Уилям Пол Йънг
Кръстопът (11)

10.
Съжителство

Трагедията е средство за добиване на житейска мъдрост, не съветник, по чиито напътствия да се живее.

Робърт Кенеди

Когато Маги и Каби спряха пред къщата, Моли ги чакаше на входната врата. Тя въпросително повдигна едната си вежда, забелязвайки липсващите токове на червените обувки на Маги. Тъй като навън беше твърде студено, за да измине разстоянието от колата до вратата боса, а и не желаеше да куцука на един ток, тя бе предпочела да отчупи и другия. Откъснатата каишка на едната й обувка бе заместена с парче скоч от стаичката с материали за поддръжка в църквата. Роклята й бе разкъсана на две места, а косата й беше разрошена.

— Еха! Тази служба определено не е била за изпускане! — отбеляза Моли.

— Сестро! — Маги се засмя и поклащайки глава, свали обувките, след което с боси крака отиде до кофата за боклук и безцеремонно ги пусна вътре. — Няма да повярваш какво стана! Ако реши, че трябва отново да стъпя в тази църква, сам Бог ще трябва да ме заведе там. Защото използвах най-мощния експлозив, за да взривя мостовете след себе си.

— Какво се случи? — попита Моли с недоверие.

— Дори аз не мога да кажа със сигурност, но след всичко, което натворих там, ще ми се да изкопая една огромна дупка с размерите на щата Тексас и да се хвърля в нея.

— Магс, не може да е толкова зле. Нещата ще се оправят, винаги има начин това да стане, повярвай ми. Но разкажи ми какво се случи. Нищо не разбирам.

— Моли… — започна Маги и погледна приятелката си в очите. Спиралата по миглите и гримът й очевидно не бяха устойчиви на сълзи. — Трябваше да видиш лицата им, когато хукнах по пътеката между редовете, точно посред „О, честит ден“, пищейки, че съм обсебена от демон. Хората се разбягаха на всички страни, отправяха молитви към Светия Дух и призоваваха Исус Христос. А после и токът на проклетата обувка, извини ме за грубата дума, се счупи и едва не убих брат Кларънс. — Маги седна и заплака, а Моли остана да стои със зяпнала уста. — Какво направих? — простена Маги. — Изплаших до смърт Кларънс… сладкия, богобоязлив Кларънс. Вече имам агорафобия. Не мога да напускам дома си. Отсега нататък ще съм отшелничка. Просто казвай на хората, че съм се разболяла от някаква болест, която не позволява дори посещения у дома.

— Магс! — Моли я прегърна силно и й даде хартиена кърпичка, за да почисти поне малко лицето си. — Защо не отидеш да се измиеш и да си облечеш пижамата, а аз ще ти направя лимонов коктейл. Изглежда, тази вечер няма как да минеш без лимонов коктейл. А после ще ми разкажеш всичко с подробности.

— Предложението ми харесва — отвърна Маги и бавно се изправи. — И без това имам нужда да пишкам поне час, друга причина, заради която се радвам да съм си у дома. Повярвай ми, нищо не може да се сравни с удоволствието да се изпишкаш в собствената си тоалетна.

Пак ще си имаме проблеми, помисли си Тони.

Маги прегърна приятелката си още веднъж.

— Моли, скъпа, не знам какво бих правила без теб, Каби и Линдзи. Но вие нямаше как да знаете, че ще живеете с урагана Катрина. Какви ги забърках само! Смяташ ли, че белите членове на твоята църква биха имали против една леко закръглена, но много спокойна, възпитана и скромна чернокожа жена понякога да се присламчва към тях, за да изпее някой и друг химн? Обещавам дори да пляскам в такт.

— Разбира се, че не, Маги — отговори Моли със смях. — Дори ще е добре да ги накараме да живнат малко.

Маги се отправи към своята спалня със самостоятелна баня, но в коридора я пресрещна Каби, вече облечен с пижамата със Спайдърмен. Застанал пред нея с вдигнати ръце, той изкомандва:

— Стой!

Маги спря. Подобно поведение беше нехарактерно за Каби.

— Какво има, Каби? Всичко наред ли е? — попита го тя.

