Уилям Пол Йънг
Кръстопът (6)

5.
И тогава…

Болката може да ни напомня, че сме живи, но любовта е, която ни напомня защо сме живи.

Тристан Оуейн Хюз

— Слушай гласа ми, Тони! — Исус отново милваше Тони по косата, както би милвал дете, свой син. — Всяко човешко същество е отделна вселена. С помощта на Бог майка ти и баща ти създадоха душа, която никога няма да престане да съществува. Те, като наши сътворци, предоставиха материала — гени и прочие — за да се роди един шедьовър, не без недостатъци, но въпреки това удивителен. А ние поехме от ръцете им този материал, който съответстваше на историческия момент, в който живееха, и добавихме към него онова, което никой друг, освен нас, не може — живот. Така беше заченат ти, малко туптящо чудо, което започна съществуването си с взрив, нова вселена в мултилената, не откъсната и изолирана, но вплетена във взаимовръзки и устроена за живот в общество. Защото Бог е общество.

— Ха! Туптящо чудо? — изсумтя Тони, изтощен от борбата с емоционалния прилив. Макар да смяташе, че сълзите му са се свършили, че хранилището, откъдето идваха, се е изпразнило, няколко се търколиха надолу по страните му и капнаха от брадичката му. — Аз не съм чудо.

— За да има „аз не съм“, трябва да има „аз съм“ — окуражи го Исус. — Външността казва малко. Вътрешността е много по-значима от външността, когато имаш очи да я видиш.

— Не съм убеден, че желая да виждам или да знам — смънка Тони. — Това причинява твърде много болка. Но както и да е, не вярвам, че всичко това, включително и ти, е реалност. И все пак толкова ме е срам. Предпочитам да се върна към слепотата, да спра да виждам.

— Болката е реална и истинска. Довери ми се, Тони. Трансформация без усърдна работа и болка, без страдание, без чувството за загуба, е просто илюзия за истинска промяна.

— Мразя болката — заяви Тони и в същия миг още един краткотраен спазъм накара тялото му да потрепне. — Не ще мога да се справя. А що се отнася до доверието, то не е понятие, което присъства в моя речник. Доверието просто не е за мен.

— Не ще и дума — отвърна Исус и се засмя. — Но пък е мой специалитет.

Тони все още беше в обятията на Исус. Главата му бе отпусната на неговите гърди, а очите му — затворени. Чувстваше се глупаво, усещаше се уязвим, но не му се искаше дори да помръдне.

— Не знам какво да правя — призна той. — Да ти кажа ли кой ми липсва най-много сега? — Тони отвори очи и пое дълбоко въздух. — Наистина ми липсва майка ми.

Исус извади отнякъде сгъната червена носна кърпичка. Тони я прие с благодарност и издуха носа си в нея.

— Тони, майка ти беше последният човек, на когото ти се доверяваше. Не можеш да се справяш сам, нито пък да живееш единствено съобразявайки се със своите желания. Създаден си в общество, за да съществуваш в общество, сътворен си по образа на Бог, който никога не е бил нищо друго освен общество.

— Бог е общество?

— Именно. И винаги е бил. Вече ти казах, че никога не съм живял сам. Никога не съм правил каквото и да било сам. Взаимността е в самата сърцевина на моята същност.

— Никога не съм разбирал това.

— Не се тревожи. То не е предназначено за разбиране, а за преживяване.

Тони още веднъж пое дълбоко въздух.

— Но какво се случи с мен? Щом това място съм самият аз, как се случи така, че се превърнах в безжизнена пустош?

— От твоя гледна точка би могло да се каже, че „ти се е случил животът“: всекидневно си понасял малки и големи загуби; насъбирал си обида от лъжи и предателства; боляло те е заради отсъствието на родителите в моментите, когато си имал нужда от тях; взимал си решения, с цел да се защитиш, които макар да са запазвали живота или достойнството ти, са ти пречели да бъдеш открит точно към онова, което би излекувало сърцето ти.

— А от твоя гледна точка?

— От моя гледна точка това е било смърт, не живот, нереалност, в каквато не си устроен да пребиваваш. Било е не-любов, не-светлина, неистина, не-свобода… било е смърт.

— Значи аз умирам? Затова ли ми се случва всичко това?

— Синко, ти умираш още от деня, в който беше заченат. И макар смъртта да е чудовищно зло, хората й приписват много повече сила, отколкото всъщност притежава. Благодарение на светлината тя хвърля сянка със страховити размери на фона на вашето битие и вие всъщност се ужасявате от сянката й.

— Не разбирам.

