Уилям Пол Йънг
Кръстопът (18)

17.
Заключени стаи

Човек не е такъв, какъвто се е представил в последния разговор с теб, а такъв, какъвто е бил през цялото време на взаимоотношенията ви.

Райнер Мария Рилке

— Майка ви много ще се радва да ви види — каза с усмивка доброволката и поведе Маги и Кларънс по коридора към единичната стая.

В друг момент подобно изказване би подразнило Кларънс, но не и тази вечер. Стомахът му беше свит от очакването, а колкото повече наближаваше решаващият момент, толкова по-вероятно му се струваше като изход разочарованието. Не знаеше как би го понесъл. Господи, помоли се той, неведоми са Твоите пътища. Ето една идеална възможност да Го докажеш за пореден път. Благодаря Ти, че Си с мен, благодаря Ти за Маги и, особено тази вечер, за Тони.

— Кларънс, никога не си ми разказвал за баща си — каза Маги с приглушен глас.

— Беше добър човек. Почина преди около десет години. Беше съвършен баща, но майка беше движещата сила в нашето семейство. Неговата смърт не беше толкова мъчителна, колкото тази болест… каквото и да представлява тя. Той си отиде, а мама остана някъде между двата свята и ние не можем да установим контакт с нея.

Тони слушаше. Изразът „между двата свята“ го накара да се усмихне и той понечи да се включи в разговора, но се въздържа. Моментът не беше подходящ.

Мека светлина изпълваше стаята, в която влязоха. Вътре седеше елегантна възрастна чернокожа жена, облечена в червено и черно. Имаше красиви черти, високи скули и блестящи очи, които разкриваха нейното отсъствие.

След като доброволката излезе, Маги доближи Кларънс и го целуна по устните, дълго и нежно. Така и така разполагаше само с една целувка, поне тя да е каквато трябва. Тони се озова на място, което преди бе посетил само за кратко, подредено и просторно. Гледаше в очите на Маги отблизо, от интимно разстояние.

— Добре, достатъчно — извика той.

Двамата влюбени разделиха устни с усмивка.

Кларънс отиде до майка си и се наведе към нея.

— Здравей, мамо! Аз съм Кларънс, синът ти.

— Съжалявам. — Жената отмести поглед, по лицето й не личеше да го е разпознала. — Кой сте вие?

— Кларънс, твоят син. — Полицаят се наведе и целуна майка си по челото. Тя се усмихна, а Тони се плъзна за втори път.

Мястото, на което попадна, се различаваше от всички други места, които бе посещавал. Светлината беше някак приглушена, а видимостта — ограничена. Той виждаше лицето на Кларънс, по което се четеше изпълнено с надежда очакване.

— Госпожо Уолкър? — Гласът му се отрази в невидими стени и прозвуча като в метална тръба. — Госпожо Уолкър? — извика отново, но никой не му отвърна, единствено ехото от собствения му глас. През очите на възрастната жена Тони видя, че Кларънс седна до Маги и двамата зачакаха. Той старателно бе репетирал посланието, което Кларънс го бе помолил да предаде на майка му, но нея я нямаше наоколо.

Хрумна му един въпрос, който моментално предизвика у него паника: Как щеше да се върне обратно? Не беше помислил за това. Никой не беше помислил. Сигурно щеше да остане във възрастната жена. Но колко дълго? През останалата част от живота й? Или може би когато тялото му престанеше да се бори за живот в болницата, душата му щеше да се върне в него? Нито една от двете възможности не му се струваше особено приятна. Освен това у него се надигаше чувство на клаустрофобия. Може би ако Кларънс целунеше майка си отново, той щеше да се върне в него? Не беше сигурен в това и несигурността будеше безпокойство.

Но знаеше, че е постъпил правилно. В това беше убеден. Още когато Кларънс му беше казал молбата си, той знаеше, че това е правилното решение, и още не се беше разколебал. Тази мисъл го успокои. Кога за последно беше правил услуга на някого, без да очаква нещо в замяна, без користни помисли? Не можеше да си спомни. Може би бе попаднал в капан, от който нямаше измъкване, но той прие ситуацията с чувство на удовлетворение и дори задоволство.

