Уилям Пол Йънг
Кръстопът (7)

6.
Разговори край огнището

Онова, което иска да дари светлина, трябва да изтърпи горенето.

Виктор Франкъл

Тони се събуди отново в къщурката на Баба. Седна в постелята. Навън беше напълно тъмно, а нощният хлад, който полъхваше между окачените на входа одеяла, го караше да потръпва. Две фигури седяха близо една до друга край откритото огнище. Бяха Исус и Баба, които разговаряха тихо за някаква оградна стена, която била значително повредена по време на нощните трусове. Когато видяха, че е буден, те повишиха глас, за да го включат в разговора си.

— Добре дошъл отново, Тони — обърна се към него Исус.

— Благодаря… А къде бях досега?

— В състояние, което беше комбинация между кома и ярост — обясни Баба.

— Ах, да. Съжалявам за това.

— О, няма нужда да съжаляваш — увери го Исус. — Признанието, което направи пред самия себе си, беше поразително! Не го омаловажавай просто защото се чувстваш неудобно заради него. Ние смятаме, че това беше наистина дълбоко прозрение.

— Просто невероятно! — изстена Тони и отново се отпусна по гръб на одеялата. — Изпитвам влечение към смъртта. Колко утешително. — Той отново седна, защото му хрумна друга мисъл. — Но ако това е вярно, защо толкова ожесточено се боря да остана жив?

— Защото животът е нормата, а смъртта отклонението — обясни Исус. — Ти не си устроен да умираш, затова в природата ти е заложено да се противопоставяш на смъртта. Не може да се каже, че изпитваш влечение към нея, просто чувстваш желанието да се предадеш на нещо по-могъщо от самия теб, което би могло да те избави от вината и срама. Срамуваш се от себе си до смърт, така да се каже.

— По това ми напомня за някои други познати — вметна Баба.

— О, сега съм още по-добре разположен към себе си. — Тони придърпа едно одеяло и скри главата си с него. — Просто ме застреляйте!

— Можем да ти предложим по-добра идея, ако си склонен да ни изслушаш.

Тони бавно свали одеялото от главата си, стана, взе табуретка и я постави пред топлещите пламъци.

— Целият съм в слух. Не че не бих предпочел да правя нещо друго и да съм на милион други места в този момент, но давайте… не че ще се съглася с вас и не че изобщо вярвам, че случващото се е истина, така че… Говоря безсмислици, нали?

Баба само се усмихна широко.

— Просто ни кажи, като свършиш. Разполагаме с предостатъчно време.

— Добре, свърших. Казахте, че имате по-добра идея от тази да ме застреляте. — От това трябва да произлезе нещо добро, помисли си той. Бог да има идея. Беше ли изобщо възможно? Ако знаеш всичко, как е възможно да ти хрумне „идея“? — Той отново вдигна поглед, двамата го наблюдаваха. — Съжалявам, наистина свърших.

Започна Исус:

— Тони, това е покана, не очакване…

— Но кажете ми първо — прекъсна го Тони, — ще се съглася ли с вашата идея? Това може да ни спести известно време.

Исус погледна към Баба, която кимна.

— Добре тогава, направо да се захващаме за работа. Какво трябва да направя?

— Не искаш ли все пак да разбереш с какво се съгласяваш? — попита го Исус.

— По своя воля ли избрах да се съглася? По никакъв начин ли не бях принуден?

— Избра по своя воля.

— Е, тогава ви вярвам. — Тони отново седна на мястото си, донякъде изненадан от себе си. — Не ми се ще да призная, но неведението започва да ми се нрави. Разберете ме правилно, обикновено не правя така, никога не поемам риск, не се доверявам на някого без някаква гаранция или най-малкото споразумение за поверителност… Впрочем вие не желаете подобно споразумение, нали?

— Никога не съм имал нужда от такова — засмя се Исус.

— И така, какво се иска от мен?

— Ние… чакаме. Гледаме как огънят гасне.

Странно спокойствие беше обзело Тони, може би заради признанието и катарзисното освобождаване на емоциите. Той вдиша дълбоко и придърпа табуретката си още по-близо до пламтящите цепеници, които припукваха и от време на време подскачаха, сякаш възбудени от своята ослепителност.

— Исус, казвал ли съм Ти, че имаш… — Щеше да каже „красиви очи“, защото това беше първото, което му дойде наум, но притеснен, че може да е неуместно, го промени на „забележителни очи“.

— Често ми го казват. Наследил съм ги от моя Баща.

— Йосиф ли имаш предвид? — поинтересува се Тони.

— Не, не Йосиф — отвърна Исус. — Йосиф беше моят пастрок, от него не съм наследил никакви гени. Бях осиновен.

