Уилям Пол Йънг
Кръстопът (15)

14.
Дилемата

Това, което лежи зад нас, и това, което се простира пред нас, е нещо незначително в сравнение с онова, което се намира вътре в нас.

Ралф Уолдо Емерсън

— Маги?

— О, колко мило от твоя страна да ме навестиш. Къде се изгуби? Всъщност няма значение, без това не искам да знам.

— Няма да ми повярваш, дори да ти разкажа. В момента не мога да разбера нищо от това, което се случва в живота ми, и все пак чувствам, че то има някакъв загадъчен смисъл. — Тони замълча за миг и се вгледа през очите й. — Виждам, че отиваш в болницата.

Намираха се на магистралата „Теруилигер“, тъкмо подминаваха отбивките за наблюдение над река Уиламет. След като завиха надясно по „Саутуест Кениън“, започнаха да се изкачват по гъсто застроения хълм, който отдалеч винаги бе приличал на Тони на градче за миниатюрни хора, построено от тухлички „Лего“. На този хълм работеха някои от най-големите умове в медицината и учеха многообещаващи студенти.

Когато наближиха закрития паркинг на болницата, Маги попита:

— Тони, защо правим това? Защо искаш да видиш себе си в кома?

— Не мога да кажа точно — отвърна Тони. — Просто е едно от онези неща, които човек чувства, че трябва да направи.

— Хм, мога и без да чета по езика на тялото, да разпозная кога някой крие от мен истината или ми спестява нещо от нея. Е, каквато и да е причината, надявам се да си заслужава.

Тони не отговори и Маги го остави на мира.

— Маги, може ли да ти задам един въпрос от медицинско естество?

— Разбира се. Дано знам отговора.

— Кървят ли мъртъвците?

— Въпросът ти не е от трудните. Мъртъвците не кървят. За да има кървене, нужно е да има и работещо сърце. Защо питаш?

— Просто от любопитство — отвърна Тони. — Сетих се за нещо, което мой познат ми каза преди време. След твоя отговор фактът, че мъртъвците не кървят, ми изглежда очевиден.

— Нищо не е очевидно, ако не го знаеш — отбеляза Маги и спря на едно от свободните места. После извади от жабката един бадж и го пусна в дамската си чанта.

— Какво, нямаш ли собствен пропуск за паркинга? — подразни я Тони.

— Не, има списък. Някои чакат от години, така че няма надежда да получа свое запазено място скоро.

— А аз си мислех, че сестрите съществуват, за да ни пазят от лекарите — каза той и се изкиска.

Маги слезе от колата и се запъти към най-близката сграда — огромен бял блок, която беше свързана посредством топла връзка с основната болница, боядисана в жълто-кафяво.

Когато минаха покрай паметника с вечния огън и плочата с името на детската болница „Дорнбехър“, Тони попита:

— Защо отиваме в тази посока?

— Първо ще се отбия да видя Линдзи, затова — промърмори Маги тихо.

Тони предпочете да замълчи. Сега беше зависим от нея.

Две пластики стояха като на стража пред главния вход на детската болница „Дорнбехър“. Едната представляваше куче, балансиращо върху камъни, а другата — подобно на котка или маймуна, животно, покачено върху главата на коза. Композицията посрещаше с хумор посетителите на едно заведение, което иначе би навявало мрачни мисли от самото начало.

— Може да не ти се вярва, Тони — прошепна Маги, — но колкото и тежки моменти да съм имала тук, смятам това за едно от най-благородните и прекрасни места, на които съм работила. А работата ми тук е най-добрата, която съм вършила.

— Вярвам ти — отвърна той. Беше изненадан колко просторно и приветливо, осветено и чисто беше болничното фоайе. Вляво имаше детски къщички за игра, а вдясно — кафене от веригата „Старбъкс“, с обичайната опашка от пристрастени към кофеина клиенти пред него. Влязоха в претъпкания асансьор и Маги натисна бутона за десетия етаж.

— Десети етаж, южно крило, педиатрично отделение — обясни тя на Тони, без обаче да помисли как би прозвучало това на околните. Няколко погледа, няколко смутени усмивки, останалата част от пътуването нагоре премина в неловка тишина, като пътниците сякаш чакаха с нетърпение да дойде време да излязат.