Той я потупа по гърдите и се взря в очите й напрегнато.

— Тах-ни! — Отново я потупа. — Тах-ни.

— Извинявай, млади момко, понякога ми трябва известно време, за да те разбера. Малко бавно загрявам. Можеш ли да ми помогнеш с жестове?

Каби се замисли за секунда, после се усмихна широко, свали единия от чорапите си, вдигна крак във въздуха и го раздвижи.

— Кракът ти? Нещо не е наред с крака ти?

Момчето поклати глава, седна на пода, покри всички пръсти на крака си с ръка, оставяйки навън само палеца, който вдигна към нея.

— Тах! — каза той.

— Тоу^[1]? — попита тя.

Той кимна енергично, което означаваше „да“, и се усмихна широко. После се изправи и посочи крака си, който вдигна, сгънат в коляното, и се завъртя в кръг като куче, което търси стена, за да се облекчи.

Маги все още не схващаше. Каби се спря, сви устни замислено, след което хвана ръката й и я постави на коляното си.

— Ний^[2] — отговори тя вярно, след което Каби размърда палеца на крака си. — Ний-тоу, ни-то? — И тогава се досети. — Тони!… Тони ли? — попита бавно тя.

Каби ликуваше.

— Тах-ни! — възкликна той, посегна и я потупа по гърдите. — Пррр’ятел?

— Тони е твой приятел? — изрече тя бавно, поразена.

Каби кимна енергично по своя неповторим начин и потупа собствените си гърди.

— Прр’ятел.

След това той я прегърна и доволен, че е предал посланието си успешно, хукна към кухнята.

Известно време Маги остана облегната на стената. Но в крайна сметка реши да разбуди тази загадка в тоалетната.

Тони, който стана свидетел на целия разговор, беше дори по-смаян от Маги. Как беше възможно това момче да е узнало за неговия преход? Сега обаче му предстоеше да се изправи пред първоначалната дилема, заради която бе предизвикал суматохата в църквата. Кой би могъл да предвиди, че едно обикновено посещение на тоалетната можеше да произведе такива неочаквани последици?

В този момент Тони си спомни съвета на Баба в трудни моменти да се „обръща“. Опита се да го направи във въображението си, но не последва нищо. Малкият танц, досети се той. За щастие успя да си го припомни и откри, че действително беше способен да се „обърне“, да се завърти така, че да гледа в полумрака зад себе си, а не през очите на Маги.

На очите му бяха необходими няколко мига, за да привикнат със сумрака. Тогава с изненада откри, че се намираше в нещо като голяма стая. Имаше чувството, че стои с гръб към прозорец, пред който гледката непрестанно се менеше. Някой преди време му беше казал, че очите са прозорци към душата на човек, и това навярно беше истина. Може би очите на Маги действително бяха прозорци, защото в момента той гледаше в душата й. Светлината от лампата в тоалетната зад гърба му хвърляше смътни сенки върху далечната стена на помещението, в което се намираше. По нея като че ли имаше окачени множество фотографии и картини, които обаче бяха твърде далеч, за да ги различи.

Реши по-късно да ги разгледа отблизо, тъй като усети, че Маги беше свършила, и отново с лек подскок се обърна напред.

Маги реши първо да премахне остатъците от грима по лицето си и започна да изпълнява автоматизираните при всяка жена рутинни действия, които неизменно завършваха с облекчението, което обзема човек, когато види лицето си чисто.

След това тя свали колието и медальона с формата на сълза и всичките си пет пръстена и ги постави в чекмеджето на тоалетната масичка. Всеки пръстен си имаше свое място. Забеляза, че една от обеците й липсваше. Вярно, тези обеци бяха с евтини диаманти, но бяха подарък от майка й — жена, прекарала целия си живот в безпаричие — и затова й бяха много скъпи. Вероятно беше паднала на килима в църквата. Първото, което щеше да направи на следващата сутрин, беше да се обади там и да помоли да я потърсят. Или поне да заръчат на чистачите да внимават за нея. В момента не можеше да направи нищо, църквата беше вече затворена и заключена. Тя се изправи, излезе от банята и се запъти към кухнята, предвкусвайки лимоновия коктейл.

