Уилям Пол Йънг
Кръстопът (12)

11.
Между два свята

Именно онова, което човек взима за прекъсвания, е самият живот.

К. С. Луис

Тони се събуди със сепване, леко замаян и без идея къде се намира. Измъкна се от леглото, дръпна завесата на прозореца и с изненада откри, че отново е в спалнята на порутената фермерска къща, където Исус твърдеше, че живее. Сега обаче тя беше по-голяма и по-добре уредена. Леглото беше по-солидно и с по-добра изработка, нямаше ги пружината и дюшека, на които беше спал предния път. Част от шперплатовото покритие по подовете бе заместено с масивно дърво. През един от прозорците вече не проникваше вятър, тъй като старата дограма бе сменена с нова, двойна.

На вратата се почука — както преди, три удара. Когато Тони отвори, вместо Исус, както очакваше, видя широко усмихнатия Джак, който държеше поднос със закуска и кафе.

— О, здравей, Джак от Ирландия! — възкликна Тони. — Питах се дали ще те видя отново след първата ни кратка среща.

— Удоволствие и чест за мен е да те видя отново, Антъни. — Джак се усмихна и Тони отстъпи встрани, за да му направи път. Мъжът влезе в стаята и внимателно остави подноса на една масичка, след което наля някаква черна ароматна течност в чаша с по-големи от обичайните размери. Обърна се и подаде напитката на Тони. — Черно кафе, ако си спомням добре. Колкото до мен, аз никога не мога да се наситя на чая.

Тони кимна с благодарност и отпи първата глътка, топла и мека като коприна.

— А също така с удоволствие трябва да ти съобщя — добави Джак, вдигайки капака на подноса, върху който имаше яйца, задушени зеленчуци и намазана с масло кифличка, — че на нас двамата с теб ни е отредено да се опознаем по-дълбоко, с течение на времето, разбира се.

— Не съм убеден, че въобще е нужно да питам какво точно имаш предвид — промърмори Тони и начена с нетърпение храната.

— Всъщност това няма значение — въздъхна Джак, придърпа един тапициран стол и седна на него. — Така или иначе настоящият миг съдържа в себе си всички останали мигове, затова не е необходимо да сме другаде, освен в настоящето.

— Както и да е — каза с примирение Тони. Той вече приемаше по-спокойно неспособността си да разбира всичко, дори понякога собствения си език. — Нека те попитам нещо, Джак, ако позволиш… — Той направи спираловидно движение с вилицата си във въздуха, сякаш за да придаде на въпроса си по-голяма отчетливост. — Това междинно време-пространство, където сме ние с теб, отвъдният свят ли е?

— Ей богу, не е! — увери го Джак, поклащайки глава. — Това е по-скоро вътрешният свят. Не че той е напълно независим от това, което наричаш отвъден свят.

Тони все още държеше вилицата си във въздуха, застинал в опита си да схване казаното от ирландеца.

— Намираш се, ако мога да се изразя така, на границата между живота преди и живота след смъртта, а мостът, който ги свързва, е вътрешният ти живот, животът на собствената ти душа.

— Но тогава ти къде живееш?

— Аз живея там, където се намирам в настоящия момент, но по принцип съм обитател на отвъдното. Скъпи момко, сега просто съм на посещение при теб тук, в „междинното“, ако мога да се изразя така.

Макар да дъвчеше храната, Тони не усещаше вкуса й, защото умът му беше изцяло погълнат от разговора и работеше на пълни обороти.

— А отвъдното, то как изглежда?

