Уилям Пол Йънг
Кръстопът (14)

13.
Вътрешна битка

Апостолът ни казва, че „Бог е любов“, и оттук, както и от това, че Бог е безкрайно същество, следва, че Той е безкраен извор на любов. От качеството Му самодостатъчност следва, че е пълен, преливащ и неизчерпаем извор на любов. А поради това, че е неизменно и вечно същество, Бог е неизменен и вечен извор на любов.

Джонатан Едуардс

— Ало?

Гласът в телефонната слушалка изненада Маги. Приличаше на гласа на Тони, но в него се долавяше някаква мекота, граничеща с примирение. Тя се поколеба.

— Ало? Има ли някой там? — попита гласът.

— Да, съжалявам. Джейкъб Спенсър ли е?

— Да, госпожо, аз съм Джейкъб Спенсър. Кой се обажда?

— Здравейте, господин Спенсър, казвам се Маги, госпожица Маги Сондърс, и съм… Приятелка съм на брат ви, Тони.

— О, вече сме приятели? — подметна Тони. — Лесно и безболезнено се получиха нещата с теб.

Тя вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Не знаех, че брат ми има приятели. Добре ли го познавате?

— Много близки сме… — беше първото, което й дойде наум. — Е, нямаме интимна връзка… не ме разбирайте погрешно… Не сме излизали на романтични срещи и такива работи. Просто сме приятели. Завъртиш ли се около него, и ти е влязъл в главата, такъв си е брат ви.

В слушалката се чу любезен смях.

— Да, и аз такъв го помня. И така, госпожице Сондърс, с какво мога да ви бъда полезен?

— Наричайте ме Маги, моля… Разбира се, известно ви е, че Тони в момента лежи в кома в интензивното отделение на болницата на Орегонския университет за здраве и наука… Посещавали ли сте го там?

Последва пауза.

— Не, научих за това едва вчера, когато с мен се свързаха от полицията. Не съм сигурен дали има смисъл да го посещавам. В случай че няма как да узнае, че съм при него… Пък и отношенията ни са доста сложни, ние кажи-речи прекъснахме връзката помежду си. Но както и да е, вероятно ще го направя някой ден… Може би.

— Искам да ви помоля за една огромна услуга, господин Спенсър…

— Моля, наричай ме Джейк, Маги. Значи искаш да ти направя услуга?

— Аз съм медицинска сестра и работя на повикване в същата болница, но в друго отделение. Бих искала от време на време да се отбивам при Тони, за да се уверя, че се грижат добре за него, но тъй като не съм член на семейството, не ми е позволен достъп. Питах се дали…

— Моля предварително да ме извините за въпроса — прекъсна я Джейк, — но искам да се уверя, че наистина го познавате. Предпазливостта никога не е излишна в днешно време. Можете ли да ми кажете името на бившата му съпруга? Както и имената на родителите му?

Тони помогна на Маги да даде правилните отговори на тези, както и на следващите въпроси на Джейк.

— Маги, мога ли да ти задам още един въпрос?

— Разбира се, Джейк, какъв е той?

— Иска ми се да узная дали Тони някога… — Гласът му потрепна и Маги чу по-малкият брат да произнася следващите думи почти като молба: — Говорил ли ти е някога Тони за мен? Споменавал ли е името ми?

Тони мълчеше, а Маги известно време не знаеше какво да отговори.

— Джейк, щеше ми се да ти кажа нещо различно, но Тони не говореше много за семейството си.

— Да, да… разбирам. — Джейк звучеше съкрушен. — Просто се питах, това е всичко. — Той прочисти гърлото си. — Добре, Маги, още щом приключим разговора, ще се обадя в болницата и ще ги помоля да те включат в списъка с хората, на които е позволено да го посещават. Благодаря ти! Не знам той как те приема, но съм благодарен, че има поне един човек в живота му, когото го е грижа за него… Затова ти благодаря!

— Няма защо, Джейк — отвърна тя и внезапно й хрумна нещо. — Джейк, къде живееш? Може би… — Но той вече беше затворил слушалката.

— Тони? — Тонът на Маги недвусмислено свидетелстваше, че тя иска обяснение.

— Не ми се говори за това — беше резкият отговор.

— Е, когато се почувстваш готов, ще те изслушам.

Тони не отвърна нищо и тя почувства в себе си празнота.

— Тони? — Отново не получи отговор. Маги разбра, че Тони си беше отишъл. — Боже — помоли се тя с приглушен глас, — нямам никаква представа какъв е замисълът ти, но, моля те, излекувай разбитите сърца на тези две момчета.

* * *

Тони, останал сам, наблюдаваше двете фигури, които бавно и предпазливо крачеха към него по склона. Въпреки цялото време, което бе прекарал с Маги, Кларънс и Хорас Скор, изглежда, тук нищо не се бе променило. Може би времето в междинния свят е различно, помисли си той, опитвайки се да си припомни обстановката. Джак действително го нямаше, а двете едри фигури вече бяха на по-малко от стотина метра от него.

Тони вече не беше в настроение да се среща с никого, особено със съседи. Съзнанието му беше изцяло ангажирано със суматохата и катаклизмите във вътрешния му свят. Разговорът между Маги и Джейк го беше разстроил и изпълнил с още по-силна себененавист, беше отприщил множество неудобни спомени, удържани зад строго охранявани вътрешни шлюзове. Без да знае причината, защитите му една по една отказваха. Вече не бе способен отново да натика чувствата си в тъмни катакомби и да ги зазида. Остана на пътеката и зачака, примирен, че може би няма да се отнесат към него с гостоприемство.

С приближаването на фигурите Тони чувстваше как самотата му и чувството за изолираност се усилват, сякаш приближавайки се, двамата го изтикваха в някакъв невидим ъгъл. Странно беше, че отдалеч му се бяха сторили огромни, а сега като че ли се бяха смалили. На около три метра от него те спряха и се сръгаха с лакти за място на пътечката, а после се взряха в Тони. Въздухът наоколо се изпълни с миризма на разложение. Никой от двамата не надвишаваше метър и двайсет на височина.

Макар да му изглеждаха напълно непознати, държанието им му се стори смътно познато. По-високият и стройният от двамата беше облечен в италиански копринен костюм с елече, но той бе позагубил доста от първоначалния си блясък. Иначе облеклото му бе подходящо за делови обяд. Другият едва се побираше в някакво подобие на дреха, съшито от разнородни разноцветни парчета. И двамата изглеждаха не на място в тази пустош. Ако не бяха тревогата и напрежението, които будеха, видът им би предизвикал смеха на Тони.

— Кои сте вие двамата, ако мога да попитам? — заговори ги Тони, без да пристъпи към тях.