Спомни си за малкия танц, който Баба му беше показала. И го опита. Озова се с лице срещу непрогледна тъмнина. Когато очите му започнаха да се приспособяват, той различи поредица от врати по продължението на мъждиво осветен коридор. Той внимателно се насочи към първата врата. Когато натисна дръжката й, тя се отвори леко, без съпротивление. Внезапно заструилата ярка светлина го накара да обърне глава настрани, докато очите му отново се адаптират. Когато погледна напред, установи, че стои в края на поле с неузряла пшеница, което се простираше докъдето стигаше погледът. Зелените класове се поклащаха на лекия ветрец. От мястото, където стоеше, тръгваше пътека, която се губеше в малка гора от величествени дъбове. Гледката беше прекрасна и мамеща, но той затвори вратата и отново се озова в непрогледна тъмнина.

Изведнъж чу глас, който като че ли тихо си тананикаше. Ослуша се. Гласът идваше някъде откъм редицата врати и Тони тръгна опипом по стената нататък. Хвърли бърз поглед назад и в неясната далечина видя Маги и Кларънс, хванати за ръце, в очакване.

Когато стигна до третата от многобройните врати, установи, че гласът определено идваше иззад нея. Усмихна се, когато видя, че беше залостена със същото резе като вратата към собственото му сърце. Натисна дръжката, механизмът се задейства без усилие и той влезе в просторно помещение. По стените, покрити с ламперия от махагон и черешово дърво, имаше полици, повечето от които — претъпкани с книги. Множество фотографии и сувенири бяха подредени по останалите. Тананикането вече се чуваше от по-близко и Тони тръгна покрай една от стените. Стигна до ъгъла, сви след него и спря. Тогава я видя — същата жена, която седеше в стаята навън, но по-млада. Изглеждаше също така по-будна и активна.

— Антъни? — попита тя и озари с усмивка помещението.

— Госпожо Уолкър? — Тони беше поразен.

— Моля те, наричай ме Амелия — каза тя, все така усмихната. — Хайде, младежо, ела и поседни до мен. Очаквах те.

Той седна и с учудване забеляза, че може да вижда собствените си крайници. Жената му подаде голяма чаша с черно кафе, от което се издигаше пара. Той я пое с благодарност.

— Как…?

— Не съм сама тук, Антъни. Имам си многобройна компания. Всичко е временно и все пак доста трайно. Трудно е да се обясни как нещо може да е втъкано в друго и едновременно с това да е негово продължение. — Гласът й беше чист и благ, говорът й се лееше като мелодия. — Тялото желае да остане в оковите си колкото е възможно по-дълго. Моето, както изглежда, подобно на нрава ми, е доста упорито. Упорито, харесвам тази дума. Звучи по-добре от опърничаво, не мислиш ли?

И двамата се засмяха. Разговорът им тръгна лек и откровен.

— Не съм сигурен дали така трябва да формулирам въпроса си, но можеш ли да напускаш тази стая?

— За момента, не. Вратата, през която влезе, не може да се отваря отвътре. Но тук ми е добре. Разполагам с всичко, от което имам нужда, докато чакам. Всичко, което виждаш, са моите спомени. — Тя направи широк жест с ръка. — Подреждам ги и ги съхранявам за изговарянето. Нищо не се е изгубило.

— Нищо?

— Е, има някои неща, които не мога да възстановя в паметта си, но нищо не е действително загубено. Нали се сещаш за онези моменти, когато виждаш някой прекрасен залез и си наясно, че никой фотоапарат не може да запечата целостта и дълбочината на този миг, затова се опитваш да го задържиш, да го вдълбаеш в паметта си? Разбираш ли какво имам предвид?

— Да, напълно — кимна Тони. — Моментната радост, а после чувството за загуба и празнота.