— Аха, ето това се казва въпрос! — Джак се облегна назад в стола си и се замисли. После разсеяно извади лулата си — все така горяща — от джоба на сакото, бавно всмукна от нея, след което я върна на мястото й и погледна своя събеседник. След това заговори, позволявайки на дима да излиза на валма между устните му. — Питаш ме за нещо, чието познание се крие в самото му преживяване. Съществуват ли думи, които истински предават усещанията на първата любов, на неочаквано разкрилия се пред очите ни красив залез, уханието на жасмина, гарденията, люляка? Или пък на първата майчина прегръдка, радостната изненада, неземно красивата мелодия, първото покоряване на висок връх, първото вкусване на меда от пчелна пита с пръст… В продължение на цялата история на човечеството ние търсим думи, чрез които да създадем връзка между това, което знаем, и онова, за което копнеем, ала това, което всичките тези думи ни носят, може да се сравни единствено с поглед през тъмно стъкло. — Той огледа стаята. — Но нека ти дам пример. — Отиде до скрина до прозореца, върху който, сред всички други вещи, имаше и градинска саксия. В нея беше разцъфтяло удивително красиво многоцветно лале. Джак взе саксията, върна се на мястото си и внимателно започна да разравя пръстта, докато разкри луковицата. Така вече се виждаше цялото растение. — Това е класически представител на вида папагалско лале — обясни той, — отгледан в твоя собствен заден двор. — Поднесе го към Тони, за да може да го погледне отблизо. — Обърни внимание на тези необикновени венчелистчета. Перести и извити са, по подобните на дантели краища се забелязват различни багри: от златисто и оранжево-розово до синкаво-пурпурно. Погледни, има дори зелени нишки, които браздят жълтото. Какво великолепие! А сега погледни, Тони, луковицата, от която е израснало това чудно цвете. Прилича на парче старо дърво или бучка пръст, които човек би изхвърлил, без да се замисли. Наистина е неугледна, не би привлякла вниманието на човек, ако той не знае какво представлява. Този корен, Тони… — рече Джак въодушевено, внимателно постави луковицата обратно в саксията и нежно я покри отново с пръстта. — Този корен е животът преди смъртта, всичко, което знаеш и преживяваш, съдържа привкуса на нещо друго, на нещо повече. А във всичките си знания и преживявания, които са част от този корен, ти смътно долавяш съществуването на цветето — в музиката, изкуството, литературата, семейните забавления, смеха, откритията, нововъведенията, работата… Но виждайки единствено корена, можеш ли да си представиш чудо, подобно на това цвете? Ще дойде мигът, Тони, когато най-накрая ще видиш самото цвете и тогава ще ти се изясни изцяло предназначението на този неугледен корен. Това ще стане в отвъдния живот.

Тони седеше взрян в цветето пред себе си. Беше изумен от неговата проста, но същевременно сложна и елегантна красота и постепенно го завладя благоговение, сякаш се намираше в присъствието на нещо свято. И тогава отново се запита: Къде съм бил през всичките тези години? Беше ли живял въобще някога. Но ведно с тази мисъл в съзнанието му изплуваха и спомени за моменти, когато го бе обземало усещането за мистерия или за проблясъци на любов, светлина, радост и удивление, на които едва бе обръщал внимание в периодите на доволство, ала откроявали се извънмерно на фона на болката. Никога не бе бил способен да поседне и да слуша, да съзерцава, да диша, да се диви… и това му беше коствало много, сега вече знаеше това със сигурност. В този момент Тони се чувстваше опустошен, като земите, които се виждаха през прозореца.

— Тони, ти си луковица — рече Джак, пресичайки спиралата на мислите му. — И единствено Бог знае какво цвете ще израсне от нея. Не губи време да се косиш, че си луковица. Без луковица никога не би имало цвете. Цветето е проявление на това, което в момента изглежда грозно и незначително. Като тази пустош навън.

— Тоест това е мелодията — възкликна Тони, зарадван, че най-сетне бе схванал нещичко, колкото и малко да беше то.

Джак кимна с усмивка.

— Точно така. Това е мелодията.

— Ще те опозная ли, Джак? В отвъдния живот ще те опозная ли? — Тони се надяваше и затова попита.

— Напълно! По начин, който не можеш да проумееш, докато гледаш на мен като на луковица с очите на луковица.

Тони мислеше, че е разбрал думите на Джак, но му се искаше да чуе допълнителни разяснения, каквито Джак му предостави с готовност.

— Начинът, по който ме виждаш сега, Антъни, е най-доброто на което е способен умът ти. Този образ е съчетание от спомени и въображение и отразява представата ти за това как аз би трябвало да изглеждам. Ти си луковица, която гледа друга луковица.

— А ако те видя в отвъдния свят?

— Хм, това, което ще кажа, може да ти прозвучи като себевъзвеличаване, но то е вярно за всекиго, когото би срещнал в отвъдното. Ако в този момент, докато си в тази си форма, успееш да ме видиш такъв, какъвто наистина съм, вероятно ще се простреш по очи на земята от почит и благоговение. Може да се каже, че тогава коренът ще зърне цветето. Но това никак няма да е добре за теб.

— Еха! — възкликна Тони, изненадан от отговора. — Значи там ти си напълно осъществен.

— В отвъдния живот аз съм реализирал всичко, което е било заложено в мен. Може да се каже, че там съм много по-пълноценен човек, отколкото съм се чувствал някога на Земята, а освен това пребивавам напълно в Бог. Ти чу едва една нота от цялата симфония, зърна едва един нюанс от цялата картина, една пръска от величествения водопад. Вкоренен си в живота си, Тони, и посягаш към всичко, което може да ти достави усещането за себенадмогване. Дори превръщаш другите луковици във въображаеми цветя.

Тони се изправи и започна да крачи из стаята.