По-ниският, чийто ръст беше колкото на клекнал човек, понечи да му отговори с тънък и хрипкав глас:

— Ами, моето име е…

В същия миг по-високият го плесна по тила, наведе се над него и с дълбок баритон го смъмри, сякаш Тони въобще не присъстваше:

— Как така ще му кажеш имената ни, малоумнико! Да не искаш да ни навлечеш още по-големи неприятности? — После се обърна към Тони и с усмивка, в която имаше нещо зловещо, направи широк жест с ръка, все едно държеше вълшебна пръчка. — Господине, приемете моите най-дълбоки извинения заради приятеля ми, който, изглежда, не знае кога да си държи устата затворена. Можете да ни наричате Бил и Сам. — Той посочи с палец спътника си и направи съвсем лек поклон, за да покаже, че той е притежателят на последното име.

— Бил и Сам! — възкликна по-ниският. — Това ли беше най-доброто, което успя да измислиш? Бил и Сам?

Бил се присви, защото Сам вдигна ръка да го плесне втори път. Сам все пак се въздържа и отново се обърна към Тони с вид на важен, висшестоящ човек, от когото зависят много неща.

— Добре, тогава… Сам — наблегна на името Тони, — какво правите тук вие двамата?

— Ами, господине — започна Сам и направи гримаса, с която сякаш искаше да каже, че този въпрос не заслужава внимание, но все пак ще му отговори. — Ние… сме пазителите на стените, затова сме тук! — Той изрече това, сякаш беше обявление от най-голямо значение, след което махна с опакото на ръката си някаква невидима прашинка от ревера си.

— Да — потвърди Бил, — именно затова сме тук… да, господине, защото сме пазители на стените. На всичките стени. И мога да ви уверя, че сме много опитни пазители, така си е, всеки от двама ни през цялото време пази стените, и добре при това, защото сме наистина добри в онова, което правим… — Гласът му заглъхна, защото той не успя да измисли как да завърши изказването си.

— А също така сме и градинари — взе отново думата Сам. — Ние плевим всичко наоколо.

— Плевите ли? Та навред аз не виждам нищо друго освен плевели.

— Не сте прав… Господине, моля да ни извините, но ние сме специалисти в това, което вършим… а именно — в опазването на стените и плевенето. — Докато изричаше последното, Сам се оглеждаше, очевидно търсейки нещо, което, щом откри, направо грейна. — Виждате ли ето там, господине?

Той посочи с късия си и дебел пръст, направи няколко крачки встрани от пътечката и изтръгна изпод един голям камък някакво растение заедно с корена. С доволен вид вдигна красива дива роза, която като че ли изсъхваше с всяка изминала секунда само от допира му, а не толкова, защото бе изкоренена.

— Но това е цвете! — възкликна Тони.

Сам внимателно разгледа розата.

— Не, не е! Това е плевел. Виждате ли, има цвят, следователно е плевел. Освен това е покрито с отвратителни, стърчащи… ъъъ…

— Бодли — помогна му Тони.

— Да, именно, бодли. Че защо са му на едно цвете бодли? Това е плевел! Такива плевели ние изкореняваме и изгаряме, за да не се разпространяват. Това ни е работата и сме много умели в тази работа… Така си е.

— Добре тогава — каза Тони възмутен, — това е моята земя и аз казвам, че вече ви е забранено да изкоренявате и изгаряте цвет… плевели, пък били те и с бодли. Ясно ли е?

Двамата придобиха изражение на деца, хванати да крадат бисквити от шкафа.

— Сигурен ли сте? — попита Сам. — Ами ако плевелите избуят навсякъде с техните отвратителни цветове и бодли…

— Да, сигурен съм! Край на плевенето. Ясно?

— Да, господине — промърмори Бил. — Но няма да кажа на другите, не, няма.

— И други ли има? — попита Тони. — Колко са?

— Стотици! — отговори Бил на секундата. После погледна Сам, вероятно за разрешение или подкрепа, но тъй като другият остана безизразен, продължи: — Добре де, хиляди. Ние сме хиляди. — Той направи пауза, за да помисли. — Ако трябва да съм честен, милиони сме… Пазим стените и изкореняваме плевелите, защото това ни е работата… да пазим стените… милиони и милиони сме… пазим и плевим.

— Тогава искам да се срещна и с тях — каза твърдо Тони.

— Не е възможно — отвърна Сам с фалшива угодническа усмивка.

— Защо?

— За-щото… — започна Бил, очевидно търсейки удовлетворяващо обяснение. — Защото всичките сме невидими, ето защо. Невидими! Милиони невидими плевящи пазители на стените.

— Но аз ви виждам — възрази Тони.

— Ами нямахме кой знае какъв избор — обясни Бил. — Когато те ви изпратят да свършите някоя работа, по-добре да направите каквото са ви казали, в противен случай…

Сам пак плесна Бил по тила и се обърна към Тони със своята подправена усмивка.

— Кои са те? — поиска да узнае Тони.

— Както знаете — започна Сам, — във всяка успешна организация си има йерархична структура, която определя вътрешния ред. Личностите, заемащи нейните степени, тези… — Той погледна Бил, сякаш обяснението му бе преминало в някакво упражнение.

— Благодетели — даде Бил очаквания от него отговор.

— Именно — потвърди Сам. — Та тези благодетели ни помолиха да изпълним ролята, възложена ни от нашата организация, която се състои в това да изпълним… — Той отново погледна спътника си, който кимаше утвърдително, сякаш сравняваше изказването му с някакъв запаметен сценарий.

— … задължението и отговорността — довърши Бил.

— Точно така — кимна Сам. — Да изпълним задължението и отговорността да ви посрещнем и да ви разясним защо е добре да стоите далеч от нас, което е за ваше добро, разбира се.

— Да стоя далеч от вас? — учуди се Тони. — Искам да се срещна с вашите „благодетели“.

— О, това не е възможно — изломоти Бил и поклати глава.

— И защо не е възможно?

— Защото… ще експлодирате, ето защо не е възможно, ще се разлетите на милиони и милиони парченца. Малки парченца кости и плът и други отвратителни неща ще се пръснат в милиони посоки… ще бъде грозна картинка, или по-скоро умерено красива по отблъскващ начин.

Докато Бил говореше разпалено, Сам кимаше многозначително. В очите му обаче като че ли се четеше разкаяние и долната му устна потрепваше.

— Ще експлодирам? — възкликна Тони. — Наистина ли смятате, че ще повярвам на всичките глупости, които ми наговорихте? Мисля, че е време да ми кажете истинските си имена.

Ниският погледна по-високия.

— Наистина ли трябва да го направим, Самонадейко? Имам предвид, да му кажем истинските си имена.