— Е, може да ти се струва чудо, но нищо от това не се губи. Във вечността всичко ще бъде отново изговорено и припомнено и припомнянето ще е реално преживяване. Думите — каза тя и отново се усмихна — са ограничение, когато човек се опитва да говори за подобни неща.

Известно време двамата останаха мълчаливи и Тони усети, че би могъл да остане на това място, напълно доволен, докато не дойдеше време за нещо друго, каквото и да е то.

Амелия посегна и докосна ръката му.

— Благодаря ти, Антъни, че дойде да посетиш една възрастна жена. Къде се намирам, знаеш ли?

— В дом за специализирани грижи. Доста добър, доколкото видях. Семейството ти, изглежда, не жали средства. Не знам дали разбра, но дойдох при теб с Кларънс, твоя син.

— Наистина ли? — възкликна жената и се изправи. — Моят Кларънс е тук? Дали ще може да го видя?

— Не съм сигурен, Амелия. Дори не знам как аз самият ще изляза оттук. Не че бързам да си тръгвам. Кларънс ме помоли да ти предам…

— Нека проверим, какво ще кажеш? — предложи въодушевено тя, хвана ръката му и го задърпа към вратата, през която бе влязъл. Както беше отбелязала по-рано, вратата не можеше да бъде отворена отвътре. Нямаше дръжка. Имаше единствено малка ключалка на височината на очите. Самата врата беше стара и направена от дъбово дърво. Солидна и сигурна, тя като че ли охраняваше изхода. Тони забеляза, че по повърхността й бяха гравирани някакви големи фигури, но те бяха едва различими.

— Херувими — отговори тя на въпроса, който тъкмо се оформяше в съзнанието му. — Удивителни създания. Носят невероятна утеха. Обичат да охраняват… врати, порти, проходи и други подобни.

И тогава Тони се сети. Разбира се! Той бръкна под ризата си и извади ключа, който бе избрал от голямата халка. Възможно ли беше да е този? Неуверено, сдържайки дъха си, той го пъхна в ключалката и завъртя. Връвта, на която беше окачен, засия с пулсираща синя светлина и вратата се отвори, позволявайки светлината от помещението, където се намираха, да изпълни коридора и пространството зад очите й. Ключът изчезна и Амелия и Тони останаха с отворена от смайване уста.

— Благодаря Ти, Исусе! — прошепна Амелия, мина покрай Тони и се запъти към прозорците на очите си. През тях видя своя Кларънс и една жена, която не познаваше.

— Мамо! — Кларънс погледна право в очите на майка си. — Мамо, каза ли нещо?

— Амелия, очите ти са прозорците към твоята душа — прошепна й Тони. — Може би ако му заговориш, ще те чуе.

Амелия стоеше пред прозрачната преграда, видимо развълнувана.

— Кларънс?

— Мамо? Ти ли си? Чувам те. Знаеш ли кой съм?

— Разбира се, че знам. Ти си моето сладко пораснало момче. Погледни се само какъв хубавец си станал!

Кларънс скочи и се озова в прегръдката й. Тони не разбра как се получи, но той сякаш внезапно се озова вътре с тях двамата, макар да си оставаше навън. Когато Амелия се усмихваше вътре, усмихваше се и тялото й отвън. Когато разтваряше обятия вътре, прегръщаше Кларънс отвън. По някакъв начин тя оживи тялото си и Кларънс не успя да сдържи сълзите си — цялата скръб, която се беше насъбирала толкова месеци, изби на повърхността. Тони погледна към Маги. И нейното лице беше обляно в сълзи.

— Мамо, толкова ми липсваше. Съжалявам, че те оставихме тук, но никой от нас не беше способен да се грижи за теб. Не успях да си взема сбогом с теб…

— Замълчи, момчето ми, замълчи. — Тя седна. Изглеждаше мъничка и фина в сравнение с мъжа, когото бе прегърнала нежно и галеше по главата.

Тони също плачеше. Скръбта по собствената му майка се бе събудила в него. Но тази болка му харесваше, защото беше знак за истинска, жива човешка връзка, и той й се отдаде изцяло.