— Това е тема с много пластове, до много от които няма как да достигнем днес. Засега е необходимо да проумееш, че съществена причина за страха ти от смъртта е твоето атрофирало и нищожно схващане за живота. Необятността и великолепието на живота постоянно поглъщат и унищожават силата на смъртта. Ти вярваш, че смъртта е краят, събитие, което прекратява съществуването на действително значимите за теб неща, и затова за теб тя е великият предел, който неминуемо те разделя от радостта, любовта и взаимността. Ти разбираш смъртта като последната дума, като финалната разлъка. Истината е обаче, че смъртта е нещо много по-нищожно от това. Това, което наричаш смърт, действително е някаква раздяла, но не каквато си представяш. Ти си се съсредоточил върху страха от това единствено по рода си събитие — издъхването — и си подчинил цялото си съществуване на него, вместо да признаеш вездесъщото присъствие на смъртта — в твоите думи, лъжи, преценки, неспособност за прошка, предразсъдъци, стремеж към власт, предателства, та дори и скривалища. „Събитието“, което наричаш смърт, е единствено слаб израз на това вездесъщо присъствие, но ти приемаш този израз за всичко, без да осъзнаваш, че всеки ден плуваш в океана на смъртта. Тони, не си устроен да умреш, както и смъртта не е присъща за тази вселена. Събитието на смъртта е просто кръщение в океана, който избавя, а не погубва. Човешките същества бяха, които сътвориха не-живота и го втълпиха в твоите представи, затова от уважение към теб ние още в началото го втъкахме в тъканта на общата картина. Затова ще изпитваш това присъщо напрежение между живота и смъртта всеки ден, докато бъдеш освободен от него посредством събитието смърт. Но ти си устроен да се справяш с това напрежение в рамките на общество, на взаимоотношения с други хора, а не в егоцентрична изолация, за каквато свидетелства твоето малко владение тук.

— А всичките пътеки, които водят навън оттук?

— Тони, те тръгват оттук навън, извеждат от това опустошение. Нито една не е проправена насам. Всичките са утъпкани навън.

За момент у Тони се надигна скръбта като дебнещ хищник, но бързо се спотаи отново. Той реши да сподели мислите си:

— Аз ги прогоних, нали? Не напуснаха по своя воля.

— Когато не си уточнил отношението си към смъртта, Тони, всеки човек в твоя свят е катализатор на болката или просто мъртвец. И понякога е по-лесно просто да го погребеш някъде из земите си, отколкото да го прогониш.

— Значи смъртта победи? — Тони вложи в този въпрос подсмисъл, който този мъж, ако действително беше Исус, както твърдеше, щеше да открие.

— Понякога изглежда така, нали? Но всъщност животът победи! Животът продължава да побеждава. Аз съм живото доказателство за това.

— Значи не си само мит, детска приказка? Ти наистина очакваш от мен да повярвам, че си възкръснал от мъртвите! — Тони искаше да го чуе изречено.

— Всъщност не е ли много по-трудно да се вярва в противното? Че съм бил пребит до неузнаваемост, прикован към кръста, прободен с копие в сърцето, затворен мъртъв в гробница, но въпреки това някак съм се върнал към живота, развил съм се от савана, преместил съм многотонния кръгъл камък, който запречвал входа, минал съм незабелязан покрай елитната римска стража само за да създам многолюдно движение, което, както се твърди, е организирано около идеята за истината за живота и възкресението, но всъщност е основано на лъжа? Да, много по-лесно е да си вярващ.

Тони погледна към мъжа. Думите му бяха рамкирани от хумор и тържество, но на платното в тази рамка имаше печален портрет.

— Това е просто легенда! — възкликна Тони. — Легенда, която ни кара да се чувстваме по-добре и ни залъгва, че животът има някакъв смисъл или цел. Иносказание с нравствена поука, което слаби хора разказват на болни хора.

— Тони, аз възкръснах от мъртвите. Ние разбихме заблудата за мощта и всевластието на смъртта. Татко Бог с любовта си ми даде живот в Духа и доказа, че теориите за раздяла с Него никога няма да бъдат състоятелни.

— Знаеш, че не вярвам и на дума от това, нали? — рече троснато Тони. — Всъщност дори не вярвам, че ти съществуваш. Не знам какво ме прихвана. Добре, съществувал е евреин, равин, на име Исус, който е направил доста добрини и хората започнали да говорят за него, че е вършил чудеса и дори е възкръснал от мъртвите, после създали религия, но той е умрял. Като всеки друг и той умрял. Смъртта си е смърт, затова не е възможно ти да съществуваш. Ти не си нищо повече от спомена за гласа на моята майка, който отеква някъде в моето подсъзнание.