— Ти току-що издаде моето име, празноглавецо! — извика другият с израз на крайно раздразнение. — Никога няма да се научиш! — После се обърна към Тони и с надменен тон продължи: — Е, вече знаете името ми, то е Самонадейко. — Той отново се поклони леко, гледайки Тони все така арогантно, след което посочи с глава към спътника си. — А този глупак е Тиранчо. Преди се казваше Блъф, но наскоро беше понижен и… — Той се наведе леко към Тони, сякаш готвейки се да го посвети в някаква тайна: — … Сигурен съм, разбирате каква е била причината за това.

— Казвате се Самонадейко и Тиранчо? — повтори имената им невярващо Тони. — Това е най-тъпото нещо, което съм чувал някога. Кой ви лепна тези нелепи имена?

— Ами вие, разбира се — изтърси Тиранчо и моментално получи плесница по тила.

— Замълчи, тъпоглавецо — изръмжа Самонадейко. — Не можеш ли просто да държиш плювалника си затворен? Его ще те изяде за обяд и това ще е краят на…

— Тихо! — заповяда Тони и за негова изненада и двамата млъкнаха на мига и се обърнаха към него. Забеляза, че във високомерните им изражения се прокрадна страх. Избягваха да срещнат погледа му, гледаха или в земята, или настрани, един към друг. — Тиранчо, какво имаше предвид, когато каза, че аз съм ви дал тези имена?

Тиранчо взе да пристъпва нервно от крак на крак, явно напрежението в него растеше. Накрая не издържа:

— Не ни позна, нали?

— Трябва ли да ви познавам? Вие сте просто двойка шутове!

— Но ти ни даде имената, или по-скоро бяхме кръстени на твоите поведения и характерни черти. Ние сме част от теб. Ние сме твоята самонадеяност и твоята тираничност.

— Те говорят истината, Тони — чу се гласът на Баба, която внезапно се бе появила до него. — Те са тук, защото ти им предостави място в душата си и им даде глас. Реши, че имаш нужда от тях, за да успееш.

Двамината не подозираха нищо за присъствието на Баба и не чуваха думите й, но нервността им видимо нарасна.

— Натрапници! — каза Тони, с което искаше да увери Баба, че е започнал да разбира.

— Натрапници? — извика Самонадейко. — Как ще сме натрапници? Ние живеем тук. Имаме право да сме тук!

— Това е моята земя, моята собственост — рече твърдо Тони, — и аз не…

— Какво? — изпищя Тиранчо, опитвайки се да изглежда по-голям и свиреп. — Кой ти каза, че това е твоя собственост? Достатъчно търпяхме наглостта ти. Иде ми да дойда и да…

— И да направиш какво? — попита го Тони.

— Ами… всъщност нищо, просто си мислех… — Тиранчо сякаш се смали още повече при това открито предизвикателство.

— Знаете ли какво? Вие двамата сте просто мъгла, разхищение на пространство, илюзия за нещо, което смятах, че ми е нужно, за да успея.

— Но ние действително ти помогнахме. Не постигна ли успех? — попита Самонадейко и за момент го погледна в очите. — Ние наистина постигнахме успех, заедно. Длъжник си ни! — изхленчи той и отново наведе глава, тъй като не издържа погледа на Тони.

— Длъжник съм ви? — повтори Тони, потресен от онова, което осъзна. — И какви успехи съм постигнал посредством самонадеяност и тираничност? Ако действително съществувате, защото съм решил, че имам нужда от вас, то аз съм по-голям глупак и от двама ви, взети заедно. Не съм имал нужда от вас, имал съм нужда от честност, почтеност и…

— Плевели! — прекъсна го Самонадейко.

— Какво?

— Плевели. Честността и почтеността са плевели, цветни и трънливи. Противни бурени!

— Срещни се и с другите — насърчи го Баба, която през цялото време бе останала до него.

— Отведете ме при другите — нареди Тони на двамата — и не ми дрънкайте повече глупости за експлодиране.

— Може ли само една малка молба? — попита не толкова ниският, в чието държание не бе останала и следа от самонадеяност. — Би ли казал на Его, че си ни заставил да те отведем при него, че не сме имали избор?

— Его? Той ли е вашият благодетел? — Тони изчака, докато двамата кимнаха. — Значи Его е шефът ви?

— Да — призна Тиранчо. — Той има повече власт от нас и ни казва какво да правим. Но няма да е доволен, че сме те отвели при него. Той е пряк подчинен на големия шеф… Опа! — Той сбърчи лицето си в очакване на поредния плесник, но Самонадейко стоеше чинно, с изражение на предпазливо примирение.

— И кой е този голям шеф? — попита Тони.

— Как така кой? Вие, господин Антъни Спенсър, жестокият собственик на това окаяно парче земя. Вие сте големият шеф тук. Човек трябва да внимава, когато сте наоколо. Да, така си е. Безсърдечен и коварен човек.

За Тони директните думи на съществото бяха неочаквани, но в момента не му се мислеше за това, така или иначе за него разговорът беше приключен. Той направи знак на двамата да тръгват обратно в посоката, от която бяха дошли. Последва ги, а Баба се понесе редом с него.

Със спускането си пътеката ставаше все по-камениста и обрасла в бурени, а вървенето по нея се затрудняваше допълнително от паднали дървета и огромни камъни, сякаш нахвърляни по нея безразборно от някаква гигантска ръка. В един момент тя се раздели и Тони спря и погледна надолу по дясното й разклонение, което двамата му спътници бяха подминали. В далечината видя самотна постройка. Тя представляваше куб без прозорци, почти неразличим на фона на каменната стена, в която изглеждаше вграден.

— Хей, каква е онази постройка? — попита той, сочейки към куба.

— О, господин Спенсър, повярвайте ми, не желаете да имате нищо общо с нея — увери го Самонадейко и продължи по пътеката. — Най-добре е да стоите далеч от това място. Достатъчно зле ще ви е, когато ви отведем до шефа.

— Просто ми кажете какво представлява — настоя Тони.

— Храм е — каза Тиранчо през рамо и се ухили. — Вие трябва да знаете, да, трябва да знаете. Та нали сам го построихте. Ходите там на поклонение.

— Достатъчно — изръмжа Самонадейко и забърза крачка.

— Колко странно… храм? — каза си Тони. Но каквото и да представляваше постройката, тя трябваше да почака. Той настигна късокраките си водачи. Неприятната миризма, която по-рано го бе отвратила, сега се засили и се превърна в истинска смрад на развалени яйца. Тони започна да диша през устата, за да не му се повдига. Заедно със зловонието, с всяка следваща крачка се засилваше и чувството му за самота и изоставеност. Беше благодарен заради присъствието на Баба, която мълчешком вървеше до него, сякаш несмущавана от странните разговори.