— Моето момче — шепнеше Амелия. — Не мога да остана дълго. Този момент ми е дар от Бог, неочаквано съкровище, бегло надзърване в нещо, което не можеш да си представиш. Кажи ми набързо как са всички. Какво съм изпуснала?

И Кларънс разказа на майка си кой беше се сдобил с бебе, кой беше си сменил работата, как се развиваха децата и внуците й — все ежедневни, земни неща, които изглеждат банални, но съдържат в себе си товара на вечността. Възрастната жена ту се смееше, ту се просълзяваше. После Кларънс й представи Маги и двете жени на мига станаха приятелки.

За Тони този ден беше свят, всички прости действия и думи бяха обгърнати сякаш от ореола на необикновеното. Нищо вече не беше същото.

Измина час и Амелия почувства, че наближава мигът да си вземе сбогом.

— Кларънс?

— Да, мамо?

— Искам да те помоля за нещо.

— Ще направя всичко, каквото кажеш, мамо.

— Следващия път, когато дойдеш да ме посетиш, ще вземеш ли и китарата си, за да ми посвириш?

Кларънс се облегна назад в стола си, изненадан.

— Мамо, не съм свирил на китара от години, но ако това е, което искаш, обещавам да го направя.

— Много бих желала отново да ми посвириш — усмихна се Амелия. — Това ми липсва ужасно. Понякога, когато е напълно тихо, чувам музика и това е много успокояващо.

— В такъв случай, мамо, с най-голяма радост ще ти посвиря. А и на мен вероятно ще ми се отрази добре.

— Сигурна съм, че ще ти се отрази добре. И искам да запомниш, че независимо къде съм се залутала из вътрешния си свят, винаги ще чуя музиката ти. — После Амелия каза на сина си, че е време да тръгва, и двамата се прегърнаха дълго и нежно. Вътре, зад прозорците на очите си, тя протегна ръка назад към Тони, който я пое. Тя я стисна леко, обърна се с гръб към прозорците и едва чуто му каза: — Антъни, едва ли някога ще успея да ти се отблагодаря подобаващо. Това беше най-прекрасният подарък, който някой някога ми е правил.

— Няма защо да ми се отблагодаряваш, Амелия. Идеята беше на Бог, аз само участвах в изпълнението й.

Амелия се обърна отново към прозорците.

— Маги, приближи се, скъпо момиче. — После взе двете ръце на Маги в своите и с най-мекия възможен тон й каза: — Ти накара сърцето на една майка да пее. Ти си почтена жена.

Маги сведе поглед.

— Благодаря ви, госпожо Уол…

— Мамо, скъпа, казвай ми мамо.

— Благодаря ти… мамо.

Маги едва бе произнесла последното, когато Амелия се наведе към нея и я целуна по челото. Тони отново се плъзна.

* * *

По-голямата част от пътуването до следващото им местоназначение премина в мълчание, всеки бе потопен в собствените си мисли. Следвайки напътствията на Тони, те навлязоха в Югозападен Портланд, стигнаха до реката и влязоха в подземния гараж, където се намираше изоставената портиерска стаичка, чиято незаключена входна врата бе почти незабележима. След като ги насочи къде да паркират, Тони им каза да извадят батериите и СИМ картите от мобилните си телефони.

— Хитро — отбеляза Кларънс.

— Кларънс, Тони смята, че трябва да сложим ръкавици.

— Прав е — съгласи се Кларънс и извади два чифта от задния си джоб. — Тони, имам само два чифта, затова не докосвай нищо, става ли?

— Тони казва да не се притесняваш за работата си — изкиска се Маги. — Казва, че отпечатъците му и без това са навсякъде вътре.

Двамата изминаха петнайсетината метра до стаичката, внимавайки да вървят точно където им казваше Тони.

— Тук смърди — отбеляза Маги, отваряйки вратата. Тя опипом намери ключа за осветлението и го натисна. Единствена жълта крушка освети с мъждива светлина помещението, пълно с всякакви боклуци. — Значи това е тайното ти шпионско местенце? Очаквах повече от теб, Тони.

