Каролине Танек
Млада, красива и отдадена на друг (18) (Как принц Александър се влюби в годеницата на брат си)

С настъпването на вечерта плажът под замъка започна бързо да се изпразва. Александър обичаше тишината и спокойствието на това време от деня, когато слънцето бавно се скриваше зад хоризонта, а чайките се рееха високо в небето, волни и свободни, сякаш целият свят беше техен.

Той се загледа в гладкото като огледало море и се замисли за случилото се през последните няколко дни. Знаеше, че пропуска нещо… но какво беше то?

— Аха, тук си бил значи — чу гласа на майка си той. — От половин час те търся.

— Исках да остана сам, за да подредя мислите си. Какво е станало?

— Много добре знаеш какво е станало. Ходил ли си при Юлиане днес?

— Да. Откъде знаеш, да не би да я следиш?

— Не ми се прави на остроумен! Брат ти ми разказа за разговора ви по телефона. Познавам те добре, Александър. Знам на какво си способен.

— Да, предложих й помощта си. Някой трябваше да го направи.

— Но не и ти! Брат ти ни донесе достатъчно проблеми с необмислената си раздяла и развалянето на годежа. Много хора са на страната на Юлиане — страдащата булка, която са изоставили пред олтара в най-тежкия за нея момент. Постъпката на Филип е срам за семейството ни. А ти, какво правиш ти? Мислиш, че огънят е малък и искаш да налееш още масло в него, така ли?

— Просто искам да й помогна. Тя е в беда и е напълно сама.

— Така значи. Добрият самарянин иска да помага. Само това ли е причината? Или нещо друго се крие зад тази твоя доброта? Харесваш я, нали?

— Това какво общо има?

— За бога, Александър, не ми казвай, че имаш чувства към нея!

— И какво ако имам?

— Но тя не отговаря на положението ти!

— Тези неща са безкрайно остарели, майко. Нямат никакво значение в наши дни.

— Остарели или не, традицията на нашето семейство повелява наследникът на титлата да избере жена, отговаряща на ранга му!

— За какво са традициите, ако не, за да бъдат променяни. Освен това имам твърде много други проблеми и задачи, за да мисля за това дали някой отговаря на ранга ми или не — отвърна принцът и скръсти ръце пред гърдите си.

Той беше заминал за Париж поради една-единствена причина — да бъде далеч от Юлиане, за да не направи нещо глупаво и да развали годежа на брат си.

Баронесата го беше омагьосала още на първата им среща. Тя обаче се беше врекла на друг — на брат му — и Александър положи всички усилия да потисне любовта си. Той смяташе, че тя може да създаде само проблеми за всички около него. Сега тя имаше нужда от него и той нямаше да се поколебае и за миг да направи всичко по силите си, за да й помогне.

Майка му се опита да го убеди да не се вижда с Юлиане повече, но това нямаше как да стане особено в така създалата се ситуация.

— Твърдоглав си като баща си — каза му тя. — Ако не ме послушаш, ще ни навлечеш само беди. Запомни ми думите!

— Майко…

— Не искам да слушам повече! По-късно ще говорим. Помисли добре над това, че имаш задължения към семейството. Ти си негов наследник! И ела да се видиш с посетителя си.

— Какъв посетител?

— Някакъв господин те чака в библиотеката. Французин.

— Жан Баптист? — Александър бързо се изправи и тръгна към замъка.

Той беше възложил на репортера задачата да открие колкото се може повече по случая с откраднатите рокли. Жан Баптист разполагаше с много връзки и контакти навсякъде, включително и в подземния свят. След като беше дошъл в Дорнберг така бързо и неочаквано, значи беше открил нещо важно.

Когато принцът влезе в библиотеката, той завари червенокосия репортер да разглежда с интерес една книга.

— Какво имате за мен, Жан Баптист?

— Доста неща — каза репортерът и остави книгата на масичката до себе си. — Но съм сигурен, че няма да ви се харесат. Никак при това. Разговарях с някои хора.

— И? Има ли свидетели на кражбата?

— Не. Роклите са откраднати от вътрешен човек — някой, когото пазачите не са подозирали. Освен това този човек трябва да е познавал много добре замъка.

— Много хора биха попаднали под подозрение в такъв случай — гостите, персоналът на замъка, организаторите на събитието…

— Да, но кой е имал ключ от южната порта?

— Ключ ли?

— Да. Вратата е била заключена, а пазачът е отишъл да помага при гасенето. Някой е имал ключ за нея.

— Или я е отворил с шперц. Искате да кажете, че крадецът е някой от замъка?

— Точно така.

— Не мога да повярвам в това.

Репортерът поклати глава.

— Знаете ли, че брат ви е затънал в дългове?

— Не, но не се учудвам. Филип живее нашироко и не мисли колко и за какво харчи. Той обаче винаги успява да покрие дълговете си.

— Не и този път. Наскоро е загубил големи суми при залагане на конни надбягвания. Задлъжнял е на хора, с които никой не може да се шегува, ако ме разбирате правилно.

— Сигурен ли сте?

Жан Баптист кимна.

— Но какво общо имат дълговете на Филип с кражбата? Да не искате да кажете, че той е крадецът?