— О, имаш предвид… — Тони посочи нагоре. — … твоя Татко Бог?

— Да, моя Татко Бог.

— Никога не съм харесвал твоя Татко.

— Не го познаваш — увери го Исус с топъл глас, в който нямаше и нотка обида.

— Не искам и да го познавам — упорстваше Тони.

— Твърде късно е вече, братко — отвърна Исус. — Харесваш ли Сина, харесваш и Отеца.

— Хм! — изсумтя Тони, след което тримата отново замълчаха, хипнотизирани от танца на пламъците, които лакомо поглъщаха плячката си. След известно време Тони попита: — Твоят Баща не е ли Бог от Стария завет?

Отговори му Баба, която стана и се протегна.

— О, Бог от Стария завет! Да ти кажа право, той направо ме влудява!

След като каза това, тя се обърна и минавайки през лабиринта от одеяла, отиде в спалнята. Исус погледна Тони и двамата се засмяха, след което отново се вгледаха в огнището, където огънят вече се бе превърнал в тлееща жарава.

— Исус, коя всъщност е тази жена… Баба? — прошепна Тони.

— Чух те — долетя гласът на Баба от другата стая.

Тони се усмихна, но не й отговори.

— Тя е като теб. Лакота.

— Като мен? — изненада се Тони. — Какво искаш да кажеш? Как така като мен?

— Тони, всеки от нас принадлежи към някое племе, а всички сме членове на народа на двуногите. Моето племе са юдеите, а в твоите жили тече кръвта на племето лакота.

— Наистина ли? — Струваше му се невероятно. — Да не би тя… да не би тя да е моя истинска баба?

— Само според кръвта, водата и Духа, не и според плътта. Нямаш родствена връзка с нея, но тя е родственица с теб.

— Не разбирам.

— Изненадва ли те това? — усмихна се Исус. — Нека отговоря на въпроса ти другояче. Тази силна, храбра и красива жена в другата стая е Светият Дух.

— Тази жена, тази индианка е Светият Дух?

Исус кимна, а Тони поклати глава.

— Не очаквах да изглежда така. Представях си, че Светият Дух ще изглежда, знам ли, по-призрачен, по-сияен, като някакво силово поле, а не… — Той снижи глас до шепот: — … като възрастна жена… — След което, почти без глас, само с движение на устните довърши: — Която живее в порутена къщурка.

— Ха-ха! — Исус се разсмя с дълбок глас.

От другата стая Баба отново се обади:

— Мога да бъда и сияйна. Ако искаш да съм сияйна или призрачна, мога и така да се проявявам… а ако смяташ, че не обичам порутени къщурки, не ме познаваш достатъчно добре!

Тази лекота и закачливост в разговора беше нещо изцяло ново за Тони. Беше свикнал общуването винаги да е изпълнено с напрежение, да внимава за капани, подвижни пясъци и минни полета. В думите на сегашните си събеседници не можеше да долови скрити помисли. Общуването с тях беше неподправено, автентично, изпълнено със състрадание и доброта, приятно и в известен смисъл опасно.

Изминаха няколко минути, докато Исус заговори, и той с нисък шепот:

— Тони, предстои ти пътуване… — Той се засмя. — Повече би подхождало на Баба да ти каже подобно нещо, представи си я само: „Слушай, моето момче, предстои ти пътуване…“, сякаш това… — Той разтвори ръце, за да посочи всичко наоколо. — Сякаш това тук не е достатъчно приключение. — Исус се изсмя тихо. — Да, звучи точно както тя би го казала. Но както и да е, по време на това „пътуване“ е важно винаги да помниш, че никога няма да си сам, независимо че може да ти се струва или да изглежда иначе.

— Наистина ли трябва да знам това? — Тони протегна длан и докосна ръката на Исус. — Седя тук и се опитвам да забравя, че вече се съгласих с вашата идея, така че ако се опитваш да предизвикаш у мен тревога и съжаление, знай, че успяваш.

Исус отново се засмя — тихо и неподправено. Това успокои Тони, вдъхна му увереност, че Исус наистина няма да го изостави, че винаги ще е до него.

— Не се опитвам да предизвикам тревога у теб. Просто исках да знаеш, че никога няма да те изоставя.

Тони пое дълбоко въздух, търсейки точните думи.

— Мисля, че ти вярвам, поне доколкото вярвам във всичко, което ми се случва в момента. Не мога да кажа защо, може би заради майка ми… Но по-скоро не смятам, че това е причината. — Той направи пауза, преди да добави: — Между другото, благодаря ти за това, което направи, нали се сещаш, когато ми прилоша по път насам.

