Каролине Танек
Млада, красива и отдадена на друг (1) (Как принц Александър се влюби в годеницата на брат си)

— Най-после. Мислех, че този полет никога няма да свърши — с въздишка на облекчение каза Лили Бредоу и взе куфара си.

— Да, този полет беше необичайно тежък. Не се притеснявай, не всички са такива — с усмивка каза Юлиане фон Валдек.

Полетът от Ню Йорк до Хамбург беше пренасочен заради лошото време и единайсетте часа се бяха превърнали в осемнайсет. През цялото време стюардесите се бяха грижили за приятното прекарване, доколкото беше възможно при тези условия, на пътниците. И двете сега бяха смъртно уморени.

Лили и Юлиане влязоха в терминала, бързо минаха през паспортната проверка и влязоха в залата за пристигащи. Двете красиви жени в сини униформи привличаха мъжките погледи като магнит. Юлиане беше прибрала красивата си кестенява коса в кок. Прическата подчертаваше изваяните форми на лицето й. С бързи крачки двете влязоха в паркинга.

Лили свали шалчето от униформата си и последва Юлиане.

— Краката направо не ме държат. Страшно са отекли — каза Лили. — Как издържаш на тези високи токове толкова часове?

— Не се притеснявай, след няколко седмици краката ти ще свикнат.

— Или ще свикнат, или ще умра от болка преди това — уморено се усмихна Лили.

Работата на летището в този ранен следобед кипеше с бързи темпове както обикновено. Пристигащите пътници търсеха колички, с които да превозят багажа си, заминаващите бързаха за полетите си, по радиоуредбата съобщаваха за отменени или закъснели полети, а такситата се редяха на опашка, очаквайки клиенти.

— Само като си помисля, че преди няколко часа бяхме заклещени в бурята — каза Лили, изваждайки фотоапарат от чантата си. — Ще ми направиш ли снимка в терминала? Родителите ми искат да им изпращам снимки от местата, на които съм била.

— Разбира се. В каква поза я искаш? Може би целувайки земята от радост, че сме кацнали? — шеговито попита Юлиане.

— По-добре не — засмя се Лили и кокетно сложи ръце на тънкото си кръстче, позирайки за кадъра.

Юлиане направи няколко снимки.

— Благодаря ти — каза Лили, вземайки фотоапарата си от Юлиане. — Май първият пилот с удоволствие би се снимал с теб.

— Така ли мислиш?

— След като кацнахме, щеше да те изпие с поглед. Май с удоволствие би те въвел в тънкостите на летенето — изкиска се Лили.

— Стига ми, че ни приземи безопасно — отвърна сухо Юлиане.

Лили отново се засмя.

— Искаш да кажеш, че не е твой тип, така ли?

— Не. Колегите за мен са табу. Романтична връзка в работата не води до нищо хубаво. Освен това вече съм сгодена.

— А да, за истински принц. Щастливка такава — замечтано въздъхна Лили. — Разкажи ми повече за него, за замъка му. Истина ли е, че благородниците са строги и старомодни?

— Не знам, не съм се срещала с родителите му все още.

— Не си се срещала с родителите му? Това не те ли притеснява?

— Не, защо?

— Ами заедно сте повече от половин година, а все още не те е представил на родителите си…

— Иска ме само за себе си. Намирам това за много романтично.

— Все пак е много странно, че не те е представил на семейството си. Ами ако гледа на теб само като на трофей? Не си ли се замисляла, че може да е плейбой, за когото да си поредното завоевание?

— В миналото — може би. Сега — със сигурност не.

Лили я погледна загрижено.

— Знам колко много искаш семейство и деца. Ами ако тази мечта те е заслепила и ти всъщност не го познаваш?

— Не, не, сигурна съм в него. Филип е прекрасен човек — замечтано се усмихна Юлиане.

Любовта им наистина беше като в приказките. Принцът беше чаровен и галантен и беше спечелил сърцето й само за себе си. Тя дори не поглеждаше другите мъже, за нея те не съществуваха. Много често той й се обаждаше само за да й каже колко много му липсва. Почти не минаваше ден, без да й изпрати цветя или някакъв малък подарък. Само при спомена за страстните му целувки, сърцето на Юлиане забиваше учестено. Тази вечер те най-после щяха да се видят отново.

Лили я прегърна за сбогуване.

— Хайде до утре. И умната — каза й тя.

— До утре — усмихна се Юлиане на своята колежка и приятелка и тръгна към нивото, на което беше паркирала колата си.

Малката й червена кола изглеждаше някак не на място сред скъпите джипове, лимузини и кабриолети на пътниците и пилотите. Количката вече беше доста стара, но й вършеше работа и Юлиане не виждаше причина да я сменя.

