Уилям Пол Йънг
Кръстопът (8)

7.
Началото

И узнаваш, че колкото повече наближаваш целта си, толкова по-надалеч тя се изплъзва от теб.

Пол Саймън

В Портланд беше паднала нощта. Някъде над облаците, които сякаш не помръдваха от мястото си, и над пелената на дъжда се рееше пълната луна. Заради обичайното за фазата на пълнолуние зачестяване на здравословните проблеми и злополуките, чакалните на спешното отделение на болницата на Орегонския университет за здраве и наука бяха вече препълнени. В отделението за интензивни грижи на седмия етаж за щастие цареше тишина, нарушавана единствено от повтарящите се звукови сигнали на медицинската апаратура, около която болничните служители се движеха в добре усвоен и предвидим танц.

Д-р Виктория Франклин, завеждащ неврохирургичното отделение, правеше вечерната си визитация, придружавана от група стажанти, които я следваха като пилета, които се опитват да догонят майка си и се стараеха всячески да я впечатлят. Тя беше дребничка и малко неугледна афроамериканка, чиито очи и маниери обаче определено привличаха и задържаха вниманието.

Следващата стая в маршрута й беше №17. Едната стажантка отиде до леглото и на таблета си прегледа наличната информация за случая.

— Пациентът е Антъни Спенсър — започна тя. — Ще навърши четирийсет и шест след две седмици, при положение че доживее до рождения си ден. Бизнесмен, удостоил заведението ни със своето присъствие два пъти: единия заради скъсано ахилесово сухожилие, а втория — заради малък спаринг с пневмонията. Иначе общо взето се е радвал на добро здраве. Постъпи за трети път вчера с травми на главата: голяма рана на челото и сътресение, вероятно вследствие на падането на паркинга, където е намерен с кървящо дясно ухо.

— Кървене като това е знак за…? — поиска уточнение д-р Франклин.

— Това е Признакът на Батъл за фрактура на основата на черепа — отговори стажантката, след което продължи: — Пациентът, на когото била поставена почти точна диагноза, още докато парамедиците се опитвали да стабилизират състоянието му, бил транспортиран незабавно тук, където посредством образна диагностика били потвърдени субарахноиден кръвоизлив и субфасциален менингиом^[1] в областта на предния дял на мозъчната кора, под мозъчния сърп.

— И така, с какво си имаме работа?

— Много необикновено съчетание от травма и два болестни процеса: аневризъм и тумор.

— В коя част на мозъка е туморът?

— Хм, все още не знаем, но той носеше часовника си на дясната ръка.

— Какво означава това? — обърна се тя към друг студент.

— Ъъъ, че той е левичар.

— И това е важно да се знае, защото…?

Докато в стая №17 се разменяха въпроси и отговори, малко преди лекарката със своя антураж да премине към следващата стая и следващия болничен случай, друг, по-разгорещен разговор се провеждаше на десетия етаж в съседната сграда, където се помещаваше детската болница „Дорнбехър“.

Моли Пъркинс беше разгневена и уморена. Животът й на самотна майка беше винаги труден, но в дни като този изглеждаше направо невъзможен. Макар да се говореше, че Бог не би натоварил човек с по-голямо бреме, отколкото той може да понесе, тя чувстваше, че всеки момент щеше да рухне под товара, който носеше. Дали Бог беше взел предвид онова, което тя сама бе добавила към вече отреденото й от Него? А дали беше взел предвид онова, което другите хвърляха на гърба й? Моли се надяваше да е така.

Моли и дежурният лекар провеждаха разговор като всички други, които водеше вече почти четири месеца. Тя отлично знаеше, че мъжът пред нея не е причината за болката, която изпитваше, но в този момент това сякаш нямаше значение. Той самият разбираше, че просто имаше лошия късмет да разговаря с нея в момент, когато фрустрацията й накипява, затова любезно и търпеливо я оставяше да излива емоциите си върху му. Нейната скъпа четиринайсетгодишна дъщеря Линдзи издъхваше съвсем близо до мястото, където се намираха. Организмът на момичето биваше опустошаван не само от левкемията в напреднал стадий, но и от медикаментите, вливани в крехкото й, треперещо и все по-отслабващо детско тяло. Майката беше наясно, че в болницата имаше много други деца като Линдзи, но в момента, заради крайното изтощение, бе способна да мисли единствено за своето.