— Почти ме убеди — отвърна Исус с нотка на сарказъм и се засмя. — Състоянието, в което се намираш в момента, Тони, се нарича криза на вярата. По-често тя обзема човек в момента на физическата смърт, но тъй като никога не е имало формула, по която да се развива взаимността, а и ти в действителност още не си мъртъв, в ход е нещо необикновено и загадъчно.

— Искаш да кажеш, че не знаеш защо съм тук? — изненада се Тони.

— Не! Досега Татко не е споделил с мен целта на твоето пребиваване тук. — Исус се наведе към Тони, сякаш възнамеряваше да му повери тайна. — Той знае, че обичам изненадите.

— Почакай. Мислех, че ти си Бог?

— Аз съм Бог!

— Тогава как така не знаеш защо съм тук?

— Както вече обясних, Татко още не ми е казал.

— Но щом ти си Бог, не знаеш ли всичко?

— Така е.

— Но нали току-що каза, че не…

— Тони — прекъсна го Исус, — ти не мислиш от гледна точка на взаимността. Виждаш всичко през призмата на изолираната независимост. Съществуват отговори за въпросите ти, които ще те изумят и озадачат, нещо повече — ще ти се сторят безсмислени, тъй като нямаш необходимата нагласа, която да ги допусне.

Тони кимаше с озадачено изражение.

— Част от чудото, което представлявам аз — тоест Бог, слязъл сред човешката раса — се дължи на факта, че не бях просто актьор, приел да играе роля, а буквално се превърнах в човек завинаги. Но същевременно никога не съм преставал да бъда и изцяло Бог, изцяло Твореца. Истина, стародавна като Сътворението, е, че целият Космос съществува в мен и аз го свързвам в едно цяло, поддържам го функциониращ, дори сега, в този момент. И ти си част от този Космос, ведно с всяко друго сътворено нещо. Смъртта не би могла да се похвали с това. Смъртта не обединява и не поддържа нищо.

Тони клатеше глава, опитвайки се да проумее казаното и в същото време съпротивлявайки се срещу него вътрешно.

Исус продължи:

— И така аз мога да почерпя от знанието си като Бог, за да узная защо си тук, но все пак уважавам Баща си, който не ми е казал причината. Аз му имам доверие достатъчно, за да съм сигурен, че ще ми я разкрие, когато реши, че е важно да я узная. Дотогава ще остана с теб в реалното пространство и време, в очакване да видя какви изненади ни е подготвил Татко.

— Ти просто разбиваш всичките ми представи! — Тони вдигна ръце и поклати глава. — Толкова съм объркан!

— Това беше по-достъпният отговор — отвърна Исус с усмивка, — този, който би трябвало поне малко да ти изясни нещата.

— Ами благодаря ти тогава! — отговори Тони с известна рязкост в гласа. — Да видим какво излиза. Значи ти си Бог, но не знаеш защо съм тук.

— Но моят Отец и Светият Дух знаят и ако е необходимо, аз също ще узная.

Тони пак поклати глава, изправи се и се отупа от прахта. Как би могъл този мъж да е проекция на подсъзнанието му? Разговаряха за неща, за които той никога не се беше замислял. Беше толкова объркващо. Двамата отново тръгнаха бавно нагоре по хълма.

— Помогни ми да си изясня нещо — започна отново Тони. — Щом Бог Отец е твоят баща, значи ти си Синът?

— И Светият Дух — допълни Исус.

— Но кой е Светият Дух?

— Бог.

— Това е християнска идея, нали? Искаш да кажеш, че всеки, който вярва в теб, вярва в трима богове? Излиза, че християните са политеисти.

— Не само християните вярват в мен. „Вярващ“ не е категория, а поведение. Християни съществуват само от около две хилядолетия. А колкото до това дали са политеисти — не са ни най-малко. — Исус спря и се обърна към Тони, което означаваше, че предстои да каже нещо важно. — Слушай ме внимателно, Тони. Има само един… Искам да ме чуеш добре: има само един Бог. Тъмнината на независимостта, която човечеството избра, не позволява да бъде съзряна простата истина. Но всичко по реда си, засега запомни това: Бог е един. Каквито и различия да имат по отношение на подробностите — а подробностите и несъгласията не са нещо маловажно — евреите от всички секти, християните от всякакви деноминации, мюсюлманите, разединявани от вътрешни разногласия, всичките те са съгласни в едно: има само един Бог. Не два, не три или повече — само един.

