и двамата не казаха нищо, а само гледаха в очите на другия. Нел първа отклони поглед, а Себастиан каза:

— Слава богу, че дойдохте.

Той изглеждаше наистина облекчен от това, че я виждаше отново в Мюнхен.

Нел се усмихна.

— Съмнявали ли сте се, че ще се видим отново? — попита тя.

— След като в прав текст ми заявихте, че искате да продадете замъка, честно казано — да, имах съмнения. Добре дошли отново в Бавария — с усмивка й каза той.

Тя се усмихна и усети, че се изчерви, а сърцето й заби учестено.

— Благодаря — отвърна тя и погледите им отново се срещнаха. Близостта на Себастиан спираше дъха й. В този момент тя го усети по-близък от когото и да било досега в живота си.

Себастиан взе чантата й и двамата излязоха от терминала. Мюнхенският ден отново беше слънчев и топъл.

— Искате ли набързо да ми разкажете какви планове имате за Еренберг? — попита Себастиан, докато вървяха към колата му.

— По-добре да поговорим за това по-късно в кантората ви.

— Ако умра от любопитство по пътя до там, вината ще е изцяло ваша.

Тя го погледна и двамата се засмяха.

Нел седна в удобната кожена седалка до шофьора и много скоро колата се понесе безшумно по магистралата. Нел се чувстваше прекрасно. С кацането й в Мюнхен и последните й съмнения относно бъдещето на Еренберг изчезнаха. Тя беше напълно сигурна в решението си.

Хана Оберлох, секретарката на Себастиан, я поздрави сърдечно с добре дошла в Мюнхен.

— Радвам се да ви видя отново, госпожице Флеминг — каза с усмивка тя. — Баба ви със сигурност щеше да е много щастлива от решението ви да запазите Еренберг.

Нел и Себастиан седнаха в удобните кресла в кантората му, а Хана донесе студено шампанско и две чаши.

— За вас и Еренберг — каза Себастиан, вдигайки тост. — И за успеха на бъдещите ви начинания в замъка.

Нел също взе чашата си и се чу кристален звън.

— Наздраве! — каза тя и отпи малко от шампанското си. Вече нямаше търпение да му сподели плановете си за замъка. — Какво ще кажете, Себастиан, ако ви споделя, че искам да се занимавам с организиране на сватби?

Себастиан, който беше протегнал ръка да остави чашата си на масата, за секунда замръзна точно по средата. В стаята стана тихо, толкова тихо, че Нел се притесни, да не би да се чува учестеното биене на сърцето й.

— Да се занимавате с какво?

— Искам да организирам сватби. Еренберг е изключително подходящ за тази цел. Кой не си е мечтал да се ожени в истински замък? Помещенията са достатъчно просторни и има всички условия за това, трябва да признаете, Себастиан… — тя направи кратка пауза, за да си поеме дъх, и продължи: — Освен това да планирам и организирам сватбени тържества винаги е било моя мечта, която досега не успях да реализирам по чисто финансови причини. Сега обаче наследството промени всичко.

Себастиан отново замълча и само наблюдаваше въодушевената Нел, усмихвайки се.

— Защо… не казвате нищо? — объркано попита Нел. — Толкова абсурдна ли намирате идеята ми?

Себастиан поклати глава.

— Не, не, няма такова нещо, Нел. Даже я смятам за направо гениална! Все едно слушам баба ви. Тя също беше много дейна жена и имаше чудесни идеи. Ако ви гледа отнякъде сега, тя е много радостна, уверявам ви!

Нел въздъхна облекчено и пресуши остатъка от шампанското в чашата си на един дъх.

— Камък ми падна от сърцето — каза тя с усмивка. — Страхувах се, че ще сметнете идеята ми за абсурдна.

— Не, напротив. Освен това Еренберг е ваша собственост, след като подпишете, че приемате наследството, разбира се. Вие можете да направите с имота всичко, което сметнете за уместно. Значи се отказвате от кариерата си в химическия концерн в Хамбург, така ли?

Нел реши, че в гласа му имаше ирония, и го погледна ядосано.

— Подигравате ли ми се?

— За бога, не! Напротив, въодушевен съм и се радвам за вас. Аз знам, че… — той млъкна и като че ли по лицето му премина сянка.

— Да? — въпросително го погледна Нел. — Какво искахте да кажете?

— Нищо… нищо важно — каза Себастиан и напълни чашите с шампанско отново. След като ги изпиха, той стана и каза със сериозен делови тон: — А сега е време да сложите подпис под съгласието си, че приемате наследството. След това няма да има сила на света, която да ви попречи да осъществите плановете си.