Състрадателните служители в болницата — като лекаря, когото Моли словесно бичуваше — не бяха малко, ала когато се случеше да почине техен пациент, те плачеха скришом у дома, докато на работното си място пазеха самообладание. Те много добре познаваха натрапчивата вина на оцелелия, който продължава да се смее, играе и обича, докато други, често млади и невинни, си отиваха от живота, въпреки всички усилия, които той е положил за спасението им.

Родителите като Моли, попаднали във водовъртежа на несигурността, имаха отчаяната потребност да чуват отговори на въпросите си и успокоителни думи, за които да се заловят, дори когато отговори и утешения не беше възможно да бъдат изречени. Лекарите можеха единствено да предоставят още факти, диаграми и възможни обяснения, които биха могли да смекчат донякъде тревожната перспектива на вероятния или неизбежния изход. За щастие те удържаха и победи, но загубите като че ли имаха много по-голяма тежест, особено когато се случваха в поредица.

— Утре отново ще проведем цялата серия изследвания, госпожице Пъркинс, и тогава ще разберем колко близо сме до надира, тоест до момента, в който броят на белите кръвни клетки ще стигне нула. Наясно съм, че най-вероятно сте чували това вече много пъти, затова моля да ме извините, ако думите ми са прозвучали снизходително. Възможно ли ви е да присъствате? За Линдзи ще е много по-леко, ако сте тук.

— Да, тук ще съм. — Тя отмести русия кичур, който никога не се поддаваше на опитите й да го подчини. Какво щеше да каже шефът й този път? Все някога търпението му щеше да се изчерпа. Не можеше вечно да моли колегите си да я заместват. Въпреки че работеше на почасово отчитане на работното време, все пак разстройваше графиците на другите. И макар повечето от колегите й да проявяваха разбиране, те също имаха семейства и деца, които ги очакваха.

Моли хвърли поглед към шестнайсетгодишния Каби, зает да разглежда албум със снимки на семейството и приятелите, който често носеше в болницата, за да запълва времето в чакалнята. Момчето се поклащаше, сякаш тласкан от невидимите пориви на някакъв вятър. Вниманието му беше ангажирано и това беше добре. Трябваше непрекъснато да бъде наглеждан.

Каби усети погледа й, вдигна очи от снимките, дари я с прекрасна усмивка и й помаха. Тя му отвърна с въздушна целувка. Той беше нейното първородно дете, отроче на една любов, която тя бе смятала за „истинската“. Тед беше присъствал предано до нея до момента, в който бе зърнал за първи път кръглото лице, бадемовидните очи и малката брадичка на новороденото. Тогава романтичният идеализъм, който бе подхранвал младежкото му увлечение, внезапно беше изгубил своя устрем и се бе разбил нейде сред ангажиментите на ежедневието.

И двамата здрави, окрилени от наивния оптимизъм на младостта и обединени от своя общ враг — света, те бяха пренебрегвали предимствата на предродилните консултации и прегледи, които отгоре на това се извършваха безплатно в този щат. Не че ако знаеше, Моли би направила друг избор. След първоначалния шок от научаването за когнитивната ограниченост на сина си, у нея се бе разпалила свирепа любов към него. Изразът на горчиво разочарование по лицето на Тед обаче беше онова, което никога нямаше да забрави. Както тя все повече се бе влюбвала в малкото увредено същество, така той беше разлюбил нея. Тя бе отказала да се предаде или да избяга, затова пък той беше направил и двете.