Тони не обърна внимание на репликата на Маги, но забеляза, че тя носеше дамска ръчна чанта.

— Чанта? Не мога да повярвам. Взела си дамската си чанта?

— Една жена не ходи никъде без своята чанта. Ами ако се случи нещо и не можем да напуснем това място? Взела съм провизии, достатъчни за седмица.

— Добре, съжалявам, че повдигнах въпроса. Сега иди в онзи ъгъл там. Виждаш ли онази ръждясала кутия, монтирана на стената на около метър от пода? Да, точно тази. Отвори капака й и ще видиш вътре клавиатура. — Той изчака, докато Маги бе готова. — Така, сега натисни 9, 8, 5, 3, 5, 5… Добре. А сега натисни заедно клавишите „Въведи“ и „Включване“ и ги задръж в продължение на шест секунди.

Маги направи всичко според инструкциите. Шест секунди обаче бяха дълъг период, когато на човек му се налагаше да чака, и тя едва не освободи преждевременно клавишите. Чу се бръмчене и щракане и стената в дъното на стаичката се отмести, разкривайки лъскава огнеупорна врата.

Маги ахна.

— Е, това вече е нещо. Дан, дан, дан, дан, дан, дан, дан, дан, дан, дан — изтананика тя първите тактове от музикалната тема от филма „Мисията невъзможна“.

— А сега, Маги — продължи Тони, поклащайки глава, — прочети на Кларънс числата от писмото на Лори и му кажи да ги въведе на клавиатурата с двайсет клавиша до вратата.

— Добре: 8, 8, 1, 2, 12, 6… А сега, Кларънс, Тони казва да натиснеш клавиша „Въведи“ и да го задържиш, докато се чуе звуков сигнал. Добре! Сега натисни едновременно 1 и 3 и ги задръж, докато чуеш втори звуков сигнал. Чудесно!

След втория звуков сигнал някакъв механизъм в стената се раздвижи с металически шум.

— Задейства се! — Тони въздъхна с облекчение. — Сега можете да влезете.

Стоманената врата се отмести с лекота, включи се осветлението и пред тях се разкри скривалището: модерен, но пестеливо обзаведен апартамент със спалня, баня, малка кухня с маса и просторен работен кът. Единственото, което му липсваше, бяха прозорците, които бяха находчиво заместени с картини. Едната стена беше изцяло покрита с лавици, по които бяха наредени книги и папки с книжа, а в единия от ъглите имаше огромно дъбово бюро с голям компютърен монитор на него. Кларънс и Маги пристъпиха във вътрешността, вратата автоматично се затвори зад тях, а след това се чу как и външната стена се плъзна обратно на мястото си. Тони знаеше, че скрит таймер ще угаси и жълтата крушка, която бе останала да свети в портиерската стаичка.

— Леле! — възкликна Кларънс и подсвирна впечатлен. — Това е изумително!

— Да — промърмори Тони. — Наистина изумително е какви неща може да те принуди да извършиш параноята.

— Обичаш да четеш значи? — Маги разглеждаше книгите в библиотеката. — Май си почитател на Стивън Кинг?

— Да, новелата „Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк“, която виждаш там, е първо издание. В другия офис имам първи издания и на други книги, но тази ми е любимата.

— Нека видим по-нататък… — продължи Маги да разглежда. — Имаш няколко книги на Орсън Скот Кард^[1] и книгата на Ема Донахю^[2], която от толкова време искам да прочета, и… Джоди Пико^[3]? Четеш ли нейните неща?

— Не бих казал. Някой беше забравил тази книга в джоба на седалката в самолета и аз я взех.

— Еха! Виждам, че си имаш и сериозна колекция от класики, изцяло по мой вкус: Луис, Уилямс, Паркър и Макдоналд… и детективски истории за забавление.

— Повечето от тези стари книги не съм чел. Всъщност напоследък почти нищо не съм чел — призна Тони. — Купувал съм ги по-скоро като вложение, отколкото от интерес. От време на време взимам по някое томче от книжарницата „Пауълс“ в центъра. Знаеш ли, че там има невероятен раздел само с редки книги?