— Почакай, ти току-що каза… — прекъсна го Тони, но Исус вдигна ръка и му попречи да довърши възражението си.

— Евреите първи са го формулирали най-добре в своята основна молитва Шма Израел: „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един“. Но в еврейската Библия за този „един“ Бог се говори в множествено число. „Да сътворим Човека по наш образ“. Това не цели да създава противоречие по отношение на единството на Бог, а да разшири разбирането за същността на „Единствения“. Според еврейските схващания, по същество — употребявам тази дума с особено внимание — този Един е единствен в същината си и все пак множествен, съставен от няколко същности, тоест общество.

— Но… — понечи Тони да каже нещо, но Исус отново го накара да замълчи, вдигайки ръка.

— Това е грубо свръхопростяване на нещата, но гърците, и по-конкретно най-първи от тях Платон и Аристотел, увлякоха света да приеме идеята за единия Бог, но понеже не схващаха идеята за множествеността, спряха се на представата за него като неделимо единство отвъд всяко битие и отношение, първичен неподвижен двигател, безличен и недосегаем, но поне добър, каквото и да означава това… И тогава се появих аз, който по никакъв начин не противоречи на Шма, а дори я подкрепя и развива. Аз оповестих с възможно най-прости думи: „Бог Отец и Аз Сме едно и Сме добри“, което по същността си е едно твърдение за сродство, за връзка. Както вероятно знаеш, това разреши всичките неясноти и разногласия и най-накрая вярващите избистриха своите идеологии и доктрини и заживяха щастливо… — Исус хвърли поглед към Тони, който го гледаше, вдигнал въпросително вежди. — Пошегувах се, Тони — каза с широка усмивка той и отново тръгна по пътеката. — Но да продължа с историята си. През първите неколкостотин години след въплъщението ми имаше мнозина, като Ириней Лионски и Атанасий Велики, които прозряха същността ми. Те схванаха, че самата същност на Бог е съжитието, три отделни личности, които са толкова близки, че на практика са цялост, единство. А тази цялост, Тони, е нещо различно от изолирания и независим „един“ Бог и разликата се изразява в съюза на три същности, които са същевременно обособени в своето единство.

Исус направи пауза.

Тони поклати глава, опитвайки се да проникне в смисъла на казаното от неговия събеседник. Подобен разговор не бе провеждал никога и това го безпокоеше. Беше заинтригуван, но не можеше да установи защо.

— Искаш ли да знаеш какво се случи после? Къде се объркаха нещата? — Тони кимна и Исус продължи: — Гърците със своята привързаност към изолацията, повлияха на Августин Блажени и Тома Аквински, които, заедно с мнозина други, спомогнаха за раждането на християнство, основано на вярата в единния Бог. После дойдоха реформаторите, като Лутер и Калвин, които направиха всичко възможно, за да прогонят гърците от Светая светих, но те едва бяха погребани и гърците бяха поканени да преподават в основаните от тях религиозни школи. Устойчивостта на лошите идеи е забележителна, не мислиш ли?

— Започвам да осъзнавам това — призна Тони, — но не съм сигурен, че разбирам теб по-добре, отколкото в началото. Всичко, което казваш, е интригуващо, но без връзка с мен.

— Хм, всичко, което трябва да знаеш, е, че сърцевината на човешкото съществуване е танцът на себеотдаването, любовта към друг човек — единението. Няма нищо по-дълбоко, по-просто и по-чисто.

— Това звучи красиво. Само да беше…

— Ето че стигнахме — прекъсна го Исус.

Пътеката навлизаше в горичката и се стесняваше, позволявайки по нея да върви само един човек. Тони тръгна напред, благодарен, че пътеката не се разклоняваше. След известно време излезе на една поляна и тогава осъзна, че е сам. Напред поляната свършваше при огромна каменна стена, която и в двете посоки се простираше докъдето стигаше погледът. Множество стъпала, оформени в почвата, отвеждаха до вратата на неугледна кирпичена постройка, схлупена къщурка, която се състоеше може би само от две стаи, но от нея се разкриваше гледка към цялата долина. Тони различи силуета на жена, седяща на дървена пейка, облегнала гръб на стената на колибата, която той предположи, че е неин дом. Исус вече беше там и разговаряше с нея, нежно положил длан на рамото й.

Докато изкачваше стотината стъпала, Тони видя, че е позакръглена възрастна жена с гарвановочерна коса, сплетена на две плитки, в които се виждаха разноцветни мъниста. Носеше семпла свободна рокля от хасе, пристегната в кръста с колан, богато украсен с още мъниста, и обсипано с проблясващи на слънцето звездички одеяло около раменете си. Очите й бяха затворени, а лицето й — обърнато нагоре. Беше индианка, представител на коренното население на териториите на днешните САЩ или Канада.