— Да. Дълговете му са много добър мотив, за да извърши обира.

— Това не може да е истина. Ако Филип е крадецът, защо му е трябвало да натопи бащата на Юлиане?

— Не знам. Но има доказателства и за това.

Александър стисна устни.

— Какви доказателства?

— Никой не е виждал брат ви малко преди и малко след обира. Разпитах всички. Все едно е потънал в земята. Не намирате ли, че е странно. Всички са при пожара, само той — не.

— Това само по себе си нищо не значи. Хората са били много уплашени. Сигурно нямаше да забележат и ако от небето са започнали да се изсипват пари. Това, че никой не е видял Филип, по никакъв начин не доказва вината му.

— А как ще обясните факта, че няколко седмици преди обира брат ви е наел микробус на името на фирмата си. Точно този микробус е бил забелязан в близост до замъка по време на обира.

— Обяснението е просто — фирмата му е доставила декорите за ревюто.

Репортерът повдигна вежди.

— Сигурен ли сте?

— Да. Майка ми лично го е помолила да свърши това.

— Хм, в такъв случай това малко разклаща теорията ми. Но въпреки всичко този микробус е бил идеалният превоз за роклите. Все пак не можеш да пренесеш току-така над 50 тоалета.

— Това не е достатъчно доказателство.

— А кабриолетът, който е изгорял, знаете ли на кого е бил?

— Нямам представа.

— На Фелиситас Вилд.

— Бившата приятелка на Филип?

— Точно тя. Мислите ли, че е съвпадение?

— Честно казано вече не знам какво да мисля.

— Всички детайли, обединени заедно, недвусмислено показват, че извършителят е брат ви.

— Но ако… — принцът млъкна. Мислите му препускаха бясно. Възможно ли беше наистина брат му да беше извършителят? Възможно ли беше да е откраднал роклите и да е натопил напълно невинен човек? — … ако го е направил… защо би му било… не разбирам…

— Има само един сигурен начин да разберем дали брат ви е извършил обира.

— Какъв е той?

— Извикайте го и не му казвайте кой съм в действителност. Нека мисли, че съм от полицията — каза репортерът, бръкна в чантата си и извади оттам една червена рокля.

— Това част от плячката ли е — попита принцът.

— Не, роклята е на сестра ми, но Филип едва ли си спомня как са изглеждали всички рокли онази вечер.

— Значи капан. Да му заложим капан, така ли?

Александър уважаваше и обичаше брат си и не искаше да постъпва така с него. Но какво пък — ако беше невинен, нямаше от какво да се страхува. Александър не можеше да повярва, че брат му беше способен на подобно нещо. Ами ако пък…

След няколко минути на вратата се почука и в библиотеката влезе Филип.

Той веднага видя роклята на масата и в продължение на няколко секунди не знаеше как да реагира.

— Какво… е това? — попита той пребледнял.

Александър не смееше да го погледне.

— Това е една от откраднатите на ревюто рокли.

— А какво прави тук?

— Ти ми кажи.

— Какво искаш да кажеш?

— Брат ви иска да каже — намеси се Жан Баптист, — че вие много добре познавате роклята. Намерихме я в магазина, в който сте я оставили, за да се продаде, господин Фон Дорнберг.

— Трябва да е станала грешка. През живота си не съм виждал тази рокля.

— Не сте ли? Пак си помислете добре. Господин Фон Дорнберг, ние проведохме пълно разследване, разпитахме пазачите, собствениците на магазини, в които са открити роклите, притежателката на запаленото кабрио… нещата са ясни.

— Вие… вие грешите — Филип беше пребледнял като платно. — Подвели са ви. Бащата на Юлиане е крадецът, не аз.

— Собственикът на магазина в Холандия ни разказа всичко, господин Фон Дорнберг. Планът ви да натопите барон Фон Валдек е бил хитър, но се е провалил. Разкрит сте, принце!

За няколко секунди в библиотеката се възцари пълна тишина.

— Разбрали сте значи — промърмори Филип.

Александър го погледна смаяно.

— Значи е истина, така ли, Филип?

— Не ми се прави на изненадан! Какво трябваше да сторя? Затънал съм в дългове, нямаше как да ги върна, а не исках да моля майка за пари. Знаеш колко ужасна е, когато ти натяква нещо. Роклите бяха идеална възможност да изкарам малко бързи пари.

— Но защо намеси бащата на Юлиане?

— Трябваше ми изкупителна жертва.

— Точно баронът?

— Да. Така ударих с един куршум два заека. И той е зле с парите. А Юлиане… вече не исках да се женя за нея. През последните седмици ми се изясниха много неща. Тя искаше да съм й верен до гроб, а това, както знаеш, е невъзможно. Исках да разваля годежа и обирът, извършен от баща й, беше идеален повод.

— И си бил готов да съсипеш живота на напълно невинен човек? — Александър все още не можеше да повярва. Струваше му се, че пред него стои непознат. — Трябва да отидеш в полицията, иначе аз ще го направя вместо теб.

— Какво? — извика Филип и се обърна към Жан Баптист. — Вие не сте ли от полицията?

— Не, репортер съм. Най-обикновен репортер, който току-що получи чудесен материал.