След един завой на пътечката Тони спря, смаян. На по-малко от петдесетина метра от мястото, където стоеше, имаше група постройки, различни по вид и големина. На около двеста метра отвъд тях се издигаше висок каменен зид, най-далечната граница на имота, който той беше виждал единствено отдалеч. Сега беше достатъчно близо, за да види впечатляващата му структура. Състоеше се от огромни, прецизно наредени камъни и беше невъзможно да се преодолее, тъй като се извисяваше на десетки метри. Горната му част се губеше в ниско преминаващите облаци.

Висок и слаб човек излезе от една от постройките. Изглеждаше чудато, имаше нещо несъразмерно в тялото му. Нещо като че ли липсваше и на Тони му се прииска да го разгледа от по-близо. Главата му беше значително по-голяма, съотнесена с останалата част от тялото, очите му бяха по-малки, а устата му — твърде широка. По лицето му имаше дебел слой грим, някаква помада с телесен цвят.

— Господин Спенсър, колко любезно от ваша страна да посетите скромното ми жилище — рече той с раболепна усмивка и глас, мек и гладък като шоколадов сироп. Докато говореше, гримът провисваше на парцали от лицето му, без обаче да падне. Под него се виждаха грозни тъмни синини.

Тони почувства прилив на непреодолима арогантност, каквато обикновено го обземаше в присъствието на крайно егоцентрични хора.

— Ти трябва да си Его — предположи Тони.

— Знаете името ми? Е, така е, аз съм Его, на вашите услуги — изрече той и се поклони дълбоко. — Изненадан съм да ви видя тук. — Той хвърли поглед, в който се четеше зле прикрито презрение, към двамата спътници на Тони. — Двама ви ще възнаградя по-късно — изръмжа в тяхна посока.

Двамата потръпнаха и сякаш се смалиха още повече. Не беше останал и помен от самонадеяност или тираничност у тях в присъствието на шефа им. Дузина други чудати същества се бяха събрали при сградите и наблюдаваха Тони.

— Защо съществуваш? — попита Тони със заповеднически тон.

— Защо ли? За да ви помагам да взимате решения — отговори Его и по лицето му, покрито с размазан грим, премина сянка на лукавство. — Аз ви напомням колко сте важен, колко сте необходим за успеха на онези, които зависят от вас, и колко те са ви задължени. Помагам ви да си водите сметка за това колко пъти са ви оскърбявали и колко грешки са направили във ваш ущърб. Също така аз съм този, който шепне в ухото ви, че единствено вие имате значение на този свят. Господин Спенсър, вие сте много важен човек и всички ви обичат, уважават и боготворят.

— Това не е вярно — възрази рязко Тони. — А и с нищо не съм заслужил тяхното уважение и възхищение.

— О, господин Спенсър, боли ме да чуя подобна безсмислица от вас. Заслужавате дори много повече. След всичко, което сте сторили за хората около себе си, те ви дължат най-малкото признание за усилията, които сте положили в тяхна полза. Поне това. Не искате невъзможното. Просто малко признателност, това е всичко. Служителите ви не биха имали работа, ако не бяхте вие. Съдружниците ви трябваше да се примирят с най-унизителен ръчен труд, ако не бяха вашите изключителни интелектуални способности. Но въпреки това те говорят зад гърба ви и кроят планове да отнемат властта ви. Не ви разбират. Не могат да проумеят, че за тях сте истински дар божи. Пронизва ме остра болка само като си помисля за това! — Той постави ръка на несъразмерно голямото си чело и сякаш смъртно ранен, прие жаловито изражение.

Всичко, което наговори Его, бяха мисли, които Тони бе признавал единствено пред себе си. Те съдържаха логика, основаваща се на негодувание и озлобление, които, сега си даваше сметка, бяха и в основата на много от действията му. Конфронтацията със собственото му увредено его беше отрезвяваща.

— Не искам да съм повече такъв!

— Господин Спенсър, ето тези ваши думи са красноречиво доказателство какъв прекрасен човек сте. Какво чистосърдечно признание, истинска изповед! Браво! Бог трябва да е наистина доволен от последовател като вас, смирен и каещ се, готов да загърби егото си и да поеме по различен път. За мен е чест да бъда ваш приятел, да се наричам ваш брат.

— Ти не си ми брат! — възкликна Тони. Не знаеше какво повече да каже. Не беше ли Его прав? Не очакваше ли Бог от него да се промени? Да се разкае? Но в думите на Его имаше и някакъв грозен и коварен намек. Той сякаш искаше да каже, че Тони заменяше старите си користни стремежи с нови такива — може би просто по-бляскави, по-представителни и по-фарисейски, и че въпреки промяната, винаги щеше да храни все същото очакване — понякога видно, понякога не — а именно — за лична облага.

— Знам какво си ти — каза Тони. — Ти си просто по-грозна и може би по-честна версия на самия мен.

— Господин Спенсър, прав сте, както обикновено. Убийте егото си и поставете другите и техните проблеми на мястото на собствените си потребности, желания и прищевки. Безкористната обич, това е най-възвишената и красива жертва, която несъмнено би се харесала на Бог. Трябва да разпънете накръст егото си и да въздигнете Бог на трона на своя живот. — Его вдигна кокалестия си пръст. — Трябва да потъпчете себе си, за да може Той да израсне във вас.

— Мисля, че това звучи… правдоподобно. — Съмнение помрачи мисълта на Тони, а сърцето му бе обзето от безпокойство.

Той погледна към Баба, която отвърна на погледа му, но не каза нищо. От очите й струеше обич, те сякаш го уверяваха, че тя няма да го изостави, но и че трябваше сам да се справи в битката, която бе повел. Тони се подразни от ненамесата й. Как беше възможно просто да стои встрани и да не прави нищо? Не се чувстваше подготвен да води тази битка сам.

— Разбира се, вие сте прав, господин Спенсър, както обикновено. В подкрепа на мисълта ви е нужно да бъде приведен само един пример — този, който ни е оставил Христос. Той отдал егото си като откуп за всички нас. Той доброволно се превърнал в нищо, за да можете вие да станете всичко. Не разбирате ли, че това иска Той, да станете като Него — свободен. — Последната дума Его изкрещя и тя отекна в извисяващия се над тях каменен зид. После той танцувално се завъртя в бавен кръг, издигайки и спускайки ръце, докато произнасяше с напевен глас: — Свободен! Свободен да избирате. Свободен да обичате, да живеете и да оставите другите да живеят както им харесва, да преследвате щастието, свободен от семейните и обществените вериги, свободен да правите каквото поискате именно защото сте свободен!

— Замълчи! — изрева Тони.

Его застина, на един крак и с ръце на хълбоците.

— Та нали това съм правил винаги досега — каквото поискам — и не мога да кажа, че съм бил свободен. — Гневът на Тони все повече нарастваше. — Цялата ми „свобода“ се изразяваше в това да наранявам хората и да изграждам стени около сърцето си, докато спра да чувствам каквото и да било. Това ли наричаш свобода?