— Антъни — обърна се към него Исус, когато ги наближи. — Това е Уайан Уанаги. Можеш да я наричаш Куси (куенший) или Баба, ако предпочиташ. Има някои неща, които трябва да обсъдите с нея. Тя знае защо си тук, затова ще ви оставя двамата за известно време, макар аз никога да не отсъствам напълно.

Части от секундата след като изрече това, той може би не изчезна, но стана невидим.

— Благодаря ти, Анпо Уикапи — каза жената нежно. — Седни! — продължи тя с дълбок и плътен глас и без да отваря очи, направи знак на Тони да седне на пейката до нея. Той се подчини. Двамата останаха да седят мълчаливи, тя все още със затворени очи, а той — вгледан в разстлалата се като мантия под тях долина. От това място погледът стигаше почти до най-далечната стена, която беше може би на няколко километра разстояние, а вляво ясно се виждаше къщата, в която се бе събудил. И така, това пусто и печално място беше неговото сърце. Е, не можеше да го нарече точно свой дом, но не можеше и да каже, че е точно ад. В момента обаче гледката наподобяваше повече второто.

За Тони мълчанието сякаш продължаваше часове, докато всъщност бяха изминали само около дванайсет минути. Не беше свикнал нито да мълчи, нито да седи неподвижен. Чакаше, а в него се трупаше напрежение.

Накрая не се стърпя и прочисти гърлото си.

— Искаш ли…

— Шшш! Заета съм!

Тони отново замълча, но съвсем скоро нетърпението му отново надделя.

— Ъъъ, с какво си заета?

— Плевя. Има толкова много бурени.

— О! — Той реши да не признава, че не разбра смисъла на думите й. — А какво правя аз тук?

— Смущаваш ме — отвърна индианката. — Мирувай. Вдишвай, издишвай, бъди спокоен.

Тони продължи да седи, опитвайки се да си придаде спокоен вид, докато в него се рояха образи и въпроси, надигаха се емоции като бавно прииждаща река. По едно време повдигна едната си пета от земята и по навик започна да пружинира с крак. Дори не осъзна този свой опит да овладее вътрешното си напрежение.

Жената, без да отваря очи и с пестеливо движение, постави ръка върху подскачащото коляно и то спря.

— Защо тичаш толкова бързо? — Гласът й звучеше твърде млад и мек за масивното й тяло.

— Не тичам — отвърна той. — Седя тук, както ми каза.

Тя не отмести силната си мазолеста ръка от коляното му и Тони усети топлината от допира й да се разлива из цялото му тяло.

— Антъни, защо винаги мислиш, че поканите са очаквания?

Той се усмихна широко. Знаеше, че няма нужда да отговаря, че тя веднага узнава мислите му. Поканите бяха очаквания. Винаги имаше някакви очаквания, понякога очевидни, често скрити, но те винаги бяха налице. Та имаше ли друг начин да се живее на този свят? Ала въпросът й все пак го накара да се замисли.

— В такъв случай ние просто седим тук — каза той замислено, без да очаква отговор.

— Не, Антъни, не просто седим… молим се.

— Молим се? На кого се молиш ти?

— Не се моля на някого — отвърна тя, без да отваря очи. — Моля се с някого.

Тони се опита да я изчака да продължи, но това беше несвойствено за него.

— И с кого се молиш? — попита накрая.

— С теб! — Лицето на жената се разтегли в усмивка. Утринната светлина смекчаваше бръчките й. — Моля се с теб.

— Но аз не се моля — възрази той и поклати глава, сякаш тя можеше да го види.

Тя отново се усмихна, но не каза нищо.

Останаха да седят така още почти час. През това време той мислено поставяше тревогите и страховете си във въображаеми лодчици, които пускаше да плават надолу по поточето, което течеше недалеч от мястото, на което се намираха. Беше научил тази техника в курса по управление на гнева, на който съдът му беше наложил да се запише. Една по една лодчиците се губеха от погледа му, всяка отнасяйки по малко от бремето му, докато от него не остана нищо и той продължи да седи с индианката напълно спокоен, вдишвайки от бистрия въздух. Не можеше да си го обясни, но отново се чувстваше… в безопасност.

Отново първи той наруши мълчанието:

— Съжалявам, не си спомням как се произнася името ти.