— Хайде престанете — прекъсна разговора им Кларънс. — От това място ме побиват тръпки. Не се обиждай, Тони, но ми се ще да вземем това, за което сме дошли, и час по-скоро да се омитаме.

Тони се съгласи и насочи двамата си помощници към ъгъла срещу дъбовото бюро. Там, вграден в пода, се намираше сейфът на Тони с традиционната кръгла брава с цифрови дискове. След като Маги, със съответните завъртания на дисковете по посока на часовниковата стрелка и обратно, въведе числата 9,18,10,4, и 12, някакъв скрит хидравличен механизъм се задейства и вратата на сейфа се отвори нагоре. Вътре имаше пачки книжа, документи и банкноти, както и кутии с различни размери.

Маги извади черна торба за смет от джоба на връхната си дреха.

— Какво да взема? — попита тя. — Парите ли?

Тони се засмя.

— Не, за жалост всичките са преброени, а серийните им номера — записани и съхранени в специална база данни. Допълнителна застраховка, че никой няма да се промъкне тук незабелязан.

— Леле! Параноик си, човече, но съм наистина впечатлена.

— Приемам това за комплимент, затова ти благодаря — отвърна Тони. — Можеш да кажеш на Кларънс да се оттегли настрана по време на тази част от операцията, за да не става свидетел на неща, които по-късно могат да са в негов ущърб. Само му кажи да не използва водата в кухнята и тоалетната, защото всичко се записва. — Маги предаде думите му на Кларънс и той покорно се отдалечи и се зае да разглежда апартамента. — Така, Маги, виждаш ли онова купче документи вдясно? Да, точно това. Вземи от тях колкото можеш да хванеш с ръка, но внимавай да не нарушиш поредността им. Аз ще гледам да открия търсения.

Маги направи каквото й бе казал Тони и постави пред себе си на пода голям куп официални наглед книжа. Прочете най-горния.

— Ето го завещанието ти. Това ли е глупостта с котките?

— Да, както вече казах, не се гордея с него. Просто го вземи и го сложи в чувала за смет. — Тони вътрешно въздъхна с най-дълбоко облекчение. Неприятното усещане в стомаха му и напрежението, което го гнетеше, изчезнаха. — Така, а сега вземи десетина от хванатите с телбод листове най-отгоре и ги постави вдясно от себе си на пода.

— Всичките ли са твои завещания? — попита Маги.

— Да. Какво да ти кажа, бях доста непостоянен в решенията си. Настроенията ми бързо се меняха.

— Добре че не съм те срещнала тогава — намръщи се Маги. — Не мисля, че бихме станали приятели.

— За жалост наистина щях да те отблъсна, Маги, и това щеше да е огромна загуба за мен.

Маги остана мълчалива за момент, а после попита:

— И така, какво търся?

— Всъщност не искам от теб да търсиш нищо, Маги, а просто да отгръщаш листовете, докато те спра.

Двамата продължиха бавно да преглеждат завещанията на Тони. Още дузина отидоха върху купчината за унищожаване вдясно.

— Спри! — възкликна изведнъж Тони. Може би най-сетне бе видял онова, което търсеше. — Мисля, че го открихме, Маги. Просто погледни другаде, не завъртай глава, но не чети, докато се уверя.

— Така добре ли е? — Тя едва устояваше на изкушението да надзърне в онова, което Тони четеше. — Тони, в ДНК-то ми е закодирано любопитството — изстена по едно време тя. — Не ми причинявай това!

— Добре тогава, вземи от сейфа снимката, която е вляво от купчината със завещанията, и гледай нея — предложи й той. — Може би това ще те разсее.

Тя посегна и взе старата снимка, поставена в найлонов предпазен плик. Когато я обърна, се изненада.

— Хей, Тони, и преди съм виждала тази снимка.

— Какво? — Тони беше смаян. — Това не е възможно.

— Не — продължи тя. — Джейк ми показа същата преди два дни. Беше в много по-лошо състояние от тази тук, цялата намачкана и изтъркана, но със сигурност беше същата. На нея сте вие двамата заедно с майка ви и баща ви, нали?