Моли вече го беше приготвила и дори бе поставила по ръба на чашата захар, която да смекчи първата глътка. Маги отпи и бавно преглътна, а после отиде в трапезарията и се отпусна в голямото кресло, обърнато към кухнята. Маги придърпа другото кресло до нейното и седна в него с чашата си вечерен чай, чието пакетче все още се киснеше. В това време Каби вече заспиваше, сгушен в своето легло.

— И така — каза Моли с дяволита усмивка, — разкажи ми всичко за твоя славен момент, с най-малките подробности.

Маги заразказва и двете дълго се превиваха от смях като гимназистки, докато не ги заболяха коремите и бузите. Когато Моли изпи своя трети чай, Маги все още прислаждаше първия си коктейл. Харесваше вкуса на алкохола, но тъй като семейството й навремето бе пострадало тежко от този звяр, тя беше решила да не го допуска твърде близо до себе си.

— Магс, единственото, което не разбирам… — призна Моли, — е участието на този Тони в случката. Имаш ли някаква идея кой е той?

— Имаш предвид демона? — уточни Маги и поклати глава. — Надявах се ти да ми помогнеш да разгадая това. Знаеш ли, Каби ми каза, че Тони му е приятел.

— Приятел? — Моли се замисли. — Не мога да се сетя да има никакъв Тони сред приятелите на Каби. — Когато отново погледна приятелката си, тя бе застинала с чаша, допряна до устните, и очи, разширени от изненада и ужас. — Маги, добре ли си? — попита я тя, след което протегна ръка и взе чашата от ръката й. — Имаш вид на човек, който е видял призрак!

— Моли — прошепна тя, — той току-що ми каза нещо!

— Кой? — попита я също шепнешком Моли. — И защо шепнем?

— Как кой? Мъжът, когото смятах за демон — отговори тя през стиснати зъби, едва движейки устни. — Каза, че името му… е… Тони!

— Тони? О, имаш предвид онзи Тони? — Тя се облегна назад и се засмя. — Магс, за момент се хванах… — Но Маги нито се смееше, нито помръдваше и Моли разбра, че тя не се шегува. — Съжалявам, Маги, понеже не чух нищо, помислих си, че ме будалкаш. — Маги седеше като препарирана, взряна някъде в пространството, сякаш мислеше усилено. — Та какво ти каза твоят Тони? — попита я Моли и се наведе към нея.

Маги тръсна глава и погледна приятелката си.

— Първо, той не е моят Тони, и второ… — Тя направи пауза. — … не е спирал да ми говори. От него не мога да се вредя и дума да кажа… Тони? — Тя сложи ръка до ухото си, сякаш да чува по-добре, и отново го повика: — Тони? Тони, не ме ли чуваш?… Аха, чуваш ме. Добре, тогава замълчи за минута… Благодаря ти! Така е по-добре… Да, ще обясня на Моли. Аха. Тони? Добре, благодаря ти. Да, след малко пак ще ти обърна внимание… Моли! — Очите й се разшириха още повече. — Няма да повярваш. Всъщност аз самата не вярвам на това. Може би полудявам… Не, Тони, спокойна съм… Просто ме остави да се опитам да обясня сама на себе си събитията. Да, аха. Тони? Млъкни! Да, знам, че имаш много за казване, но от колко време ги правиш тия неща? Остави ме за малко на мира. Тъкмо започнах да вдявам, така че дай ми поне минута-две. Добре би било да разбера какво, по дяволите, става! Имаш ли представа в каква каша ме забърка?… Не, моля те, не започвай да ми се извиняваш. Дори не искам да те слушам. Просто спри да дрънкаш за малко и ме остави да разговарям с Моли, става ли? Благодаря ти! — Обърна се към Моли и прошепна: — Разговарям с идиот. О, ти чу това? Възможно ли е изобщо да кажа нещо, без да го чуеш, слухтящ досаднико? Не е възможно? Значи изживявам наяве най-лошия си кошмар — да не мога да остана насаме. — Тя отново се обърна към Моли, която я гледаше ококорена, закрила с ръка устата си. Маги се наведе към нея и каза с раздразнение: — Знам, помолих Бог да изпрати мъж в живота ми, но не това имах предвид. Представях си го… — Погледна нагоре, като че отправяйки молитва. — … повече като старейшина Кларънс Уолкър, благодаря Ти предварително, Исус. — Тя направи кратка пауза, после наклони глава на една страна и попита: — Я ми кажи, ти бял ли си, или черен? Какво имам предвид с бял или черен? Не се ли сещаш… Какъв е цветът на кожата ти?… О, Боже! — Отново се обърна към Моли. — Моли, в главата ми има бял мъж. Тони, я почакай… Как така мислиш, че може би имаш черна жилка? Всеки имал капка черна кръв във вените си, заради многобройните африкански жители, докарани насила тук навремето… И по малко индианска кръв? Ама като Тонто Индианеца ли си, или си по-беличък? О, не можеш да кажеш точно? Какво? Имаш баба, която е индианка? Е, тогава действително може да се каже, че имаш индианска кръв, но… Какво? Тя не ти е биологична баба? Това е безполезна информация, Тони. Я по-добре наистина млъкни и ме остави да разговарям с Моли, става ли? Замълчи! Шшшт! Благодаря! — Маги се отпусна назад в креслото, духна един кичур коса, който беше паднал на челото й, погледна Моли и я попита: — Как мина твоят ден?