Някои мъже, когато се изправят лице в лице със собствената си смъртност, озоват се в затруднение, усетят върху себе си нежелано внимание или им се роди дете, което не отговаря на очакванията им, бързат да оправдаят малодушието си с бомбастични думи, а после се изнизват крадешком през задната врата. Тед дори не си бе направил труда да се сбогува. Три дни след раждането на Каби Моли се върна в малкия си тристаен апартамент над питейното заведение, което държеше, и не откри дори следа, която да й напомни, че Тед някога бе присъствал там. През всичките години след това тя нито го видя, нито получи вест от него.

Когато непредвидимото се случи, то хвърля светлина в дълбините на човешкото сърце. Подхвърлената незначителна двусмислица, разкриването на малка лъжа, допълнителна хромозома в двайсет и първата хромозомна двойка^[2], замяната на въображението или идеалите с реалността, почти всичко неочаквано може да блокира колелата на живота, а фасадата на самоконтрола да рухне, разкривайки вродената безочливост.

За щастие повечето жени не приемат бягството за алтернатива, подобно на някои мъже. Моли бе посветила сърцето и душата си изцяло на своя син. Бе го кръстила Карстен, на своя прадядо, не по друга причина, а защото много харесваше самото име и бе слушала добри неща за човека, който го бе носил. Каби се бе нарекло самото момче, тъй като това име му бе по-лесно за произнасяне. Е, все пак по-добре от Такси, беше си помислила тя.

Около година след като се прибра с Каби у дома, тя бе позволила на някакво разгонено пиянде да я омае със сладките си приказки, загриженото си изражение и ласкавия си допир. Не че не можеше да си намери някой по-свестен, но заради бремето на ежедневното битие бе станала нечувствителна към предупрежденията на разума, чиито сигнали бяха заглушени от отприщените копнежи на сърцето. За него тя бе представлявала поредното бездушно завоевание, начин да дари себе си с любов за една нощ посредством друго тяло. За нея авантюрата се бе превърнала в катализатор на промяната. С помощта на социалните служби, неколцина приятели и една църква, сред чиито каменни стени туптяха живи сърца, тя се беше преместила, беше си намерила нова работа и девет месеца по-късно бе родила Линдзи Ан-Мари Пъркинс — здраво тъмнокосо бебе с тегло три килограма и шестстотин грама — в общност, която с нетърпение бе очаквала появата й. Сега, четиринайсет години по-късно, Линдзи лежеше смъртно болна, а шестнайсетгодишният й брат Каби, със синдрома на Даун и ума на осемгодишно момче, беше здрав и жизнен.

— Съжалявам — извини се тя и лекарят кимна с разбиране. — По кое време казахте, че ще бъдат проведени изследванията?

— Бихме желали да започнем, ако е възможно, около 14 часа. Ще продължат може би до края на деня. Ще успеете ли да се освободите? — Лекарят изчака, докато Моли прецени наум какво ще й струва да промени графика си. Когато тя кимна, той продължи: — Какво ще кажете да погледнем резултатите от последните изследвания? — Той я покани с жест в един съседен кабинет и добави: — Мога да ги отворя на монитора тук, ще отнеме само няколко минути. После бих желал да се подпишете на няколко места, след което ще отговоря на всичките ви въпроси и ще ви изпратя.

Тя хвърли още един поглед към Каби, който все още бе съсредоточен върху снимките. Сякаш не забелязваше нищо от случващото се около него и си тананикаше, правейки широки движения с ръцете, като че ли дирижираше видим само за него оркестър. Обикновено някой от множеството млади доброволци в болницата оставаше при него, но сега все още никой не бе дошъл.

Таблиците, подписите, въпросите и обясненията отнеха повече време, отколкото Моли бе очаквала. Накрая тя се престраши да зададе най-трудния въпрос.

— Бихте ли ми казали какви са реалните шансове на Линдзи? Наистина, благодаря ви, че отделихте време, за да ми обясните всичко… за пореден път, но какви са шансовете й? — Тя зачака, застинала, отговора.