Тя се усмихна широко, някакво сияние озари и смекчи чертите на лицето й и като че ли разреди падащия мрак около тях.

— Да, знам, че не си спомняш. Наричай ме просто Баба… произнася се Ба-ба.

— Добре тогава, Бабче — засмя се той и я потупа по ръката.

Тогава очите на жената се отвориха за първи път и той погледна в познатите два кафяви източника на светлина. Той гледаше в очите на Исус, който бе приел друга външност.

— Не Бабче — поправи го тя. — Баба. Разбираш ли?

Каза му го с кимване, на което той за своя изненада отвърна също с кимване.

— Ъъъ, да, Бабо — заекна с извинителен тон. — Всъщност не съм сигурен, че схващам разликата.

— Вижда се! Но аз ти прощавам.

— Моля? — Тони беше изненадан. — Прощаваш ми за нещо, което не разбирам?

— Слушай, скъпи… — Тя направи пауза и Тони почувства прилив на някакво болезнено и сладостно чувство, предизвикано от нежното обръщение. Той го остави да се разлее в него, а жената, която очевидно знаеше какво става в него, не продължи, докато чувството не се уталожи. — Много често онова, за което трябва да простиш на другите, а особено на самия себе си, е невежеството, което всъщност нанася истинските вреди. Хората не нараняват винаги нарочно. Много често го правят просто защото не знаят как да бъдат други, по-добри.

На Тони му се искаше да смени темата. Тази жена събуди у него чувства, които бе по-добре да не бъдат раздухвани. И без това в този ден вече беше преживял много интензивни емоции.

— И така, къде живееш? — зададе този въпрос нарочно, защото не допускаше, че някой можеше да обитава постройката зад тях. Тя приличаше по-скоро на зле скалъпена барака за инструменти, отколкото на дом.

— Живея навсякъде, където се намирам — беше краткият отговор.

— Не, не това имах предвид… — опита се да поясни той, но тя го прекъсна.

— Знам какво имаше предвид, Антъни, но ти не знаеш как да питаш.

Тони не знаеше как да отвърне. За него напоследък не беше необичайно да не намира думи.

За щастие Баба го освободи от затруднението. Тя стана, протегна се и го попита:

— Имаш ли какво да ядеш?

Макар да знаеше, че са празни, Тони бързо провери джобовете си и отговори:

— Не, съжалявам. Нямам нищо за ядене.

— Това не е проблем — успокои го тя. — Аз имам предостатъчно храна.

Казвайки това, Баба се засмя и се отправи полека към кирпичената колиба, от чиито пролуки и цепнатини навън струеше топла светлина. Той също стана и за последен път се огледа, докато вечерта постепенно заличаваше цветовете наоколо. Видя няколко светлини, малки бели точки, пръснати безразборно най-вече вътре или близо до порутената къщурка. С изненада забеляза в далечния край на двора струпани на едно място още светлини, по-ярки. Не си спомняше там да беше видял някакви постройки, но не беше се и вглеждал.

Изтегна се за последен път, тъй като се беше посхванал от седенето, измина няколкото крачки до вратата и надникна през нея. Отвътре къщурката изглеждаше по-голяма, но това навярно бе илюзия, създавана от начина, по който бе оползотворено пространството. Огън гореше до едната стена, димът от който, издигайки се, изчезваше в сложна поредица от малки навеси, чието предназначение вероятно беше да не позволяват на дъжда да угаси пламъците, като в същото време отвеждат пушека.

— Може ли да вляза? — попита той.

— Разбира се, винаги си добре дошъл тук! — Индианката със сърдечен жест го покани вътре. На пода имаше одеяла и с риск да наруши някакъв етикет, Тони седна върху тях, изненадан от плюшената им мекота. Баба, изглежда, нямаше нищо против и той се настани удобно, наблюдавайки я как се суети около тенджера, от която се носеше ухание на яхния. Някакъв плосък хляб се печеше на камък до огнището. Просто, мамещо и ненатоварено с очаквания, усмихна се той на себе си.

Жената ритмично се поклащаше, сновейки между тенджерата и хляба, движенията й бяха почти като танц.

— Може ли да ти задам един въпрос?

— Искаш да узнаеш защо живея тук, в тази „схлупена къщурка“. Мисля, че това определение ти дойде наум заради несъответствието й с твоите цивилизовани и изтънчени възприятия.

Нямаше смисъл да отрича.

— Да, именно това се питах. И защо?

— Това беше най-доброто, което ти ми предостави — отговори тя, без да прекъсне работата си или да се обърне към него.