Все още в неведение какво точно се случваше, Моли отговори:

— О, както обикновено, нищо необичайно. Отидох в болницата, за да съм с Линдзи по време на изследванията. Тази вечер Нанси и Сара ще са при нея. Забравих да ти кажа, че като бяхме вчера там, Каби реши да си поиграе на криеница и го открих чак в неврологичния сектор на интензивното отделение. Тъкмо се канеше да дръпне щепсела на един пациент, пътник към оня свят… нямаше да е голяма загуба. А твоят ден как мина?

— Като твоя, нищо особено. Само дето се проявих като абсолютна глупачка пред цялата вселена, защото си помислих, че съм обсебена от демон. Цялата патърдия беше напълно излишна, защото демонът се оказа просто някакъв белчо, който решил да се намъкне в главата ми. Иначе все същите работи.

Двете останаха мълчаливи за известно време и изведнъж Маги осъзна какво й беше казала Моли.

— Моли, толкова съжалявам! Заради цялата тази история с Тони дори не те попитах как е Линдзи. Не спрях да говоря за себе си. — Преди Моли да успее да отвърне нещо, Маги продължи: — Тони, тук ли си още? Аха. Тъкмо от това се страхувах. Както и да е. Тони, Моли има прекрасна дъщеря. Името й е Линдзи и е най-очарователното момиче в целия свят, макар да е само на четиринайсет. Преди около година… — Тя направи пауза и погледна Моли, която кимна. — … започна да й прилошава и наскоро, преди шест месеца, й поставиха диагноза ОМЛ, остра миелоидна левкемия, и напоследък никак не й е леко. И докато ние с теб в църквата разигравахме онзи театър, Моли е била в детската болница „Дорнбехър“ при Линдзи. Чу ли всичко, което ти казах? Добре… Да, всички съжаляваме, но така стоят нещата. Ако знаеш как да се молиш, можеш да започваш още сега. — Тя се обърна към Моли. — Та какво казваше, преди така грубо да те прекъсна? Чувствам се така, сякаш водя разговор по телефона едновременно с теб и с Тони на другата линия, а не мога да направя разговора конферентен. Съжалявам!

— Няма проблем — махна с ръка Моли. — И без това не разбирам нищо. — Тя направи пауза, за да пренасочи мислите си. — Линдзи се бори. Лекарите очакват, че броят на белите кръвни клетки ще стигне нулата в следващите ден или два, тогава ще преминем към следващия цикъл химиотерапия. Непрекъснато питам за прогноза, но ти си медицинска сестра, знаеш, че никой лекар не желае да дава празни надежди. Ще ми се да можех да поговоря с Онзи в дъното на цялото това протакане.