— Да, така е. — На Тони все още не му се вярваше. — Джейк има копие от тази снимка?

— Джейк каза, че това е единствената снимка, която притежавал, на която присъстват и майка ви, и баща ви. В миналото я държал в обувката си, за да не я открадне някой. Каза още, че била направена в един от най-щастливите дни, които си спомнял със семейството… Извинявай, Тони, не исках да…

Когато бе способен отново да говори спокойно, той й каза меко:

— Няма нищо, Маги. Този свят непрекъснато ни предлага изненади. — После му хрумна нещо. — Маги, а случайно Джейк да ти е казал какво ни е разсмяло в момента на снимката. Отдавна се опитвам да си спомня, но не се получава.

— Ха-ха! — засмя се тя. — Каза ми, разбира се. Смеели сте се, защото… — Тя не довърши. — Всъщност, знаеш ли какво, Тони. Ще оставя Джейк сам да ти каже. Мисля, че това ще е много специален момент и за двама ви.

— Маги! Не ме измъчвай. Моля те, кажи ми!

— Вие двамата няма ли да приключите със закачките? — долетя гласът на Кларънс от другата стая. — Трябва по-скоро да се изнасяме оттук.

— Да се залавяме отново за работа, Тони! — прошепна Маги. — Какво да правя?

— Слава богу, открих каквото търсех и то е заверено от нотариус и прочие. Явно все пак не съм си бил изгубил ума напълно. Остави това най-отгоре и го върни с останалите документи обратно на същото място в сейфа, откъдето го взе. Идеално! А сега вземи купчинката отдясно и я постави в чувала за смет. Нека Кларънс да даде всичко в нея за шредиране.

Маги направи каквото й каза Тони и тъкмо се канеше да натисне бутона за затваряне на вратата на сейфа, когато Тони я спря.

— Чакай! Има още няколко неща, които искам да взема оттам. Погледни най-отзад вляво, на най-горния рафт… Виждаш ли плика, на който пише „Да послужи където трябва“? Вземи го и… нека помисля. А, да, на рафта под този, където беше писмото, има друг куп книжа. От лявата страна. Да. Някъде сред тях има писмо, адресирано до Анджела. Намери ли го? Чудесно.

— До Анджела? — изненада се Маги.

— И аз имах проблясъци. Понякога й пишех разни неща, които иначе не бих произнесъл. Сещаш се, като молба за прошка и други такива. Но не изпращах писмата. Това беше последното и ако нещата не се развият според плана, искам да й го предадеш. Обещаваш ли?

Маги се подвоуми, преди да отговори.

— Да, Тони, обещавам — каза накрая и побърза да добави: — но всичко ще мине добре и ти ще й кажеш това сам.

— Надявам се — рече Тони неуверено.

— Това ли е всичко? Приключихме ли тук? — попита Кларънс строго.

Тони взе бързо решение.

— Не! Трябва да свършим още нещо. Маги, виждаш ли малката синя кутия най-долу в левия ъгъл? Би ли взела и нея? Но, моля те, не я отваряй. Съдържа нещо твърде лично. Не бих желал да го оставям тук.

— Разбира се, Тони. — Без да задава повече въпроси, Маги постави облицованата с филц кутийка, заедно с двете писма, в дамската си чанта. — Свършихме — каза Маги на Кларънс и му подаде чувала за смет.

Той кимна в знак, че знае какво да прави с него, и й помогна да затвори сейфа, след което се увери, че е заключен.

— Не се тревожете за осветлението — каза им Тони. — Свързано е с детектори за движение, които ще го угасят автоматично, щом излезем.

После минаха през огнеупорната врата и внимавайки да не разместят нещо в портиерската стаичка, се върнаха по същия път до колата.

Щом се качиха в нея, Маги първа наруши мълчанието:

— И така, Тони, какво следва?

— Сега се връщаме в болницата, за да си поиграя на лечител — отвърна той с решителен тон.