— Е… — Его свали ръце и постави и другия си крак на земята. — Свободата винаги си има цена. — Той удължи последната сричка и я остави да отекне в каменния зид, преди да продължи: — Господин Спенсър, да надникнем в историята. Тя свидетелства, че винаги едни е трябвало да умрат, за да могат други да бъдат свободни. Нито едно правителство и държава на вашата планета не са били установени без необходимото кръвопролитие. Когато войната е неизбежна и оправдана, мирът се превръща в грях и ако това е вярно за формите на държавно управление, трябва да е валидно и за вътрешния живот на всеки отделен индивид. — Тони чувстваше, че логиката на Его е покварена и изопачена, но не можеше да открие проблема в нея. Его долови несигурността му и побърза да продължи: — Да се върнем към Исус, господин Спенсър. За вашата свобода той е жертвал всичко! Освободил ви е с цената на собствения си живот. Отишъл е при Бог и плачейки, го е помолил… — Его отново зае театрална поза, вдигна лице към небето и със затворени очи и молитвен тон продължи: — Скъпи Бог, излей целия Си гняв, цялото негодувание към Своето порочно и пакостливо творение и безбройните му отвратителни деяния, излей справедливата Си свещена ярост върху мен. Нека аз понеса Твоята жестокост. Изгори мен, вместо тях, със Своя вечен огън, съсечи мен, вместо тях, с острието на божествената Си справедливост. — Его склони глава, сякаш в примирено очакване тя да бъде отделена от тялото му.

След като последните му думи отзвучаха в пространството, настана тишина.

— Кажи ми — наруши тишината след малко Тони с по-уверен глас, но вече и с по-мек тон, — имало ли е това желания резултат?

Его се сепна от унеса, в който бе изпаднал. Не бе очаквал подобен въпрос.

— Сериозно, имало ли е това ефект? Понесъл ли е Исус, така да се каже, „успешно“ гнева на Бог? Имала ли е резултат неговата жертва?

— Разбира се, че е имала резултат, все пак става дума за Исус — увери го Его, но сякаш не бе напълно убеден в думите си.

Тони не се отказа.

— Значи Бог е излял целия си гняв, всичката си ярост върху Исус, вместо върху човеците, и така е получил удовлетворение навеки? Това ли твърдиш?

— Именно… Всъщност не точно. Въпросът ви е отличен, господин Спенсър, много труден въпрос. Трябва да се гордеете, че сте способен да измислите толкова гениален въпрос.

Той печелеше време и Тони го знаеше.

— Е?

Его взе да пристъпва неспокойно от крак на крак.

— Ето как трябва да гледате на нещата, господин Спенсър, и имайте предвид, че не бих се заел да обяснявам това на всекиго. Онова, което ще ви кажа, е поверително и спада по-скоро към категорията на предположенията, които е най-добре да не се огласяват, но то ще е нашата малка тайна. Виждате ли, истината за Бог е малко трудна за приемане. Неговото творение — той посочи с ръка Тони — е отказало да му се подчинява. В резултат на това гневът се е превърнал в постоянна черта на Божията същност. Гневът е своеобразен вечен огън, необходимо зло, ако щете, който не спира да изгаря в пламъците си всеки и всичко, което не приеме и усвои стореното от Исус. Следвате ли мисълта ми? — Той повдигна едната си вежда, очаквайки потвърждението на Тони. — Както и да е, трябва да запомните, че единствената константа в същността на Бог е Неговият гняв, справедливата Му ярост, която Той вече е излял върху Исус. Затова, ако желаете да избегнете яростта на Бог, трябва да станете като Исус, да пожертвате сегашния си живот и да заживеете както е живял Исус, праведно и чисто. „Бъдете свети, понеже Аз съм свет“^[1]… Писано е в Библията.

— В такъв случай… — Тони огледа сухата земя под краката си. — … няма надежда за човек като мен. Това е смисълът на твоите думи. Защото аз не съм способен да живея праведно и чисто като Исус.

— Не, не, това не е истина, господин Спенсър. Винаги има надежда, особено за човек, който полага усилия като вас, който е специален като вас. Просто липсва сигурност, това е всичко.

— Тогава искаш да кажеш, че връзката с Бог е само блян, нищо реално, просто възможност?

— Моля ви, не подценявайте бляновете. Почти всичко във вашия свят води началото си от бляна, господин Спенсър. Не подценявайте и самия себе си. В своите блянове, в своите надежди вие ставате твърде подобен на Бог.

— Защото Бог така обичал света… — опита се да го предизвика Тони с част от стих, който бе запомнил отнякъде.

Его театрално сведе поглед към земята.

— Толкова е тъжно, нали? — каза той и поклати глава.

— Тъжно ли? — възрази Тони. — Не е тъжно. Ако е истина, това е най-прекрасното нещо, което съм чувал! Бог обича света! Това означава, че обича и онези, които обитават света. Бог обича и мен! — Това прозрение възпламени гнева му, който обгърна Его като лумнал огън. — Знаеш ли какво? Не ме е грижа какво желаеш ти. Ти си лъжец, а лъжците са демони…

— Шшшт! — изшътка Его, който бързо възвърна самообладанието си и се усмихна широко. — Господин Спенсър, тук избягваме да използваме тази дума. Тя е понятие от старата митология. Мога да ви уверя, че ние не сме от онези грозни, омразни и окаяни създания! Изпратени сме тук, за да помагаме. Ние сме духове — пратеници на Бог, които милостиво напътстват и осветляват пътя. Натоварени сме със задачата да направим пътуването ви по-леко и да ви отведем до истината.

— Шайка лъжци, това сте вие! Какво право има изобщо който и да е от вас да бъде тук? Настоявам да узная по чия воля сте тук?

— По твоята! — прозвуча гръмлив глас от една от постройките, най-внушителната в поселището.

Стреснат, Тони отстъпи крачка назад, в същия момент вратата на сградата се отвори и оттам излезе огромен мъж. Разнесе се миризма на гнили отпадъци и сяра. Тони онемя, изправил се лице в лице с… със себе си, но в уголемен размер. Другият се извисяваше много над него, беше с ръст поне три метра. Изглеждаше напълно идентичен, като негово огледално отражение, но когато се взря, Тони откри разлики в някои детайли. Ръцете и ушите на гиганта бяха по-големи в съотношение с тялото, отколкото при Тони, докато очите бяха твърде малки и несиметрично разположени. Устата му беше много широка, а усмивката — крива. Държеше се властно и самоуверено.

— Сошо — промърмори на гиганта Баба, която все още стоеше близо до Тони. — Уакипаджан!