— Разбирам те, миличка, и зная, че това няма да ти донесе кой знае каква утеха, но тя е в най-добрата болница, където за нея се грижат някои от най-добрите специалисти на света. Те ще намерят начин да я излекуват. Бих желала и аз да й помагам пряко, но знаеш, че не мога. Фактът, че живеем заедно, е щекотлив въпрос заради Закона за преносимостта и отчетността на здравното застраховане. Просто трябва да не спираме да вярваме, че Бог е с нас в цялата тази каша.

— Опитвам се, Маги, но в някои дни ми е несравнимо по-трудно, отколкото обикновено, и тогава си мисля, че Бог се е заел с решаването на по-важни проблеми, че обръща внимание на по-важни хора или че съм допуснала някаква грешка, заради която ме наказва, или че…

Моли оброни глава и сълзите, които сякаш постоянно напираха в очите й, бликнаха. Маги внимателно взе чашата от ръката й и я остави на близката масичка, след което прегърна приятелката си, насърчавайки я да изговори цялата си мъка.

— Дори не знам за какво да се моля вече — хлипаше Моли. — Когато се качих там, видях толкова майки и бащи, които просто чакаха, чакаха отново да започнат да се усмихват, да се смеят, да живеят. Всички ние просто сме притаили дъха си в очакване на чудо. А аз се чувствам такава егоистка — моля се на Бог да излекува детето ми, надявам се да привлека вниманието му и поне да ме насочи какво да направя… И всички други родители се молят за спасението на своите деца… не разбирам, толкова ми е трудно. Защо трябваше да бъде Линдзи? Тя никога не е навредила дори на буболечка. Тя е добра и красива, и крехка… има други хора, които нараняват и въпреки това са здрави, докато моята Линдзи… — Сълзи на дълго сдържан гняв и отчаяние бликнаха от очите й като порой.

Маги не казваше нищо. Тя просто държеше приятелката си в своите обятия, галеше косите й и й подаваше хартиени кърпички. Понякога мълчанието казва повече от думите, а самото присъствие доставя най-голямата утеха.

Тони, станал свидетел на целия разговор и емоционалния изблик на Моли, бе завладян от състраданието на Маги към нейната приятелка и успя отново да се обърне и да се „оттегли“ в дъното на помещението, в което се намираше. Съчувстваше на Моли. Беше наясно през какво преминава, но с дъщеря й не бяха негови близки. А както самата Моли бе казала, имаше още много други семейства в същата ситуация, които претърпяваха същата или дори по-тежки трагедии. Нейната история всъщност не го засягаше. Той вече бе решил как да оползотвори своята единствена възможност за изцеление на друг човек и в плановете му не влизаше Линдзи. Тони дори малко се ядоса, задето Бог го манипулираше така — беше го поставил в ситуация, която го изкушаваше да измени на своята цел.

— Благодаря ти, Магс — въздъхна Моли, облекчена поне за момента. Тя знаеше, че напрежението отново щеше да се натрупа, но това щеше да стане след дни. Издуха носа си още един път и смени темата: — Разкажи ми за твоя нов приятел. — Подпухналите й зачервени очи се усмихнаха.

— За моя нов приятел значи! — промърмори Маги и се облегна назад в креслото. — Предполагам имаш предвид Тони. Той не ми е никакъв приятел. — Тя се засмя с дълбок и плътен глас и удари с длан по коляното си. — Но трябва да призная, че историята с него се очертава доста интересна! — Маги продължи, сякаш говореше на самата себе си: — И така, Тони, кой си ти, защо си тук, откъде те познава Каби и как той узна, че си в мен?

Тони започна да разказва, Маги предаваше думите му на Моли и в този накъсан разговор историите на тримата постепенно се сляха в една. Изненадите за всички бяха много. Тони им разказа за своя припадък и за комата, за разговорите си с Исус и Светия Дух, които му бяха предложили да направи пътуване и той се бе озовал в света на Маги и Моли.

— Значи си бил в главата на Каби, преди да се пренесеш в моята? Затова той те познава, така ли? — попита Маги.