Маги слезе на „Морско конче“ — всеки етаж, сектор и отделение бяха именувани на различни морски създания. Подминавайки сектора за междинни грижи „Морски таралеж“, те продължиха към отделението „Хематология и онкология“, което се наричаше „Морска звезда“. Тъкмо преди да влязат, Маги прошепна:

— Тук са мои приятели, дръж се прилично.

— Да, да, разбира се — увери я Тони, а после със съвсем различен тон продължи: — Благодаря ти, Маги!

— За нищо — промърмори Маги и отвори вратата.

— Маги!

— Здравей, Мисти!

Маги се отправи към рецепцията, където я посрещна и прегърна висока брюнетка. Тя се въздържа да я целуне, както обикновено правеше. И без това нещата бяха достатъчно объркани.

— На смяна ли си днес?

— Не, просто се отбих, за да видя Линдзи.

Неколцина други служители, заети да разговарят по телефона или с друга работа, помахаха, усмихнаха й се или й кимнаха за поздрав.

— Потърси Хайди, тя беше при нея преди няколко минути. Аз както винаги съм заета да контролирам трафика, знаеш как е. А, ето я и самата Хайди.

Маги се обърна и една стройна блондинка със спокойна усмивка я поздрави с бърза прегръдка.

— Здравей, Магс, дошла си да видиш Линдзи? — Маги кимна и Хайди продължи: — Тя си поигра два часа и се измори доста. Не се изненадвай, ако я завариш заспала. Тя е истински боец и малко съкровище. Бих я взела у дома, ако позволяваха.

— Аз също с радост бих я взела у дома — отвърна Маги и Тони почувства как сърцето й се сви от жал. — Просто ще вляза тихичко в стаята й и ще поседя при нея няколко минути. Всъщност запътила съм се към неврологията.

— Има ли нещо, за което да се тревожа? — вдигна въпросително вежди Хайди.

— Да не би да си болна? — попита Мисти иззад плота на рецепцията.

— А, не, просто друг… приятел е там. Днес реших да съчетая посещенията.

— Ясно — каза Хайди. — Хайде, че и мен ме чака обиколка. — Тя отново прегърна колежката си. — Маги, знай, че всички тук се молим за Линдзи.

— Благодаря ти, скъпа — отвърна Маги. — Това е най-доброто, което можете да сторите за нас сега.

Тони не бе казал и една дума, погълнат от емоциите на Маги и топлия поток на разговора. Маги добре познаваше отделението и след малко вече вървяха по коридора, на който се намираше стая №9.

— Колежките ти са мили — отбеляза Тони — и симпатични!

— Ха-ха! — Маги се изкиска тихичко. — Хората, които работят тук, са най-добрите, но не си прави грешни заключения по миловидния външен вид на тези двете. Ананасовата принцеса, тоест Мисти, е кучето пазач на този етаж и ако се опиташ да се промъкнеш покрай нея дори със запушен нос, тя ще ти откъсне главата и ще те накара да я оставиш на рецепцията, за да не заразиш някого. Най-сериозно трябва да се подхожда и към Камериерката. Наричат я още Русата бомба, като ударението винаги е върху „бомба“. — Маги отново се засмя тихичко, след което продължи: — И когато се оправиш, да не тръгнеш да сваляш колежките ми. Проверих те в Гугъл, репутацията ти сред жените не е толкова похвална.

Когато стигнаха стаята на Линдзи, Маги тихо отвори вратата и безшумно влезе. Крехко момиче спеше дълбоко на болничното легло, чиято горна част бе вдигната за удобство. Опадалата коса само подчертаваше детската му красота и невинност. Едната му ръка бе отпусната върху плюшен динозавър — по-конкретно стегозавър, ако се съдеше по дългите израстъци по гърба и опашката, а единият му крак беше отвит. Дишането му беше спокойно и ритмично, ала в него все пак се долавяше усилие.

За Тони гледката беше почти непосилна. Не бе си позволявал дори да доближава детска болнична стая, откакто… Бяха минали много години оттогава. Усещаше в себе си мощния импулс да се затвори, да избяга, но се възпротиви. Освен от своите емоции, той бе завладян и от дълбоката и силна, почти свирепа обич, която Маги изпитваше към болната девойка. Нейните чувства го подкрепиха в битката с първоначалния импулс. И Тони постепенно надделя. Състраданието на Маги сякаш го бе хванало за ръката тъкмо когато се канеше да се оттегли, отказвайки да го освободи. Той се вслуша. Вдиша от въздуха в помещението. Всичко му бе така познато.