По тона й личеше, че това не бяха ласкави думи. Тони бе благодарен заради присъствието й, което донякъде уталожи уплахата му.

— А ти пък кой си? — попита го Тони.

— Хайде, хайде, господин Спенсър — засмя се гигантът и скръсти ръце на широките си гърди. — Със сигурност ме познаваш. Аз съм твоят по-висш Аз, всичко, което се надяваше и желаеше да бъдеш. Самият ти, с помощта на неколцина от твоите благодетели, ме създаде. Хранеше ме, обличаше ме и с времето израснах по-силен, отколкото си беше представял, а сега аз моделирам теб. Първо ти беше мой създател, зачена ме в най-дълбоките кътчета на твоите потребности, и ти бях длъжник. Но аз бях прилежен и работлив и ти се отплатих многократно. И вече не се нуждая от теб, за да съществувам. Защото съм по-силен от теб!

— Тогава се махай! Щом повече не се нуждаеш от мен, за да съществуваш, стягай си багажа и изчезвай… Не забравяй да вземеш със себе си и своите приятелчета.

— О, не мога да направя това, господин Спенсър — засмя се големият Тони. — Това е моята земя, върху нея съм се трудил цял живот. Ти може да постави началото, но аз изградих всичко върху нея. Преди много време сам ни разреши да се заселим тук, отстъпи ни унаследеното си право, а в замяна получи безопасност и сигурност. Сега ти се нуждаеш от нас.

— Безопасност и сигурност? — възкликна недоумяващо Тони. — Това някаква извратена шега ли е? Никога не съм имал никое от двете.

— Ах, господин Спенсър, не това е главното — отвърна другият с монотонен, почти хипнотизиращ глас. — Никога не е имало значение дали действително си разполагал с реална безопасност и сигурност, а дали си вярвал в това. Притежаваш удивителната способност да създаваш реалност от страдание и мечти, надежди и отчаяние, да призовеш от дълбините си бога, който всъщност си. Ние просто те напътствахме, шепнехме ти онова, което имаше нужда да чуеш, за да реализираш потенциала си и да създадеш фантазия, която да ти помага да управляваш своя свят. Оцеля в този жесток и безсърдечен свят именно благодарение на мен.

— Но… — понечи да възрази Тони.

— Антъни, ако не бях аз — прекъсна го големият Тони и направи крачка към малкия, — ти щеше да си мъртъв. Аз спасих нищожния ти живот. Когато искаше да сложиш край на съществуването си, аз те придумах да продължиш да живееш. Ти си мой! Без мен не можеш да направиш нищо.

Тони усети как губи опората под краката си, като че ли едва се крепеше на ръба на невидима скала. Обърна се към Баба, но от нея се виждаше само смътен контур — тя изчезваше. Пред очите му сякаш се спусна плътна завеса и всички спомени от последните няколко дни изгубиха отчетливостта си. От земята започна да струи тъмна отрова и да се издига около него на издължаващи се ресни, които му пречеха да вижда и мисли ясно. Хищно отчаяние започна да къса плът от деликатните места, където сърцето му бе започнало да се стопля и порозовява, и да хвърля късовете в дълбокия кладенец на самотата, който неизменно зееше в душата на Тони. Баба се изгуби напълно. Той беше сам и сляп. Падна на колене.

Тогава почувства нечий дъх, сладостен и опияняващ, да облъхва лицето му. После неговото свежо ухание бе заменено от гнилата воня, която и по-рано бе властвала във въздуха на това място. И тогава чу шепот:

— Ти си напълно сам, Тони, както заслужаваш. Щеше да е по-добре никога да не се беше раждал.

Вярно е, помисли си той. Беше сам и го заслужаваше. Беше убил обичта на всички, които му я бяха предложили, а сега не бе нищо повече от един смъртник. С това признание в него сякаш се срина и последната защитна стена от вътрешното му укрепление. Ледените бодли на ужаса пронизаха гърдите му, достигнаха сърцето му и го вледениха. Той започна да замръзва, да се превръща в леден камък отвътре навън, и с нищо не бе способен да спре този процес.

Тогава в далечината дочу детски глас, който се смееше и пееше, все повече приближавайки го. Не можеше да помръдне, едва дишаше. Момиченцето никога не би го открило в тази мастилена тъмнина. Дори нямаше да забележи, че е там.

„Боже — започна да се моли мислено той, — помогни й да ме намери.“

Някъде далеч видя движение и светлина, която започна да нараства в унисон с усилващата се детска песен, докато момиченцето не спря точно пред него. Беше може би пет-шестгодишно, имаше гарвановочерна коса и мургава кожа. На главата си носеше венец от бели цветя, а зад едното й ухо бе пъхнат бял трилиум. Имаше смайващо красиви кафяви очи, а лицето й бе озарено от усмивка.

Вече не беше сам. Тя го виждаше. Дълбоко облекчение се разля из него, напрежението в гърдите му понамаля и той започна да диша малко по-дълбоко.

Не мога да говоря, помисли той.

— Знам това, господин Тони — каза момичето със смях, — но понякога и мислите са достатъчни.

Той усети как вътрешно се усмихна. Къде съм?, помисли.

— Сме, господин Тони, къде сме? Ние, господин Тони, не сме сами.

Тя се завъртя със своята рокля на сини и зелени цветя и сякаш бе на театрална сцена, направи дълбок и бавен поклон. Присъствието й бе невинно и топло и Тони почувства как ледената му черупка омеква. Ако можеше да се засмее на висок глас, би го направил.

Добре тогава… къде сме?, помисли отново той.

Тя не отговори на въпроса му.

— Кой сте вие, господин Тони? — попита го момиченцето, наклонило глава на една страна, както правят децата, и зачака отговора му.

Провалил се човек, за когото няма надежда, помисли той и почувства как гърдите му отново бяха пристегнати от отчаянието.

— Наистина ли сте това, господин Тони? Провалил се човек, за когото няма надежда?

Поредица от образи се заредиха в съзнанието му, всичките в подкрепа на това самообвинение, в потвърждение на присъдата, която сам си бе издал.

— О, господин Тони! — възкликна момичето без помен на обвинение в гласа. — Вие сте много повече! — Това беше произнесено като наблюдение, не като оценъчно твърдение.

Щом не съм провалил се човек, за когото няма надежда, помисли той, тогава кой съм аз?

Момиченцето започна да подскача около него, губейки се и появявайки се отново в полезрението му, и едновременно с това с напевен глас да изрежда, докосвайки пръстите на едната си ръка:

— Господин Тони, вие сте също могъщ воин, ученик, вселена, изпълнена с чудеса, момчето на Баба, осиновено от Татко Бог, с когото не сте достатъчно силен да скъсате връзката си, не сте самотник, прекрасен хаос сте, мелодия… — С всяка следваща дума ледените вериги, с които сякаш беше окован Тони, се късаха и той започваше да диша все по-свободно. В съзнанието му възникваха мисли, които целяха да оспорят и опровергаят всяко твърдение на момиченцето, но той постепенно започна да се успокоява и в крайна сметка предпочете да гледа неговия танц и да слуша песента му.