Исус само го потупа мълчаливо по рамото. След това продължи:

— С Баба искаме да ти направим подарък, който ти можеш да използваш за доброто на друг човек. — Като по даден знак, Баба разтвори одеялата, служещи за врата на другата стая, и се върна да седне при тях. Беше разпуснала плитките си, мастиленочерната й коса падаше свободно и беше в контраст със сбръчканото й, но лъчезарно лице.

Тя се протегна и се почеса по шията, където дрехата й беше леко разтворена, защото липсваше копче.

— Остарявам — промърмори тя, — но какво може да се прави?

— Какво ли не! — реши да се пошегува Тони. Предполагаше се, че тази жена е по-стара от вселената. — Прави физически упражнения и спазвай диета — предложи той с усмивка, на която тя отвърна.

Баба се тръсна на табуретката до Тони, понамести се, докато се почувства удобно, и тогава извади някъде от диплите на дрехата си няколко нишки, сякаш от светлина. Тони прикова поглед в ръцете й, защото тя започна сръчно да събира краищата им. В действията й като че ли нямаше определен умисъл. Свързвайки се, светлинните нишки смесваха цветовете си и се трансформираха. Аквамаринът се превръщаше в безчет преливащи се нюанси на зеленото, червеното преминаваше в пурпурно, а през цялото време тук-там просветваше бяло. С появата на всеки нов цвят и нюанс прозвучаваше определен музикален тон, а всичките тонове се сливаха в хармония, която Тони чувстваше физически, във вътрешността на тялото си. Изпод пръстите на Баба започнаха да се появяват форми, тъмни пространства разделяха светлинните фигури, които ставаха три- или повече измерни.

Формите и фигурите ставаха все по-сложни и внезапно в изобилната тъмнина, в носещите се около Баба пространства започнаха да избухват малки експлозии, фойерверки, подобни на многоцветни диаманти на мастиленочерен фон. Но те не угасваха. Първо увисваха в празнотата, примигващи и блещукащи, а после, докато цветовете им се обединяваха, се завъртаха в прецизно хореографиран и все пак свободен танц. Гледката беше омагьосваща и Тони осъзна, че от самото начало бе сдържал дъха си. Струваше му се, че и най-малкото раздвижване на въздуха, че дори една прошепната дума можеше да има непредвидени, дори пагубни последици върху танца на светлинните творения. Баба разтвори ръце, за да обхване сътвореното от нея богатство, и Тони видя как цялата светлинна конструкция, която му изглеждаше невъзможна — сякаш очите му можеха да възприемат неща, които мозъкът му не бе способен да обработи — се завърта. Чувстваше хармонично съчетаващите се тонове в гръдния си кош, във вътрешността на тялото си, докато съзвучието се усложняваше с умножаването на светлинните комбинации. Тънки вълни от бляскави цветове се сливаха с цел и намерение, като всяко взаимно проникване създаваше квантови присъствия, влакна от случайна неминуемост, вериги от хаотичен порядък.

Изведнъж Баба се разсмя като момиченце и събра цялото великолепие пред себе си в двете си шепи. Тони виждаше през пролуките между пръстите й да пулсира светлината. Баба бавно поднесе ръце към устата си, сякаш за да раздуха угасващи въглени, но вместо това духна рязко като космически магьосник, като в същото време разтвори шепи и разпери ръце, разкривайки форма, подобна на избледняващо сърце. Великолепието беше изчезнало.

Тя се усмихна на Тони, чиято уста все още беше зяпнала от смайване.

— Хареса ли ти?

— Нямам думи — отвърна той, едва способен да говори. — Това беше най-вълнуващото нещо, което някога съм виждал, чувал и дори чувствал. Какви бяха тези светлини?

— Струни — отговори тя съвсем спокойно. — Спомняш ли си какво е котешка люлка? — Той кимна, сещайки се за простата детска игра, която беше играл като момче. — Е, това беше моята версия. Помага ми да се съсредоточа.

— Това… — Тони се поколеба, не искаше да задава глупави въпроси, но все пак трябваше да знае. — Това, което току-що видях… каквото и да беше то… просто ей така ли го направи, или беше нещо по-особено?

— Наистина блестящ въпрос, Антъни. Това, което току-що видя, чу и почувства, е незначителна демонстрация на нещо много особено.

— И какво е то по-конкретно? — Тони изгаряше от нетърпение да узнае.

— Любов. Себеотдаване, насочена към другиго обич!

— Това ли беше любовта? — попита той, не напълно задоволен от отговора, който получи.

