Уилям Пол Йънг
Кръстопът (22)

Бележка към читателите и благодарности

Ако сте отгърнали първо на тази страница, може би ще е добре най-напред да прочетете „Кръстопът“, тъй като тук е разкрита важна информация от сюжета на романа, узнаването на която може да наруши удоволствието ви от четенето.

Антъни Спенсър беше име, което синът ми използваше в компютърните игри. Макар в началото героите на романа ми да бяха амалгама от образите на реални мои познати, в процеса на писане те се развиха по свой неповторим начин. Това важи и за Каби, сина на Моли. Неговият образ е изцяло конструиран по подобие на Нейтън, сина на наши приятели, който почина още млад преди няколко години. Играта на криеница го отвела извън залата, където със семейството си гледали мач на баскетболния отбор „Портланд Трейл Блейзърс“, и той се озовал на магистралата, където бил блъснат от две коли. Нейтън страдаше от синдрома на Даун. Няма нищо от образа на Каби, което да не е било характерно и за Нейтън, включително любимата му ругатня и склонността да „задига“ фотоапарати и да ги крие из стаята си. Докато работех по романа, непрекъснато водех разговори с майката на Нейтън и тя ми предостави всички детайли за образа на Каби. Един следобед тя ми се обади по телефона и ми обясни, че един от нашите разговори разпалил любопитството й и тя влязла в килера и се заровила из вещите на Нейтън. Там, в калъфа на неговата китара играчка, открила непознат фотоапарат. Когато го включила, с изненада установила, че паметта му е пълна със снимки на нашето семейство. Оказа се, че две години преди смъртта си Нейтън е бил на гости у дома и тогава е „задигнал“ камерата на моята племенница. През цялото това време ние си мислехме, че сме я забутали някъде.

На толкова хора дължа благодарност. На семейството на Нейтън, че ми дадоха позволението си да използвам техния син за прототип на моя художествен герой. Надявам се, че съм съумял да уловя и отразя малкото чудо, което представляват децата със синдрома на Даун, и същевременно да предам драмата в техните сърца, както и в сърцата на семействата им, които всекидневно се изправят пред безчет предизвикателства.

Мнозина ми помогнаха по отношение на медицинските термини. Благодаря на Крис Грийн от организацията „Риспондър Лайф“; на Хедър Доти, медицинска сестра, която работи в службата за превоз на болни „Лайф Флайт“ и в травматологично отделение — тя ми помогна за сцената с падането на Тони и загубата на съзнание; на Боб Кози, Антъни Колинс и особено на Трейси Джейкъбсън, които ме допуснаха в централата за приемане на обаждания на номер 911 „Клакамас Каунти“ в Орегон Сити, щата Орегон, и ми позволиха да задам всичките си въпроси, чиито отговори ми помогнаха да придам на разказа си достоверност; на сестрите и останалия медицински персонал на болницата към Орегонския университет за здраве и наука (особено на служителите в отделението за интензивни грижи на неврологията) и детската болница „Дорнбехър“ (по-специално на лекарите и сестрите в отделението „Хематология и онкология“), както и на моя приятел, пенсиониралия се неврохирург д-р Лари Франкс.

Работата върху този аспект от историята ме срещна с невероятни хора, които се борят на самата фронтова линия с човешкото страдание и бедствията. Човек обикновено не се среща с тях, докато не го сполети някаква беда. Доброволци, пожарникари, парамедици, полицаи, служители в централата на 911, техници, лекари и сестри, всички те са хора с безценни сърца, които ни помагат да преодоляваме връхлетелите ни трагедии. На тях от името на всички, които забравят за самоотвержената им работа и често я приемат за проста даденост, аз казвам от все сърце: благодаря, благодаря, благодаря!

Благодаря и на Чад и Робин, че ми позволиха да пиша в тяхното красиво убежище в Отър Рок, както и на семейство Мъмфорд, задето ми предоставиха подобно кътче близо до Маунт Худ. Без тях романът ми едва ли щеше да стигне навреме до печатарските преси.