С трепереща от вълнение ръка Нел сложи подписа и написа собственоръчно името си на документа, удостоверяващ, че е съгласна да приеме наследството на баба си. Сега тя официално беше господарка на замъка Еренберг.

Себастиан я поздрави, а в следващия момент на вратата се почука и в стаята влезе Хана Оберлох.

— Имате ли вече повод за поздравления, госпожице Флеминг?

Пламъкът в очите на Нел беше по-красноречив от всички думи.

Хана Оберлох се усмихна и я прегърна.

След по-малко от час Себастиан паркира колата си пред входа на замъка. Нел се огледа. Това сега беше нейният дом. Тук тя искаше да прекара живота си — вече знаеше!

— Благодаря ти, бабо — въздъхна тя и очите й се наляха със сълзи.

Веднага след като Себастиан угаси двигателя, вратата на замъка се отвори и от нея излезе Хелене Розин, която Хана Оберлох вече беше уведомила по телефона за решението на Нел. Тя слезе по стълбите почти тичайки и прегърна майчински Нел.

— Госпожа графинята вече може да почива в покой — каза тя с усмивка, но в същото време очите й се насълзиха. — Каква радост, нали Тилман! Боже, каква радост!

Тилман Бош беше последвал Хелене до колата. Той както винаги изглеждаше делови и сериозен, но пламъкът в очите му казваше всичко. Той също се радваше повече от всякога.

— Добре дошли в Еренберг, графиньо — каза той, взе ръката й и галантно я целуна.

Във фоайето на замъка се бяха събрали всички служители и любопитно гледаха новата си господарка. По знак на Тилман всички извикаха „Ура“, когато тя влезе в замъка си, придружавана от своя адвокат Себастиан фон Росбах.

Нел малко се притесни от всички тези хора, които се бяха строили, за да я посрещнат като нейни служители. Тя погледна към Себастиан, сякаш за да се увери, че беше до нея, събра кураж и изнесе кратка реч, с която поздрави всички. Тя им благодари за верността и ги увери, че е сигурна, че и в бъдеще ще работят все така усърдно за бъдещето на Еренберг.

— Аз лично ще направя всичко по силите си, за да запазя величието на дома на починалата ми баба — каза им тя. — За това обаче ще имам нужда от помощта на всички вас. Без вашата подкрепа няма да мога да се справя.

След това Тилман донесе шампанско и всички вдигнаха тост за успеха и щастието на Нел Флеминг — новата господарка на замъка Еренберг.

Себастиан през цялото време наблюдаваше Нел и с радост забеляза, че тя беше истински щастлива от първите си минути като господарка на замъка.

— Мислите ли, че ще ме приемат? — попита го Нел, когато малко по-късно го изпрати до колата му. Беше решила да остане в Еренберг за ден-два, преди да се върне в Хамбург за последно.

— Не се съмнявайте в това — отвърна Себастиан. — Вие сте внучка на графиня Еренберг — за тях това е напълно достатъчно.

Тя замислено погледна колата му, която излезе от двора на замъка и съвсем скоро изчезна от хоризонта. Нел въздъхна и усети, че някой сложи ръка на рамото й. Беше Хелене Розин.

— Всичко ще е наред, не се притеснявайте за нищо — увери я тя.

— Ако вие ми помогнете, убедена съм, че ще е така, госпожо Розин — отвърна Нел.

— Разчитайте на безрезервната ми подкрепа, графиньо.

Събитията през следващите дни се развиха много динамично. На Нел й се струваше, че участва във филм, чиято лентата се върти много по-бързо от нормалното. Тя напусна работа, освободи апартамента си в Хамбург и организира превоза на вещите си в новия си дом.

— Иска ми се да можех да видя физиономията на Петерсен, когато си хвърлила оставката си на бюрото му — с усмивка каза Ана, която Нел беше поканила на вечеря в апартамента си.

— Не му беше лесно да я приеме — отвърна Нел. — Но незаменими хора няма. Само след няколко дни аз ще съм история за тази фирма. Но да пием за бъдещето…

— … за което благородно ти завиждам — каза Ана, след което и двете отпиха от чашите си с червено вино. — Ще ми липсваш — каза Ана след настъпилата за кратко тишина.

— И ти на мен — отвърна Нел и я прегърна. — Но пък Мюнхен не е на края на света. Ще ми идваш на гости. Еренберг много ще ти хареса, уверявам те.

Когато се разделяха, в очите и на двете имаше сълзи. Нел оставяше Хамбург зад гърба си и започваше новия си живот в замъка, в който поколения от рода й бяха прекарали живота си.