Каролине Танек
Млада, красива и отдадена на друг (11) (Как принц Александър се влюби в годеницата на брат си)

— Моля закопчайте колана си. След малко излитаме — каза Юлиане и посочи светещия знак над пилотската кабина.

— О, съжалявам, забравила съм — отвърна белокосата жена, седяща на мястото до прозореца, и бързо закопча колана си. — Това е първият полет в живота ми — каза тя.

— Чудесно. Тогава се настанете удобно и му се насладете. След час пристигаме в Дъблин.

— Нямам търпение. Винаги съм мечтала да посетя Ирландия.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Чаша шампанско, може би?

— Не, благодаря. Няма нужда — отвърна дамата, облегна се и погледна през прозореца.

Юлиане мина покрай всички седалки и се увери, че пътниците са поставили коланите си. След това отиде на мястото си до своята колежка, седна и закопча своя колан. След няколко минути самолетът се издигна.

— Колко хубаво, че Филип ти е задал най-важния въпрос — радостно каза Лили. — За пръв път в живота си ще съм шаферка, и то на сватбата на принц! Няма да мога да заспя дни преди сватбата от вълнение, знам си.

— Звучиш по-развълнувано от мен.

— Така си е. Радвам се, че поне ти намери мъжа на живота си, и то истински принц. Ако моят продължава да не се появява, най-накрая ще отида в манастир.

— Принцовете са най-обикновени хора като нас — каза Юлиане. — Не е важна титлата, а човекът.

— Да, да, казваш го само защото твоят съпруг ще е принц, а ти принцеса. Лесно ти е на теб. Кога ще е сватбата?

— През декември.

— Ще се ожените през зимата?

— Да. Ще е още по-романтично, ако на сватбата вали сняг.

— Ами не знам. Със сигурност ще е много студено — каза Лили и повдигна вежди. — Защо не се ожените през пролетта? Тогава ще е топло и приятно и няма да се налага да си носиш пуловер, който да облечеш над булчинската рокля, за да не умреш от студ.

— Не ни се чака толкова дълго.

— Не ви се чака? Кажи си направо — трябва да се ожените възможно най-скоро.

— Не, наистина, ние искаме да се оженим колкото се може по-бързо, защото се обичаме, а не защото трябва.

— Ах ти, щастливке. Намерила си принца си на бял кон. Искрено се радвам за теб.

— Ами конят май не е точно бял…

— Майка му отказва да те приеме толкова лесно в семейството, нали? Трябва да се постараеш да я спечелиш на своя страна. Всяка жена, която се е опитала да застане между мъжа си и майка му, е загубила.

— Ще участвам в модно ревю с благотворителна цел.

— Ти като модел? Та това е прекрасно! Може самият Карл Лагерфелд да те забележи и после — днес на подиума в Париж, утре в Ню Йорк…

— Да бе, как не — скептично отвърна Юлиане. — Тръпки ме побиват само при мисълта за това ревю. Александър обаче смята, че е добра идея.

— Бъдещият ти девер? Какво ще кажеш, дали съм подходяща за него? — замечтано се усмихна Лили.

— Съмнявам се. Той е наследник на титлата на рода, по-големият син в семейството и като такъв трябва да се ожени за жена, отговаряща на ранга му. И двете не сме подходящи за това.

— Колко жалко. Ами значи на сватбата ще се оглеждам за някой друг подходящ за мен…

Двете приятелки прекъснаха разговора си, тъй като самолетът достигна височината, на която щеше да лети през целия път до Ирландия, и стюардесите трябваше да се заемат със задълженията си. Те предлагаха напитки на пътниците, постараха се да успокоят тези, които се страхуваха от летене и обясниха къде се намират слушалките за звука на предаването, което вече беше започнало на мониторите.

— Вие ли сте госпожица Фон Валдек? — най-неочаквано попита един от пътниците. Той беше слаб мъж на около 30 години, който беше сложил лаптоп на масичката пред себе си.

— Да, аз съм. Мога ли да ви помогна?

— Да, всъщност можете. Аз съм Томас Рот от вестник „Всеки ден“. Бих искал да взема интервю от вас.

— В момента съм на работа, господине.

— Няма да отнема много от времето ви, обещавам. Все пак вие скоро ще се омъжите за Филип фон Дорнберг. Една стюардеса, която е срещнала своя принц и ще прекара живота си в замъка му. Читателите ни се интересуват от такива теми. Те биха били радостни да узнаят как се чувствате и какви очаквания имате към брака си. Бихте ли ми споделили нещо по тези въпроси?

— Очакванията ми едва ли са по-различни от тези на всяка друга бъдеща булка. Съжалявам, не мога да ви кажа нищо повече. Трябва да се връщам на работа.

— Можем да го направим и след като кацнем. Няма да отнеме повече от час, обещавам ви.

— Съжалявам, не мога — отговори Юлиане. Само мисълта за реакцията на принцесата при вида на интервю с нея в пресата я караше да изтръпва.

— Така или иначе аз ще напиша статия за сватбата ви със или без интервю с вас. Ако вие не ми кажете нищо, ще бъда принуден да изсмуча историята от пръстите си. Как бихте предпочели?

— Опитвате се да ме изнудвате ли, господине?

— Напротив. Просто ви обяснявам за свободата на словото.

— Чудесно. Пишете каквото искате. Ако обаче в статията ви има неистини за мен или Филип, аз ще се оплача от вас на най-високо ниво.

Журналистът повдигна рамене.

— Съжалявам, ако съм бил малко по-настоятелен от необходимото. Но аз наистина искам да разбера повече за сватбата ви — планирате ли да имате деца, къде смятате да живеете? А как гледа Бен Роте на сватбата ви с принца?

— Бен? — Юлиане усети как не й стига въздух. Откъде знаеше този репортер за неща от миналото й? С Бен се бяха разделили преди повече от две години. Той трябваше да замине по служба в Ангола за дълго и връзката им просто не издържа.

— А за това тук какво ще кажете, госпожице Фон Валдек? — попита журналистът и извади един вестник от чантата до себе си.

— За кое? — попита Юлиане и в следващия момент видя заглавната страница. На нея имаше голяма снимка на Филип, хванал за ръката една оскъдно облечена блондинка.

— Какво… откога е това?

— Вестникът е от преди три дни.

— От преди три дни — механично повтори Юлиане. В този момент й се искаше да потъне в земята от срам и ярост. Преди три дни Филип й беше казал, че се налага да отсъства по работа. Полуголата блондинка, с която се държаха за ръце на плажа, изглежда беше Фелиситас — „съкровището“, която уж трябваше да му е бизнес партньор.

Юлиане се опита да запази самообладание и да не покаже слабост пред журналиста.

— Това е негова позната, нищо особено — каза тя. — Извинете, но трябва да се връщам на работа.

С последни усилия тя успя да стигне до завесата, която отделяше местата на стюардесите от пасажерите. Юлиане я дръпна и почти веднага тихо заплака.