Благодарен съм и на моя приятел Ричард Туис и племето лакота — ако са прочели книгата ми, вече знаят как са ми помогнали. Всеки от нас се нуждае от своя Баба и племе.

Богат съм на приятели и семейството ми е многобройно — ще ми трябват страници колкото за още една книга, ако се заема да изредя всичките. Благодарен съм, че животът им е преплетен с моя, че чувствам подкрепата им във всяко свое начинание. Благодарен съм и на двата клона от рода ни — Йънг и Уорън — за насърчението. А Ким, моята съпруга и спътник в живота, шестте ни деца, двете ми снахи, нашия зет и шестте ни (до този момент) внуци аз обичам от цялата си душа. Искам да им кажа: вие карате сърцето ми да пее.

Благодаря на всички, които прочетоха, препрочетоха „Колибата“ и ме посветиха в своите съкровени и понякога изпълнени с невероятна болка жизнени истории. Те ме удостоиха с безмерна чест.

Благодаря на Дан Полк, Боб Барнет, Джон Канлън, Уес Йодър, Дейвид Паркс, Том Хентоф, Денийн Хауъл и Ким Споулдинг, невероятния екип на издателство „Хатчет“, и особено на Дейвид Йънг, Ролф Цетерстен, редактора Джоуи Пол и множеството чуждестранни издателства, които работеха неуморно и непрестанно ме окуражаваха при всяка стъпка от моя път. Особено признателен съм на редактора Адриен Ингръм, която ми даде много ключови идеи. Крайният вариант на книгата е много по-добър от ръкописа, благодарение именно на нея.

Специални благодарности дължа и на д-р Бакстър Кругър, мой приятел и теолог от Мисисипи, и на фотографа Джон Макмъри. И двамата ми бяха много полезни със своята подкрепа и критика (в най-положителния смисъл на тази дума). Книгата на Бакстър „Отново в колибата“ е най-доброто изследване, писано за романа ми „Колибата“.

Благодаря също на многобройните ми приятели от нашия северозападен район: семействата Клознър, Фостър, Уестън, Грейв, Хъф, Гоф, Санд, Джордън, както и на Трой Бръмел, Дон Милър, Мерикей Лърсън, но и на всички приятели от Североизтока, сред които са Лари Джилис, Дейл Брунески и Уес и Линда Йодър.

Все още се вдъхновявам от членовете на клуба на Инклингите, и особено от К. С. Луис (по-известен сред приятелите си като Джак). Джордж Макдоналд и Жак Елул са винаги моя добра компания. Обичам също Малкълм Смит, Кен Блу, както и австралийците и новозеландците, които станаха завинаги част от моя живот. За саундтрака към аудиоверсията на „Колибата“ съм признателен на мнозина музиканти, сред които са Марк Брусар, Джони Ланг, „Имеджън Драгънс“, Тад Кокрел, Дейвид Уилкокс, Дани Елис, „Мъмфорд енд Санс“, Алисън Краус, Амос Лий, „Джонисуим“, Робърт Каунтс, Уинтън Марсалис, Бен Ректър, троицата брилянтни стари музиканти Бъди Грийн, Фил Кийги и Чарли Пийкок, както и Джеймс Тейлър, Джаксън Браун, Ленърд Коен и, разбира се, Брус Кокбърн.

Всяко подобие с действителни места е напълно умишлено. Орегон е прекрасно място човек да живее и да отгледа децата си. Благодарен съм, че живея именно в този щат.

Накрая искам да изразя благодарността си за безкористната любов на Отеца, Сина и Светия Дух, събрани ведно в личността на Исус. Неговата милост не зависи от нашите постъпки, а безусловната му любов ние нямаме властта да променим.

Ако търсиш истината, може накрая да намериш утеха.

Ако търсиш утеха, не ще получиш нито утеха, нито истината — единствено леки сапунени мехури и блянове в началото, а в края отчаяние.

К. С. Луис