— Джак, моят живот, който приемах за успешен, всъщност е тотален провал — призна той. — И въпреки това ти твърдиш, че под неговите руини се крие неподозирана красота? Искаш да ми кажеш, че все пак аз съм значим човек? Че макар да съм грозна и съвсем обикновена луковица, в мен е заложено да се превърна в неповторимо и необикновено цвете? Това ли искаш да ми кажеш? Правилно ли съм те разбрал?

Джак кимна, отново изкара лулата си и всмукна от нея.

— Предполагам, че същото важи за всеки друг — продължи Тони, — за всеки човек, който е роден…

— Заченат! — прекъсна го Джак.

— За всеки човек, който е „заченат“ на тази планета, всеки, който е живял на Земята… Значи всеки човек е луковица, в която спи цвете? Така ли? — Джак отново кимна, а Тони застана точно пред него, постави ръце на раменете му и приближи лицето си на сантиметри от неговото. После през стиснати зъби произнесе следващите язвителни и наситени с отчаяние думи: — Тогава защо са нужни всичките земни нелепости, Джак? Страданията, болестите, войните, убийствата, омразата, жестокостта, зверствата, невежеството, глупостта… — Имената на всичките злини като че ли сами изригваха от устата му. — Знаеш отлично как постъпваме ние с луковиците, с корените на красотата, Джак. Изгаряме ги, изсмукваме жизнените им сокове и ги стъпкваме, унищожаваме ги, продаваме ги, третираме ги като отвратителна мъртва органична материя, за каквато впрочем смятаме самите себе си!

При последното той свали рязко ръце от раменете на Джак, който бе изслушал тирадата му търпеливо, без да промени изражението си.

Тони отиде до прозореца и зарея поглед навън, прокарвайки пръсти през косата си. Мълчанието, увиснало като тежка завеса между двамата, бе нарушено от Джак:

— Проблемът с болката — рече той меко — произтича от самите луковици.

Чувайки думите зад гърба си, Тони сведе поглед към пода.

— Не знам, Джак. Не знам как ще преодолея това, което съм — призна той. — Камарата, която трябва да бъде разчистена, е огромна и ужасяваща.

— Не се тревожи, скъпо момче — окуражи го с благ глас Джак. — Ще прекосиш и този път, щом стигнеш до него. Само трябва да помниш, Тони, че нито един хубав спомен или акт на доброта, нито една истина, нито една благородна, правилна или справедлива постъпка няма да се изгуби.

— А лошотията, злините, неправдите?

— Ах, именно посредством тях се проявява истинското чудо. — Джак явно беше станал от стола си, защото Тони почувства една здрава ръка, която стисна рамото му. — Бог някак превръща всичката болка и злини в нещо, което те сами по себе си никога не биха могли да бъдат — в символи и монументи на милосърдието и любовта. Най-дълбоката мистерия се изразява в това как раните и белезите могат да се трансформират в нещо скъпо за човек, а смазващото и ужасяващо бреме — в символ на непреклонна обич.

— Струва ли си всичко това? — попита шепнешком Тони.

— Не задаваш правилния въпрос, синко. „Всичко това“ няма никакво значение. Въпросът е и винаги е бил: Струваш ли си ти? А неговият отговор винаги е бил: „Да!“.

Последните думи като че ли останаха известно време във въздуха като последен, постепенно утихващ тон, изсвирен от чело. Тони усети как пръстите на Джак стиснаха по-силно рамото му, дружелюбно и окуражаващо, дори с обич.

— Искаш ли да се разходим? Да разгледаме имота? — предложи Джак. — Ще те заведа да се запознаеш с някои от съседите си. Хайде, облечи се.

— Имам съседи? — изненада се Тони.

— Е, не точно съседи. По-скоро самоволни заселници на твоята земя. Тук съм, за да те запозная с тях. Разбира се, ако пожелаеш. От теб зависи. Ще те чакам отвън, докато помислиш.

Джак излезе, оставяйки Тони насаме с обърканите му мисли, емоции и многобройни въпроси. Любопитно му беше да срещне още някой на това място, затова бързо се облече, плисна малко вода на лицето си, усмихна се на отражението си в огледалото и се запъти към вратата.

* * *

Утринта беше ясна и свежа, нейният хлад предизвикваше тръпки — знак, че предстоеше промяна във времето. Няколко облака се бяха сбрали на хоризонта, сякаш за да обсъдят нещо. Не бяха още буреносни, но все пак видът им не вещаеше нищо добро.

— Ето, вземи това. — Джак подаде на Тони яке. Беше непромокаемо, от марката „Кълъмбия“, и той го прие, благодарен, че не беше от туид. Джак беше облечен както обикновено, но сега държеше бастун с топка вместо дръжка, а на главата си беше сложил стара рибарска туидена шапка, която просто си просеше някоя духовита забележка.

— Хубава шапка! — не се сдържа Тони.