— Моля? Най-доброто, което аз съм ти предоставил? Нямам нищо общо с тази къщурка. Аз бих построил нещо много по-добро, не това. Как можеш да си помислиш…

— Всичко е наред, Антъни! Нямам никакви очаквания. Благодарна съм, че и това място отдели в сърцето си. Нямам почти никакъв багаж. — Тя се усмихна сякаш на някаква своя тайна мисъл. — Мога да направя свой дом от най-простия подслон. Няма защо да се чувстваш виновен или да се срамуваш. Истински благодарна съм и пребиваването ми тук е радост!

— Та… нали това съм аз, това е моят свят… и съм отредил толкова малко място за теб? За Исус съм отделил повече, но и то представлява запусната ферма…

Тони внезапно се натъжи, без да знае защо.

— И той се радва, че е тук. С радост прие поканата.

— Покана? Не си спомням да съм го канил, а също и теб. Дори не знам коя си. Не съм убеден, че някога съм опознавал някого достатъчно, за да отправя покана към него.

Сега Баба се обърна към Тони и облиза лъжицата, с която бъркаше яденето на огъня.

— Поканата не беше отправена от теб, Антъни. Ако зависеше от теб, вероятно никога нямаше да ни предоставиш възможността да живеем тук.

Отново объркан, Тони попита колебливо:

— Но щом не е била моя, чия е била тогава поканата?

— На Отец. На Татко Бог.

— На Бащата на Исус… ли искаш да кажеш? Бог Отец? — Тони беше изненадан и разочарован. — Че защо би ви поканил той тук?

— Ами, независимо от всичко, което вярваш или не вярваш за него… между другото почти нищо от това, което вярваш за него, не е вярно… Та независимо от това, Татко Бог те обича с непоколебима любов. Затова си тук. Ние споделяме неговата обич.

Казвайки това, тя загреба с черпак яхния от тенджерата и напълни една купа, която му подаде заедно с чист парцал, който да използва като салфетка.

Сега вече Тони беше ядосан! Ето къде била уловката, скритият замисъл, причината за цялата тази опасна лъжа. Която и да беше тази жена, макар да беше привлечен от нея, както от Исус, тя беше изкарала наяве неговото базисно допускане, истинската болка в сърцевината на неговото страдание. Ако имаше Бог, той беше чудовище, зъл мошеник, който си играеше със сърцата на хората, правеше експерименти, за да разбере колко страдание са способни да понесат, предразполагаше ги да му се доверят, а после стъпкваше копнежите им и изобщо всичко, което имаше стойност за тях. Изненадан от яростта в себе си и полагайки усилие да се успокои, той опита от яденето. То му въздейства. Ароматите на подправките сякаш потушиха гнева му и той се успокои.

— Еха! — възкликна той.

— Хубаво възклицание е „Еха!“, едно от любимите ми — засмя се жената. — Добре дошъл, Антъни!

Той погледна към нея. Тя сипваше с черпака яхния и за себе си. Огънят подчертаваше достолепното й присъствие и сякаш разнасяше някакво ухание, което придаваше на помещението атмосфера на богослужение. Не му се вярваше, че Исус и тази жена са свързани с Бог, за когото говореха с такава почит. Дори да беше забелязала, че е напрегнат, не го показа.

— А Татко Бог живее ли тук… в моя свят? — попита Тони с известна неувереност в гласа, докато в същото време мислеше за светлините, които бе видял в далечния край на двора.

— Не живее. Антъни, ти така и не предвиди място за Него, не и в очертанията на тези стени. Ала тъй като Той никога не отсъства, чака в онези гори, отвъд стените на сърцето ти. Не обича да насилва никого. Твърде почтителен е. — Жената говореше с мек глас. Тони предпочиташе да беше доловил поне разочарование в него. То все пак беше управляемо, податливо на въздействие. Добротата обаче бе твърде хлъзгава и недосегаема.

Той бързо успя да потисне гнева си и загреба отново от яхнията, сменяйки темата:

— Това е изумително! Вътре има подправки, които не разпознавам.

Баба му се усмихна с благодарност.

— Направих я почти от нищо, по стара семейна рецепта. Не ме питай за нея, защото няма да ти я разкрия.

Тя му подаде парче от плоския хляб. Той го потопи в яхнията и отхапа от него. И този вкус не му напомняше за нищо, което бе опитвал.

— Ако отвориш ресторант, ще направиш състояние.

— Бизнесменът в теб никога не спи, Антъни. Радостта и удоволствието имат за теб стойност единствено ако можеш да ги превърнеш в продаваема стока. Това е като да запречиш с бент реката и да я превърнеш в блато.