— Това е единственото обяснение за мен — отговори Тони. После разказа как Каби, играейки на криеница, бе попаднал в неговата стая в интензивното отделение и тогава той, „пътникът за оня свят“, както го бе нарекла Моли, се бе пренесъл в момчето. Описа и деня, който бе прекарал с Каби в училище. — Каби е забележителен младеж. Знаете ли, че крие нечий фотоапарат в калъфа на детската китара под леглото си?

Моли се засмя, когато Маги й предаде последните думи на Тони, но в този момент друго я занимаваше повече.

— Но как си влязъл в него, а после си се прехвърлил в Маги? — настоя да узнае тя.

— Наистина не знам как — отговори той. — За мен си остава загадка. — Тони не бе съвсем сигурен защо излъга за целувката. Вероятно защото приемаше притежаването на информация за предимство, а още не беше готов да се довери на тези две жени. А може би причината беше още по-дълбока. Каквато и да беше тя, Тони се отказа да мисли повече за нея, както бе правил многократно преди това.

— Хм! — Маги очевидно не беше удовлетворена от отговора. — Но кажи ни защо си тук, в нашия свят?

— Наистина не знам — отвърна той и това бе в по-голямата си част истина. — Предполагам, що се отнася до целта на пребиваването ми тук, ще трябва да се доверим на Бог. — От неговата уста тези думи прозвучаха кухо и фалшиво, той дори потрепна от неудобство при произнасянето им, но те бяха лесен начин да избегне директния отговор на въпроса. — А вие двете как се срещнахте, Маги? — попита Тони, сменяйки темата.

Маги разказа, че работела като медицинска сестра на повикване към болница „Дорнбехър“. Трябвало да изработва определен минимум часове месечно, за да поддържа регистрацията си, и обикновено ги надвишавала значително. Портланд бил последната й спирка от дълъг преход на запад, след като почти всички членове от семейството й станали жертва на ураган в Ню Орлиънс. Малкото нейни оцелели далечни роднини се установили в Тексас, но тя търсела нещо друго и се хващала на работа на различни места по тихоокеанското крайбрежие, докато попаднала в голямата университетска болница на хълма.

— Значи оттам е акцентът ти? — отбеляза Тони.

— Но аз нямам акцент — отвърна Маги. — Имам история.

— Всички си имаме история — добави Моли. — Всеки човек е сам история. Каби беше този, който ни събра с Маги. Това стана преди доста време, още преди Линдзи да се разболее. Харесах си тази къща, но не можех да си позволя да плащам разходите по нея сама…

— А аз вече бях от известно време в града и си търсех местенце, където да се устроя — намеси се Маги.

— И така един ден — продължи Моли — Каби и аз бяхме в супермаркета недалеч от моя апартамент. Той буташе пазарската количка и внезапно налетя с нея на една пирамида с пъпеши. Маги „случайно“ се озова наблизо и ми помогна да съберем пъпешите. Не спря да се смее през цялото време и превърна инцидента в една нова възможност за мен. Тя беше отговор на моите молитви. Да, това е Маги, една милостива целувка от Бог.

Маги се усмихна.

— Аз бих казала същото за Моли и децата. След „историята“, която преживях, дом за мен вече представлява не толкова мястото, към което човек се привързва, колкото хората, които са му скъпи. Аз чувствам, че мястото ми е именно тук.

Тони си даде сметка, че тези думи бяха самата истина, и внезапно се почувства самотен. Затова побърза отново да смени темата.

В рамките на следващия час той се опита да обясни какво е да бъдеш в главата на някого, да виждаш през очите му и как той бе способен да мести погледа си, независимо накъде гледа приемникът му, разбира се, в рамките на полезрението му. Маги го накара да демонстрира, докато не се убеди сама. За да уталожи тревогите й по отношение на интимните нужди, той й обясни как може да се обръща на другата страна, но пропусна да спомене какво виждаше там. Не спомена също за възможността, която му беше предоставена да излекува някого, както и за безплодната пустош, която представляваха сърцето и душата му. Джак, чиято личност си оставаше загадка за него, също не стана тема на разговора.

Двете жени му задаваха въпрос след въпрос за Исус и не можаха да повярват, когато им каза, че Светият Дух беше възрастна северноамериканска индианка.