— О, тази вехтория ли? Благодаря ти. Постоянно я губя, а тя все изниква отнякъде. Просто не знам какво да я правя, затова я нося, докато отново изчезне.

Обхождайки с поглед земите на фермата, Тони доби изненадващото усещане, че имаше някакво подобрение — като че ли съществуваха наченки на ред в предишния хаос, но действително бяха само наченки. Иначе в някои от далечните каменни огради се виждаха пукнатини, които не помнеше да е забелязал предишния път. Вероятно не съм обърнал внимание, помисли си Джак и посочи към една група дървета, иззад която към небето се издигаха тънки струйки дим.

— Там ли са съседите? — попита той.

Джак се усмихна и сви рамене, очевидно за момента не желаеше да разкрие повече.

След като повървяха още известно време, Тони отново зададе въпрос:

— Джак, това място, това междинно място, което разбрах, че съм самият аз… Да не би да съм доведен тук, за да се изправя пред своите прегрешения?

— Не, скъпо момче, тъкмо обратното — отвърна Джак. — Междинното пространство и отвъдният свят са изградени на основата на достойните ти постъпки, не на прегрешенията ти. И не защото грешките ти са незначителни и без последствия или защото се изтриват — последиците на много от тях можеш да видиш около себе си — а защото фокусът е върху възстановяването, не върху разрушаването.

— Да, но… — понечи Тони да каже нещо, но Джак го възпря, вдигайки ръка.

— Да, старото трябва да бъде разрушено, за да бъде издигнато на негово място новото. За да е възможно възкресението, първо трябва да има разпятие. Ала Бог не пилее нищо, дори прегрешенията ни. От всяка разрушена постройка остава по нещо, което някога е било правдиво, правилно и добро и което бива използвано при построяването на новата сграда. Всъщност новата постройка никога не би била каквото е, без старата. Така става обновяването на душата. Ти си от Орегон, трябва да си наясно с рециклирането, или греша?

Джак се засмя на шегата си и Тони също се усмихна.

— Харесва ми идеята с изграждането. Но не съм особено въодушевен обаче от разрушаването.

— Ах… — въздъхна Джак. — Това е трудното, нали? Ала няма как, за да бъдат изградени истинното, доброто и правилното, първо трябва да бъде извършено известно разрушение. Ще се наложи да бъде направена и равносметка. Това е не просто важно, то е от решаващо значение. Но Бог не би започнал събарянето на старото без участие от твоя страна. През повечето време Бог изпълнява много малка роля. Ние, хората, сме майстори в изграждането на фасади, които после сами разрушаваме. В своята независимост сме изключително разрушителни същества — първо издигаме къщи от карти, а после ги събаряме със собствените си ръце. Зависимостите от всякакъв род, волята за власт, илюзорната сигурност на лъжите, стремежът към слава, търговията с човешки души… всичко това са къщи от карти, които непрекъснато строим и се опитваме да запазим, задържайки дъха си. Но благодарение на Божията милост все някой ден се налага отново да започнем да дишаме и когато това стане, Бог ни помага малко със своето дихание и тогава всичко рухва.

Двамата бяха забавили крачка, тъй като пътеката се стесняваше, завоите й ставаха все повече и я накъсваха големи камъни и подаващи се на повърхността дървесни корени. От известно време във въздуха се долавяше някаква засилваща се неприятна миризма, която вече се бе превърнала в почти непоносима смрад. Тони сбърчи нос.

— Пфу, каква е тази воня? Мирише ми на…

— Смет? Защото именно на това се дължи вонята — отвърна Джак. — Съседите ти не са от най-големите чистници и оставят отпадъците си навсякъде. Отказват да ги изгарят. Погледни!

Стотина метра надолу по пътеката Тони видя две големи фигури, които бавно ги приближаваха. Джак вдигна ръка и Тони спря.

— Време е да се разделим, Антъни. Не съм убеден, че отново ще се видим в междинното време-пространство, но със сигурност ще се срещаме често в отвъдния свят.

— Оставяш ли ме? Ами съседите? Мислех, че ти ще ме запознаеш с тях.

— Казах, че ще те отведа, за да се срещнеш с тях. Не е нужно някой да ви представя един на друг. — Гласът на Джак беше любезен и топъл, но той с лукава усмивка добави следното: — Аз не съм от любимците на твоите съседи и ако се появим заедно, ще причиним повече объркване, отколкото ако си сам.

— Обърканият, както обикновено, съм аз — отбеляза Тони. — Отново не разбирам.

— Няма нужда да разбираш, момчето ми. Просто помни, че никога не си сам. Имаш всичко, от което се нуждаеш в момента.

Джак притисна Тони силно в обятията си и леко, почти неусетно, го целуна по бузата, както баща би целунал скъпия си син.

Тони започна да се плъзга.