Той си даде сметка колко глупаво бе прозвучало изказването му и понечи да се извини. Тя вдигна ръка:

— Антъни, недей. Това беше просто наблюдение, не оценъчно съждение. Не очаквам от теб да бъдеш различен от това, което си. Познавам те, но също така знам как си устроен и какво е заложено в теб. И възнамерявам да призова истинската ти същност от дълбините, от мрака, където се е изгубила.

Тони отново се почувства неудобно, сякаш жената го беше разголила.

— Ъм, благодаря ти, Бабо — смотолеви той и се опита да измисли друга тема на разговор, някоя по-безопасна. — Като заговорихме за храна, в моето състояние… нали знаеш, в кома съм… нужно ли е да се храня?

Отговорът й беше бърз и директен:

— Не. В болницата те поддържат със системи. Но не така си представям аз доброто хранене. — Баба остави купата си и се наведе напред на табуретката си, привличайки вниманието на Тони. — Чуй ме, Антъни. Ти умираш.

— Да, знам това, Исус ми каза, че всички ние…

— Не, Антъни, не става въпрос за това. Лежиш в интензивното отделение на университетската болница и наближава моментът, когато ще настъпи физическата ти смърт. Умираш.

Той се облегна назад и се опита да асимилира думите й.

— Затова ли съм тук? Защото умирам? Всеки ли минава през това, каквото и да представлява тази… тази намеса? Каква впрочем е нейната цел? Спасяването на душата ми? — Тони почувства как косъмчетата по врата му настръхнаха. Раздразнението му бързо нарастваше и кръвта нахлуваше в главата му. — Ако вие, особняци такива, действително сте Бог, тогава защо не сторите нещо? Защо просто не ме излекувате? Защо не изпратите някой свещеник горе в болницата, за да се помоли да не умирам?

— Антъни… — опита се тя да му каже нещо, но той вече се беше изправил.

— Аз умирам, а вие седите тук и бездействате. Може да не съм кой знае какъв праведник, съгласен съм, че пропилях живота си, но нищо ли не означавам за вас? Нищо ли не струвам? Ако не поради друга причина, сторете нещо заради майка ми, нали тя ме обичаше и беше праведна, вярваща жена. Не е ли това достатъчно? Защо съм тук? — Гласът му се повишаваше все повече, а раздразнението му започна да избива през пролуките на страховете му. Имаше отчаяната нужда да направи нещо, за да възвърне самообладанието си. — Защо ме доведохте тук? За да ми кажете в лицето що за безполезен боклук съм? Така ли?

Той излезе навън в мрака на ранната вечер и със стиснати юмруци закрачи нервно пред вратата, смътен силует на трептящата светлина, идваща от огъня вътре. В един момент се спря, обърна се и влезе отново, очевидно взел някакво решение.

Баба седеше на същото място и просто го наблюдаваше със своите невероятни очи. По-малко от час след първия емоционален изблик той почувства как в него започва да се пропуква втори бент и със сетните сили, които му бяха останали, се опита да удържи напиращата стихия. Знаеше, че няма да успее. Знаеше, че трябва да бяга, за да се спаси, но краката му бяха като заковани за пода, а думите започнаха да се леят от устата му с прииждащите емоции. Губеше контрол. Изведнъж се усети как крещи и размахва ръце, хванат във водовъртежа на яростта и отчаянието.

— Какво точно искате от мен? Да изповядам греховете си? Да поканя Исус в живота си? Не е ли малко късно вече за това? Та Той вече е намерил начин да се озове в центъра на цялата каша, която съм забъркал. Не виждате ли колко се срамувам от себе си? Не виждате ли? Ненавиждам себе си. Какво трябва да мисля? Какво трябва да правя сега? Надявах се… — В този момент той рухна вътрешно, едно прозрение сякаш се взриви в съзнанието му и ударната вълна го помете. Дързостта на това прозрение го накара отново да падне на колене. Няколко сълзи се търкулнаха по лицето му и той го закри с длани. — Не разбирате ли? Надявах се… — И тогава го изрече, произнесе на глас онази своя убеденост, която бе поддържал през целия си живот, убеденост толкова дълбока, че бе престанала да бъде осъзната чак до този момент: — Надявах се… че смъртта е краят. — Той хлипаше и думите трудно намираха пътя си навън. — Как по друг начин бих могъл да се освободя от бремето на всичко, което съм сторил? Как бих могъл да избягам от себе си? Ако това, което казвате, е истина, за мен няма надежда. Не разбирате ли? Ако смъртта не е краят, за мен няма надежда!