— Не е честно — прошепна той, макар да не бе възможно никой друг, освен Маги, да го чуе.

— Така е — отвърна тя, също шепнешком, за да не смути съня на детето.

Той се подвоуми, преди да зададе въпроса си, защото бе наясно, че колкото повече научеше за това момиче, толкова по-лично щеше да стане отношението му към него, но все пак попита:

— Каква каза, че е диагнозата й?

— ОМЛ — остра миелогенна левкемия.

— Тя се лекува, нали? — попита той с надежда.

— Почти всяка болест се лекува. Проблемът при нея е, че пробата й за Филаделфийска хромозома е положителна, а това прави изхода много несигурен.

— Филаделфийска хромозома? Какво е това?

— Случай, при който част от една хромозома се прехвърля в друга. Ще се опитам да ти го обясня ето така: в момента Линдзи спи в стая №9, която е част от Филаделфийската хромозома. От стая №22 е взето обзавеждане, натъпкано е в стая №9, но само малка част от нещата в хромозома 9 са преместени в №22 и нищо в крайна сметка не е на мястото си. Ето каква е иронията. Ако Линдзи имаше синдром на Даун като Каби, шансовете й щяха да са по-добри. Някои неща в този живот просто са пълен абсурд. И колкото повече се опитваш да си ги обясниш, толкова по-абсурдни ти се струват.

— Каква е прогнозата на лекарите? — попита най-сетне Тони, без да бе сигурен, че желаеше да чуе отговора. Знанието понякога беше твърде тежко бреме, но може би посредством споделянето хората имаха възможност да намалят индивидуалната тежест, която понасяха.

— При положение че се направи трансплантация, проведе се химиотерапия и се изпълнят други подобни процедури, предвижданият шанс да оцелее е 50 процента, но Филаделфийската хромозома доста ограничава вероятността за възстановяване. Отгоре на всичко бащата на Линдзи е от смесена раса, което прави намирането на донор много трудно, а самият той не може да бъде открит. Обсъжда се възможността за трансплантиране на стволови клетки от кръв на пъпна връв, но това също крие своите рискове. В крайна сметка, нуждаем се от чудо.

Двамата останаха мълчаливи. Маги гледаше болното момиче, сякаш бе нейно собствено дете, и тихо се молеше, докато Тони се бореше със своята дилема. В болницата имаше много деца като Линдзи и всяко от тях бе център за нечий живот. Бе жестоко да избере само едно от тях! Не беше ли най-добре да излекува себе си? Той имаше връзки в системата на здравеопазването, благодарение на които би могъл да спаси не един, а много животи. Сега беше друг човек, в него бяха настъпили значителни промени. Дали Баба би му се разгневила, ако избереше да спаси себе си? Не, със сигурност щеше да го разбере.

Взимането на това решение беше като игра на теглене на въже. Тъкмо когато изглеждаше, че у него се е затвърдил изборът да спаси себе си, погледът му отново попадна на крехкото същество, в което гаснеше един живот, изпълнен с нереализирани възможности. Тони не би се подвоумил и за миг, ако от другата страна на везните беше неговият син, но… това момиче не бе негово дете.

— Може ли да тръгваме? — попита шепнешком той.

— Да. — В гласа на Маги се долавяше умора и примирение. Тя стана, приближи се до момичето и нежно постави ръка на главата му. — Скъпи Исус, нямам силата да угася любовта си към това дете, затова те умолявам за пореден път да извършиш чудо. Моля те, излекувай я! Вярвам в теб, дори да я излекуваш, взимайки я при себе си, наистина ти вярвам.

Тя се наведе, за да целуне Линдзи.

— Недей! — предупреди я Тони и тя се спря, след което нежно погали голата и красива детска глава.

* * *

Те излязоха от хематологичното отделение и се отправиха към асансьорите, за да слязат с етаж надолу, на деветия, който свързваше университетската болница, детската болница „Дорнбехър“ и портландския медицински център за ветерани. От топлата връзка се виждаше подобната на паяжина мрежа от трамвайни линии, по която служители, пациенти и посетители идваха в комплекса или слизаха до Макадам авеню, което се виеше покрай реката.

Щом влезе в болницата на Орегонския университет за здраве и науки, тя се отправи директно към асансьорите, качи се в един от тях и натисна бутона за седмия етаж.

— Благодаря ти, Тони — каза Маги едва чуто, но ясно и отчетливо. — Имах нужда да я видя днес.