Какво можеше да знае тя? Беше само едно малко момиче. Така си мислеше той, но думите на това малко момиче бяха изпълнени със сила, в това беше сигурен, защото проникваха чак до вледенената му сърцевина. Присъствието й беше като ранна пролет, чиято топлина топеше снеговете и събуждаше новия живот. Тя спря точно пред него и нежно го целуна по бузата.

— Как се казваш? — Най-сетне съумя да прошепне той.

— Надежда! — отвърна тя с ослепителна усмивка. — Името ми е Надежда!

И последната преграда в него рухна, сълзи покапаха от очите му по земята. Надежда протегна ръка и повдигна брадичката му и той погледна надълбоко в невероятните й очи.

— Опълчи се, господин Тони — прошепна тя. — В тази битка няма да си сам.

— На кого да се опълча?

— На своите празни фантазии, които ти пречат да познаеш същността на Бог. Бий се с тях.

— Как?

— Разгневи се и изречи истината.

— Мислех, че гневът е нещо нередно.

— Нередно ли? Аз се гневя на всичко, което е нередно.

— Коя си ти? — попита най-накрая той.

— Аз съм тази, която те обича непреклонно — отговори тя, сияеща, и отстъпи назад. — Господин Тони, когато се озовеш в тъмнина, не пали огън, не се обграждай с пламъци. Тъмнината не може да промени същността на Бог.

— Помислих, че Баба ме е изоставила… посред битката.

— Не те е изоставяла. Твоето собствено въображение я скри от погледа ти. Самият ти си причината да се чувстваш сам.

— Не знам как да спра да го правя — призна Тони.

— Довери се, господин Тони. Довери се. Независимо какво ти говорят разумът, емоциите или въображението.

— Но аз никак не съм свикнал да правя това.

— Знаем. Повярвай, че не си сам, че за теб има надежда. — Тя се усмихна и отново го целуна по бузата. — Господин Тони, просто се довери на майка си, която ти е дала дума. Можеш ли да сториш това?

— Ще вложа всичко от себе си — каза Тони по-скоро на себе си, отколкото на момичето.

— Нужно е единствено малко желание, господин Тони. Исус ще свърши останалото. Като повечето трайни неща, вярата също се нуждае от време, за да укрепне.

— Откъде знаеш толкова много? — попита Тони.

— По-възрастна съм, отколкото подозираш. — За трети път тя изпълни своя танц около него и за трети път го целуна по бузата. — Запомни това, господин Тони: талита куми^[2]! — Тя отстъпи назад, после отново се приближи и допря чело в неговото, вдишвайки дълбоко. — А сега се разгневи — прошепна тя.

И Тони почувства как гневът приижда. С рев, подобен на земетръсен тътен, той раздра тъмнината и тя се разпръсна като ято подплашени врани. Тони решително се изправи. Баба отново беше до него, наглед безстрастна, с изключение на тънката усмивка, която едва се забелязваше в ъгълчетата на устата й.

— Ти си лъжец! — изрева той, вдигнал пръст към своя гротесков двойник. — Нямам нужда повече от теб. Лишавам те от всяко право, което някога съм ти дал, правото да имаш дума или власт в живота ми. Отнемам ти го още сега, на момента!

За първи път Тони видя как самоувереността на другия, по-големия Тони, се пропуква. Гигантът се олюля и отстъпи крачка назад.

— Не можеш да направиш това! — извика той. — По-силен съм от теб.

— Това може да е вярно — отвърна Тони, — но можеш да бъдеш по-силен от мен някъде другаде. Това е моята земя, моят дом, моето сърце и вече не те желая тук. Изчезвай!

— Отказвам! — тупна с крак другият. — Нямаш властта да ме накараш да си отида.

— Аз… — подвоуми се Тони, но после решително продължи: — Не съм сам.

— Ти! — изкрещя гигантът. — Ти винаги си бил сам… напълно сам. Не виждам никого тук, ти кого виждаш? И защо изобщо някой би пожелал да е с теб? Сам си и единственото, което заслужаваш, е да бъдеш изоставен. Аз съм всичко, което имаш!

— Лъжец! — изкрещя Тони яростно. — Цял живот ми говореше тези лъжи и ми причиняваше страдание. Но вече приключих с теб!

— Ти си сам! — изсъска другият. — Кой би се принизил толкова, че да бъде с теб?

— Исус! — Тони сам се изненада, изричайки това. — Исус! — повтори отново и добави: — А също така Светият Дух и Отецът на Исус.

— Отецът на Исус? Та ти мразиш Отеца на Исус. Той уби родителите ти, той съсипа майка ти. — Огромното създание пристъпи към Тони, по лицето му бе изписано злорадство. — Той уби твоя единствен син, без време го запрати в небитието. Направи се на глух за всичките молитви, които отправяше към него. Как е възможно да вярваш на едно така зло същество, което е способно да убие твоя невинен син, както е убило своя собствен?

— Не вярвам! — извика Тони и знаеше, че това е истина.

По лицето на чудовището се изписа тържество.

Тони сведе очи, после хвърли поглед към Баба, която стоеше все така безучастна, приличаща на статуя.

— Не го познавам достатъчно, за да му вярвам, но Исус вярва на своя Отец и това за мен е достатъчно основание.

Неистинският Тони, огромен и страховит, започна да се смалява, дрехите му постепенно увиснаха по тялото му и той се превърна в жалко подобие на себе си. Превърна се в карикатура.

Тони почувства как го обзема вътрешен мир, както в присъствието на момиченцето.

— А другите, пазителите на стените, на теб ли са подчинени? — попита той жалкото смалило се чудовище.

Другият Тони като че ли понечи да отвърне нещо остро, но размисли и просто сви рамене примирено.

— Добре! — продължи Тони. — Искам да напуснеш това място и да отведеш със себе си всичките си лъжливи слуги. — Дузината чудати създания, които се бяха насъбрали около двамата по време на тяхната словесна схватка, както и двамината, които бяха го довели, нервно погледнаха към своя смалил се водач. В погледите на повечето личеше омраза и презрение към хленчещото жалко създание. Тъй като водачът им бе изгубил властта и влиянието си, намаляваше и тяхната власт. Дори Самонадейко и Тиранчо вече бяха сенки на онова, което бяха представлявали преди, и недоволството им заради това беше очевидно.