— Малка демонстрация на любовта. Детска игра, но реална и истинска. — Тя се усмихна отново, а Тони се отпусна назад, опитвайки се да обмисли думите й. — И още нещо, Антъни. Няма как да си забелязал, но целенасочено не включих нещо много важно в моята малка композиция. Ти чу и почувства хармониите от светлина, поне на повърхностно ниво, но не обърна внимание, че липсваше мелодията. Така ли е?

Така беше. Тони не беше чул мелодия, просто съчетание от множество съзвучия.

— Не разбирам. Коя е липсващата мелодия? — попита той.

— Ти, Антъни! Ти си мелодията! Ти си причината за появата на това, което видя и което предизвика у теб неизмеримо възхищение. Без теб нищо от онова, което възприе, нямаше да има смисъл, а и форма. Без теб всичко щеше просто да… се разпадне.

— Аз не… — започна Тони, поглеждайки към пръстения под, който леко се раздвижи под краката му.

— Всичко е наред, Антъни. Знам, че не вярваш особено. Ти си объркан, сякаш се намираш в много дълбока дупка, откъдето можеш да видиш единствено много малка част от повърхността. Това не е изпитание, в което можеш да се провалиш. Любовта никога не би те упрекнала, че си объркан, не би те и оставила сам, макар че никога няма да те насили да напуснеш скривалището си.

— Коя си ти? — Той погледна в очите на жената пред себе си, където видя онова, което бяха сътворили ръцете й. В този момент „Светият Дух“ беше за него неясно словосъчетание без кой знае какво съдържание.

Тя издържа погледа му, без да трепне.

— Антъни, аз съм нещо, което не можеш да си представиш и все пак е съсредоточие на най-съкровените ти копнежи. Аз съм онази, чиято любов ти нямаш силата да промениш и на която можеш изцяло да се довериш. Аз съм гласът на вятъра, усмивката на луната, живителната свежест на водата. Аз съм съвсем обикновен полъх, който изненадва и спира дъха. Аз съм огън и ярост, различна съм от всичко, което Истината не е, което те наранява и ти пречи да бъдеш свободен. Аз съм Тъкачката, ти си моята любима цветна нишка, а той — посочи Исус, — той е моето готово ръкоделие.

Настана свято мълчание. Известно време тримата наблюдаваха жарта, която ту ставаше по-ярка, ту отново потъмняваше, сякаш вдишвайки и издишвайки.

— Време е — каза шепнешком Баба.

Исус се пресегна и хвана ръката на Тони.

— Дарът, който по-рано ти казах, че ще ти направим за пътуването, Тони, се изразява в това, че ще имаш възможността да излекуваш физически един човек, но само един. Когато направиш своя избор, пътуването ти ще приключи.

— Да излекувам човек? Наистина ли ще мога да излекувам когото си избера? — попита той, изумен от самата идея за това. Мислите му, без да се нуждаят от съзнателно насочване, се върнаха при леглото на Гейбриъл в интензивното отделение. Той сведе поглед към няколкото светещи въглена от жаравата, с надеждата никой да не се досети за какво мисли — вероятността за което всъщност беше твърде малка. Прочисти гърлото си и попита, просто за да се увери, че беше разбрал правилно: — Всеки когото си избера?

— При положение че не е вече мъртъв — уточни Баба. — Не че и това не е възможно, но като цяло не е добра идея…

Тони я прекъсна, тъй като започна да вижда ставащото около себе си накъсано, сякаш кадър по кадър, а и думите на Баба някак му се губеха.

— Нека видим правилно ли разбирам. Всеки! Ще мога да излекувам всеки когото пожелая да излекувам?

Макар да не беше убеден, че това, което наговори, изобщо имаше някакъв смисъл, той беше сигурен, че Баба и Исус са го разбрали.

Исус се наведе към него.

— Не ще можеш да използваш дара си сам. Но аз ще съм с теб и ще изцеля всеки, за когото избереш да се молиш. Имай предвид, че този род изцеление е в крайна сметка само временно. Дори лечителите умират.

— Всеки когото избера?

— Да, Тони, всеки когото избереш. — Исус се усмихваше, но усмивката сякаш бавно се свличаше от лицето му, затова Тони посегна да я върне на мястото й.

— Добре тогава. — Речта му беше заваляна, едва разбираема. — Добре! Нека ви питам още нещо. Трябва ли да вярвам, за да стане възможно това?

Той отново погледна към огнището, в което просветваха само един-два въглена, но все пак излъчваше силна и сигурна топлина. Не знаеше дали е чул отговора, но по-късно му се струваше, че Исус беше казал: „Изцелението не зависи от теб, Тони“.

Той легна назад и започна да се плъзга.