— Просто не мога да повярвам, че това се случва! — възкликна Моли в един момент. — Маги, разговарям с мъж, който се намира в ума ти. Това е страхотна история, но не можем да я споделим с никого. Ще помислят, че сме откачили! Аз самата подозирам, че сме откачили!

Отдавна беше минало полунощ, когато Маги и Моли обсъдиха плановете си за следващите няколко дни, за да са сигурни, че нищо не е останало необмислено.

— Вие двамата не стойте будни до сутринта — заръча Моли, подсмивайки се, след което се запъти към спалнята си.

По пътя, както винаги, спря да надникне в стаята на Каби.

Маги остана замислена известно време.

— Хм! — каза накрая тя. — Ситуацията е неловка.

— Така ли смяташ? — попита Тони.

— Можеш ли да четеш мислите ми? Знаеш ли какво си мисля в момента?

— И представа си нямам какво мислиш.

— Благодаря на Бог за тази малка услуга! — въздъхна тя с дълбоко облекчение. — Ако четеше мислите ми, досега да сме се развели.

— Няма да е новост за мен. Вече съм го преживявал.

— За това ще ми разказваш друг път. Уморена съм и искам да си лягам, само дето не знам как да го направя, докато бродиш из главата ми, така да се каже.

— Ако това ще те успокои, мисля, че няма да съм в главата ти през цялото време. И у Каби не присъствах постоянно — обясни Тони. — Той някак успя да каже на Бог, че не желае да оставам в сънищата му, и Бог се съобрази с желанието му. Докато спеше, се пренасях при Исус и Баба.

— Скъпи Боже, не искам този мъж в сънищата си. Амин!… Тук ли си още?

— Да, съжалявам! Не знам какво да ти кажа.

— Е, като измислиш нещо, уведоми ме. Аз ще седя тук на това кресло и ще чакам. — Маги се пресегна, дръпна едно поларено одеяло от дивана и покри краката си, надявайки се да прекара нощта така.

— Маги? — каза неуверено Тони.

— Тони? — отвърна Маги.

— Може ли да те помоля за една услуга?

— Зависи.

— Бих желал утре да посетя университетската болница, имам предвид да посетя себе си там.

— Това ли е услугата, за която става въпрос? Искаш да те заведа в болницата, за да видиш себе си в кома?

— Да, вероятно звучи нелепо, но имам нужда от това.

Маги се замисли за кратко.

— Всъщност не съм сигурна, че мога да ти помогна, дори утре да си отново в главата ми. Не работя в интензивното отделение на неврологията, а там достъпът е ограничен. Само роднини на пациентите и точно определени хора могат да влизат, и то само по двама наведнъж, което в нашия случай, разбира се, не е проблем. Това, че Каби е успял да проникне там, е цяло чудо и съм сигурна, че персоналът не е особено доволен от факта. Имаш ли някой роднина, с помощта на когото мога да вляза?

— Не, нямам… Всъщност, да… Не, нямам. — Той продължи да се двоуми, а Маги чакаше, повдигнала въпросително вежди.

— Е, добре, имам брат, Джейкъб, но не знам къде е. Не сме разговаряли от няколко години. Той е единственият роднина, когото имам. Но връзката ни е почти прекъсната.

— Семейство нямаш ли?

— Бившата ми съпруга живее на Източния бряг, а дъщеря ми живее близо до нея, но тя ме мрази.

— Хм, винаги ли си оказвал такъв положителен ефект върху хората?

— Да, в повечето случаи — призна Тони. — Почти винаги съм се оказвал за другите тежък кръст, който трябва да носят.

— В такъв случай молбата ми към Бог е да вдигне този кръст от плещите ми — отбеляза Маги. — Да, знай, че за това ми е молитвата тази вечер, но в случай че утре си все още тук, ще видя какво мога да направя, за да посетиш себе си в болницата.

Тя поклати глава, изумена от абсурдността на ситуацията.

— Благодаря, Маги. Между другото мисля, че можеш спокойно да отидеш в леглото си, защото май си тръгвам…

Не знаеше как, но този път усети началото на прехода и докато предусещането му се оформи в мисъл, вече спеше, в междинното пространство.