Лекарят протегна ръка и докосна нейната.

— Съжалявам, госпожице Пъркинс, но просто не знаем. Реалистично погледнато, без трансплантация на костен мозък шансовете възлизат на по-малко от петдесет процента. Линдзи реагира добре на химиотерапията, но както знаете, това много я изтощи. Тя е борец и понякога само това я държи. Когато направим изследванията, ще решим как да продължим.

В този момент Моли осъзна, че Каби е от дълго време сам отвън. Тя хвърли поглед към стенния часовник. Бяха изминали почти двайсет минути, което беше наистина твърде дълго. О, не, помисли си тя, припряно увери лекаря, че ще дойде на следващия ден, и излезе от кабинета.

Страхът й се потвърди — Каби беше изчезнал. Беше отнесъл със себе си албума, но беше оставил празна опаковка от бисквити с формата на златна рибка — каквито те не бяха донесли със себе си в болницата. Тя погледна часовника в коридора. Щеше й се Маги да е на работа, но смяната й отдавна беше свършила и тя вероятно вече си бе у дома. Маги бе опитна медицинска сестра, която работеше на повикване в отделението „Онкология и хематология“ на детската болница „Дорнбехър“. Живееше заедно с Моли в къщата под наем и беше най-добрата й приятелка.

Моли мина по коридора, отвеждащ към стая №9, тази на Линдзи. Надникна в нея, дъщеря й спеше дълбоко, а около нея нямаше и следа от Каби. След няколко кратки разговора с хора от персонала тя установи, че момчето определено не беше тръгнало в тази посока, и се върна в главното фоайе. Оттам можеше да поеме в две посоки: обратно към клиниката или към асансьорите. Той обичаше да натиска всякакви бутони, помисли си тя и не можа да се сдържи да не се усмихне, макар и с тревога.

Криеницата обаче беше най-любимата му игра, заради което в местното полицейско управление вече добре ги познаваха — Моли неведнъж се бе обаждала там, за да го открият. Често Каби се измъкваше от дома и се връщаше, без тя да забележи. Седмици и месеци по-късно Моли попадаше на скрита нейде в стаята му вещ, която не принадлежеше на никой от двамата. Той обичаше фотоапаратите, обичаше и да снима, макар да бе срамежлив и да не позволяваше да снимат самия него. При едно от своите бягства Каби бе намерил вратата на съседната къща отключена, бе влязъл вътре и бе взел фотоапарата на стопаните, който беше скрил под леглото си. Два месеца по-късно Моли го беше открила и когато бе питала Каби за обяснение, момчето, без да се поколебае, я бе отвело до дома на собственика му, който просто бе решил, че е забравил къде го е прибрал. Сега тя се надяваше Каби да не е успял да стигне някак до радиологичното отделение.

Следвайки упътванията на служители, които го бяха видели, тя премина през топлата връзка от детската болница в главната сграда, където откри семейния фотоалбум и в крайна сметка се качи на асансьора за отделението за интензивни грижи — последното място, където искаше да го търси. Каби нямаше усет за етикет или граници в общуването. Негова жизнена цел бе да се сприятели с всекиго, бил той буден или в безсъзнание, а заради апаратурата интензивното отделение беше идеалното място за създаване на приятелства. Накрая, с помощта на множество сестри, доброволци и други служители от болничния персонал, тя сведе възможностите за местонахождението му до неврологичния сектор на интензивното отделение и по-конкретно до стая №17. Каби някак бе преминал през всичките обикновено заключени врати, вероятно промъквайки се зад гърба на някого в суматохата. Моли отвори вратата на стая №17 внимателно. Не искаше да стресне сина си или пациента и неговите посетители…

Каби бе прекарал в стаята почти пет минути, когато Моли влезе вътре. Ето какво станало в стаята до този момент.