Тя запали и потегли. Бързаше час по-скоро да се върне у дома. Всичко, от което тялото й имаше нужда сега, беше бърз душ и няколко часа сън. Работата й беше напрегната и нелека, но тя обичаше да лети и не си и помисляше да я замени с друга. Още от дете Юлиане мечтаеше да пътува, но сърдечното заболяване на баща й не й позволи да го направи тогава. Когато се появи възможност да стане стюардеса, тя се възползва и не съжаляваше за решението си и за миг след това, въпреки че семейството й беше твърдо против.

Около 40 минути по-късно младата баронеса паркира колата си пред кокетна бяла къща в предградията на Хамбург.

Тя принадлежеше на кръстницата й, която пътуваше много и се радваше, че има кой да наглежда дома й в нейно отсъствие. От къщата се виждаха зелените поля около Хамбург и жп линията в далечината.

Кварталът беше доста скъп. Къщите и градините бяха поддържани, улиците — чисти и широки. Залязващото слънце осветяваше всичко в златисто. Отнякъде се чуваше лай на куче.

Юлиане извади пощата от кутията, хвърли бърз поглед на писмата и брошурите и реши, че няма нещо, което да не може да почака до утре. Тя отвори входната врата, изпразни куфара си, съблече униформата и веднага отиде под душа.

Топлата вода подейства като мехлем на умореното й тяло. Тя й помогна да се отпусне от напрегнатия работен ден и да забрави колко труден беше полетът.

Юлиане спря водата, избърса се с бялата хавлиена кърпа, която кръстницата й грижовно й беше оставила, и облече копринения си халат с изрисувани цветове на череша. Беше си го донесла от Токио.

Юлиане взе бутилка минерална вода от хладилника и почти си беше легнала, когато чу кучешки лай.

Тя се замисли. Откога съседите имаха куче? Юлиане дръпна пердето и погледна през прозореца. В градината на съседната къща имаше едно съвсем малко кученце. То приличаше на топчица козина, не по-голяма от дланта на ръката й, но вдигаше шум като разярен ротвайлер.

Юлиане въздъхна и си легна, запушвайки уши с възглавницата. Лаят обаче продължаваше да се чува все така силно. Юлиане беше смъртно уморена, но при този шум не можеше да заспи. Тя си помисли, че собственикът на това кученце беше или глух, или… ами ако му се беше случило нещо и то лаеше за помощ?

Юлиане стана, обу пантофите си и през вратата на терасата излезе в градината.

— Какво ти е, мъниче? — попита тя, заставайки до оградата.

Юлиане се огледа и видя, че вратата на градината й е отворена.

— Ало, има ли някой?

Не последва отговор.

Юлиане почака няколко секунди, след което загърна халата си още по-стегнато и тръгна към отворената врата. Тя влезе в градината и почука на входа на къщата. Съседът се беше нанесъл скоро и Юлиане все още не се беше запознала с него.

Юлиане забеляза, че съседът все още не беше поставил табелка с името си на вратата. Тя позвъни. Никакъв отговор.

След като никой не отвори, Юлиане реши да провери вратата на терасата. Кученцето я последва, скачайки и ближейки ръката й.

— Ах ти, сладур — усмихна се Юлиане, погалвайки го по главата. — Защо са те оставили сам-самичък?

През вратата на терасата тя влезе в къщата.

— Ехо, има ли някой?

Отново никакъв отговор. Юлиане си помисли, че беше много рисковано да оставят вратата отворена, докато ги нямаше.

Тя се огледа наоколо. Беше влязла в кухнята. На плота имаше кафе машина и голяма чаша, а до него много кашони с надпис „Кухня“ или „Внимание — чупливо“. Жълтеникава локвичка на пода й подсказа, че кученцето все още не беше придобило навиците, които имат домашните кучета.

До печката имаше кош за пране, в който Юлиане видя черни дрехи.

— Тук ли спиш ти, момчето ми — погали го тя. — Нямаш ли си къщичка?

Кученцето излая радостно, скочи и облиза ръката й. На врата му имаше каишка с надпис „Атик“.

— Атик ли се казваш? — учуди се Юлиане. Кой би кръстил това малко кученце по подобен начин?

В това време Атик леко захапа халата й, триейки зъбките си в него.

— Гладен ли си, мъник? — попита го Юлиане и се огледа. Тя обаче не успя да намери нищо, освен една полуизгнила круша и няколко бутилки уиски на един рафт.

— Явно за теб тук има само вода — каза тя, напълни една чаша и я сложи на пода. Кученцето изръмжа и отново залая радостно.

— Нищо ли не са ти дали за ядене? — каза му Юлиане — Не трябва да правят така…

— И аз бих казал същото — чу глас зад гърба си тя. Юлиане се обърна. Пред нея стоеше висок широкоплещест мъж. Той беше облечен в тъмен делови костюм и изглеждаше с няколко години по-възрастен от нея. Косата му беше гъста и тъмна, а гласът — дълбок и басов.