Разнородната шайка тръгна в колона по един по пътеката към най-близката пролука в каменния зид, всичките мърмореха и сумтяха, едва способни да понасят вече компанията си. Тони и Баба, които вървяха след тях, видяха нишки от черна светлина, които свързваха гърбовете им и не им позволяваха да се разделят. По време на краткия поход от време на време някой от тях дръпваше рязко съседа си, който се препъваше и падаше, предизвиквайки смях у всички останали.

Тони забеляза, че пътеката напред преминаваше през лабиринт от големи камъни и навлизаше в тъмната гора отвъд стената.

— Къде отиват? — попита Тони.

— Това не е твоя грижа, Тони — отвърна Баба. — Те ще бъдат съпроводени.

— Съпроводени? — изненада се Тони. — Но аз не виждам никой да ги съпровожда.

— Това, че не виждаш никого, не означава, че си нямат ескорт — отвърна с усмивка Баба.

— Предавам се. — Тони също се усмихна.

Двамата се спряха в подножието на високия зид, изпращайки с поглед отдалечаващата се унила групичка, която вече навлизаше сред първите иглолистни дървета.

Баба постави ръка на рамото на Тони.

— Днес се сражава достойно, синко. Но макар да разгроми тези свои врагове, трябва да си нащрек, защото гласовете им ще продължат да отекват в стените на твоите ум и сърце. Ще се върнат, ако им позволиш.

Нейното докосване го изпълни с увереност. Той разбра предупреждението й.

— Но защо стените са още тук? Щом пазителите им си отидоха, не трябваше ли и те да изчезнат? Защо не ги събориш?

Двамата се обърнаха и тръгнаха към празните постройки.

— Тъй като ти ги построи — обясни Баба, — ние не можем да ги премахнем без твоето участие. Когато човек прибързано събаря стени, може да затрупа с отломките им хората, които обича. Свободата може да се превърне в оправдание за пренебрежението и липсата на състрадание към другите. Тя е като роза с тръни.

— Не разбирам. Защо е необходимо розите да имат тръни?

— За да ги хващаш с ръка внимателно и нежно.

Тони разбра.

— Но някога все пак ще рухнат, нали? Имам предвид стените.

— Разбира се, един ден ще рухнат. Но имай предвид, че те не са били издигнати за ден, Антъни. Изграждани са в продължение на много време и ще е нужно също много време, за да се разрушат. За щастие без пазачите, които ти току-що прогони, ще ти е доста по-трудно да ги поддържаш.

— На мен ли? — Тони бе изненадан. — Че защо ми е да ги поддържам?

— Ти ги изгради с мисълта да си осигуриш безопасност, или поне илюзията за безопасност. Те заместват доверието. Сам започваш да разбираш, че пътят към доверието е доста труден.

— Значи имам нужда от тези стени, така ли?

— Докато вярваш, че си сам и си единственият човек, на когото можеш да имаш доверие, ще са ти необходими. Мерките, които човек взима, за да държи злото навън от себе си, често го принуждават да живее заедно с него в загражденията, които е построил. Онова, което първоначално ти е осигурявало безопасност, впоследствие може да те съсипе.

— Но наистина ли нямам нужда от стени? Не са ли те все пак нещо добро?

Тони почувства как някой го прегърна отзад.

— Имаш нужда от граници — чу гласа на Исус, — не и от стени. Стените разделят, докато границите пораждат уважение. — Тони се отпусна в успокояващата прегръдка и от очите му неочаквано бликнаха сълзи и покапаха по земята. — Дори в материалния свят — продължи Исус — граници минават по най-красивите места, между океана и брега, между планините и равнините, там, където скалите на каньона срещат реката. Ние ще те научим как да се наслаждаваш на границите и да ни се доверяваш. Един ден повече няма да имаш нужда от стени.

Дори в момента, докато слушаше Исус, Тони чувстваше как вътрешните му стени постепенно се рушаха под напора на мисълта, че бива изцяло приет, заедно с всичките му недостатъци и несполуки, странности и гордост. Любов ли беше това? Това ли означаваше да бъдеш обичан?

— Хайде — обади се Баба, — Този-който-плаче-много, предстои ти още работа, а наближава моментът да тръгваш.

Исус извади кървавочервена носна кърпа и започна да бърше с нея очите и носа на Тони.

Стигнаха до пръснатите безразборно постройки, бивше обиталище на измамниците. Любопитен от какво са направени, Тони протегна ръка и докосна най-близката от тях. И въпреки че наглед изглеждаше солидна и стабилна, при съвсем лек натиск се сгромоляса, превръщайки се в купчина отломки и прах.

— Само фасади — отбеляза той с висок глас. — Лъжи без никакво съдържание.

Баба, която стоеше зад него, се усмихна лъчезарно.

— Харесва ми промяната, която забелязвам в гласа ти — каза тя.

— Какво означава тя?

— Че изцелението на душата предизвиква промени в гласа на човек, които околните забелязват.

— Хм! — Тони не се бе замислял върху това, но определено в него имаше логика.

— Имам нещо за теб, Тони — прекъсна разговора им Исус. — Скоро ще ти потрябва.

Той му подаде голяма халка с ключове — сигурно бяха десетки — с различни форми и размери.

— Какво е това?

— Как какво, ключове — промърмори Баба.

— Виждам, че са ключове, но за какво са?

— За да отключват ключалки — промърмори отново тя.

Тони знаеше, че тази игра й се нрави.

— Какви ключалки?

— На врати.

— Какви врати?

— Всякакви. Много ключове, много врати.

— Предавам се — засмя се Тони и се обърна към Исус. — Какво искате да направя?

— Просто избери един ключ. Онзи, който избереш, в определен момент ще изиграе важна роля.

Тони се поколеба.

— Искаш да избера само един ключ? Ами ако избера грешния?

— Този, който избереш, ще е правилният, Тони — насърчи го Исус.

— Но… — продължаваше да е нерешителен Тони. — Защо ти не избереш вместо мен? Ти си с божествен произход, вероятно ще вземеш по-добро решение от мен.

Исус се усмихна, бръчиците около очите му направиха усмивката му по-лъчезарна.

— Трябва да проявиш инициатива, Тони, не да бъдеш марионетка.

— Значи… ми се доверявате да избера?

— Изцяло! — кимнаха и двамата.

Тони, без да бърза, започна да прехвърля ключовете на халката, да ги разглежда внимателно, спирайки се ту на един, ту на друг, докато най-сетне направи своя избор. Ключът изглеждаше много стар, сякаш от отдавна отминала епоха. Твърде възможно бе с него да се е отключвала дъбовата порта на някой средновековен замък в Европа.

— Добър избор — похвали го Баба. — Браво. — От един джоб тя изкара нишка синя светлина, наниза ключа на нея и завърза двата й края. После я постави на шията на Тони, пъхна ключа под ризата му, погледна го в очите и му каза просто: — Тръгвай!