Помещението бе слабо осветено и тихо и за радост на Каби навсякъде имаше различни апарати, които присветваха, бръмчаха и пиукаха с различен ритъм. На момчето веднага му хареса на това място, за него то беше по-вълнуващо от всяко друго. След като в продължение на няколко минути го изследва, Каби с изненада откри, че не е сам, че някакъв мъж спеше в леглото.

— Събуди се! — нареди Каби и побутна ръката му. — Шшш! — прошепна после, сякаш около него имаше и други посетители.

Мъжът спеше дълбоко и Каби забеляза, че от устата му се подават тръби. Хрумна му, че на човека може да не му е много удобно с тях, и се опита да издърпа едната, но тя се оказа закрепена здраво и той се отказа, насочвайки вниманието си към цялата поредица от апарати, с които беше свързан мъжът. Загледа се в светлините, очарован от променящите се цветове и зелените вълнообразни линии, които се виждаха на някои от тях.

— Мамамуштара! — изрече той шепнешком любимата си ругатня. Имаше много копчета, бутони и превключватели, а Каби определено знаеше какво се прави с тях. Той тъкмо се канеше да завърти едно от големите копчета, когато съвсем импулсивно се наведе към спящия мъж и го целуна по челото.

— Какво по…?! — възкликна някакъв висок глас.

Каби застина с ръка на няколко сантиметра от кръглото копче, само очите му продължиха да шарят наоколо. Погледна към мъжа, който лежеше все така неподвижен и спеше. Имаше и някой друг в стаята, но въпреки че очите му вече бяха свикнали със сумрака, не виждаше никого. Бавно момчето вдигна пръст към устните си и каза, колкото му бе възможно по-силно:

— Шшш!

В този миг вратата се отвори.

— Каби!

Моли беше го открила. Играта засега бе свършила и той се хвърли в ръцете й. Докато Моли се извиняваше на служителите от персонала, които заедно с нея бяха търсили момчето, Каби се усмихваше широко.

* * *

Тони се плъзгаше. С главата напред и с лицето нагоре. Обгръщаше го топла и успокояваща тъмнина и не му оставаше нищо друго, освен да се наслаждава на усещането, че бива носен. В един момент бе издигнат, а след това оставен в стая, където се чуваше бръмчене и пиукане и премигваха светлини.

Погледна надолу и със смайване видя себе си. Не изглеждаше никак добре.

— Какво по…?! — възкликна той, опитвайки се да си припомни какво го бе отнесло на това място. Беше заспал пред огнището в кирпичената къщурка на Баба, в компанията на Исус. Какво последно му беше казала Баба? А, да, беше му казала, че е време. И ето го в тази болнична стая, наблюдавайки самия себе си, със стърчащи от устата тръби и превързан към всевъзможни високотехнологични апарати.

В сумрака видя как един пълничък пръст бавно се издигна до мястото, където би трябвало да са устните му.

— Шшш! — изшътка някой високо.

Тони прие това като добър съвет, тъй като в следващия момент вратата се отвори и в стаята влезе някаква жена с изтощен вид, която с израз на облекчение възкликна нещо като „Беби“ или „Кафи“. Възклицанието й му се стори безсмислено, но вътре в него се разля някакво прекрасно усещане, а в съзнанието му нахлуха поредица разбъркани образи. Видя пода, части от обзавеждането и апаратурата в стаята, след което като че ли полетя напред към обятията на непознатата жена. Инстинктивно понечи да разтвори ръце, но не последва нищо. Макар да чувстваше собственото си тяло като че ли нямаше материални крайници, с които да се хване за нещо. Нямаше и нужда. Някаква сила го държеше изправен и стабилен, независимо какво се случваше навън, сякаш се намираше в жироскоп. В един момент осъзна, че наблюдава всичко през прозорец, пред който сякаш бе увиснал във въздуха. От време на време и за съвсем кратки интервали прозорецът потъмняваше. Връхлитайки жената, Тони не почувства стълкновение, а усети приятното ухание на парфюма й, примесено с лек мирис на тревожна пот.

Къде ли се намирам сега, запита се той.