— Няма защо — отговори той. — Виждам, че я обичаш.

— Просто нямаш представа колко — отвърна тя. Не беше изцяло права, защото той все пак можеше да усеща емоциите й.

Излизайки от асансьора, Маги мина покрай интензивното отделение на травматологията, пресякоха залата за изчакване, минаха по един коридор, в края на който завиха към отделението за интензивни грижи на неврологията, което се намираше срещу отделението за междинни грижи. Маги вдигна слушалката на болничния телефон и уведоми рецепционистката от другата страна на заключените врати, че е дошла на посещение на Антъни Спенсър. Вратите се отвориха и тя влезе директно при рецепционистката.

— Името ми е Маги Сондърс и съм дошла на посещение при Антъни Спенсър.

— Не сме ли се срещали? — усмихна се младата жена. — Изглеждате ми позната.

— Вероятно сме се виждали някъде из района. Работя в отделение „Хематология и онкология“ в „Дорнбехър“.

— Да, сигурно сте права — кимна жената и направи проверка в компютъра си. — Да видим, Маги Сондърс. Да, има ви в списъка. Но не сте роднина, както виждам.

— А вие какво си помислихте първоначално? — Двете се усмихнаха. — Но го познавам добре. — Едва не се изпусна да добави „откакто е в кома“, но за щастие се усети навреме. — Брат му ме добави в списъка.

— Тоест Джейкъб Спенсър? — Маги кимна и рецепционистката продължи: — Знаете, че е позволено да влизат само по двама посетители наведнъж, нали?

— Разбира се — потвърди Маги. — Е, навярно желаещите да го посетят не се редят на опашка.

В последните й думи се прокрадна сарказъм, но за това стана причина по-скоро нервността. Рецепционистката отново погледна монитора.

— Вие сте четвъртата в списъка — каза тя и се усмихна отново.

— Четвъртата? — изненада се Тони. — Кои са другите трима?

— Другите предполагам са членове на семейството му? — подпита Маги.

— Да, Джейкъб Спенсър, Лори Спенсър и Анджела Спенсър. След тях сте вие. Сега при него няма никого. В стая №17 е, ако желаете да влезете веднага.

— Благодаря ви — каза Маги с облекчение и тръгна.

— Ама че работа! — изруга Тони. В главата му се блъскаха множество мисли.

— Замълчи! — предупреди го Маги тихо. — Ще говорим за това след минута.

Влязоха в светла стая, в която лежеше мъж, свързан посредством маркучи и кабели към множество уреди. Помещението изпълваше ритмичният шум на апарата за командно дишане. Маги застана така, че Тони да може добре да вижда себе си.

— Изглеждам ужасно! — възкликна той.

— Ами почти си мъртъв — отвърна Маги и обходи с поглед апаратурата. — Ако се съди по показанията на уредите, в мозъка ти не протича кой знае каква активност. Няма почти никого на горния етаж, така да се каже.

Тони не обърна внимание на последния коментар. В главата му все още цареше хаос.

— Не мога да повярвам, че бившата ми съпруга идва тук, както и Анджела.

— Лори от списъка ли е бившата ти съпруга? Колко време бяхте женени? А коя е Анджела?

— Да, Лори е бившата ми съпруга. Живее на Източното крайбрежие, а дъщеря ни Анджела живее близо до нея, най-вече за да е далеч от мен, предполагам… Женени бяхме… ъм… кой път имаш предвид?

— Как така „кой път“? Били сте женени повече от веднъж? — Маги не можеше да повярва на ушите си и сложи ръка пред устата си, за да не се разсмее. — Защо досега не си ми разказвал за това? — попита го, говорейки в шепата си.

— Ами… — Тони не знаеше как да отговори, че да не предизвика нов порой от въпроси. — Така е. Женил съм се два пъти в живота си, и двата пъти за една и съща жена, но наистина се срамувам от начина, по който се отнесох с нея, така че… Всъщност не ми се щеше да обсъждаме точно този въпрос.

— А Анджела? Твоята дъщеря.

— Бях ужасен баща. Физическото присъствие на мъж в семейството не компенсира липсата на баща. В определен смисъл никога не съм присъствал в живота й.

— Знае ли тя?

— Кой да знае, какво да знае?

— Твоята бивша. Знае ли, че съжаляваш?

— Съмнявам се. Никога не съм й казвал. Не си давах сметка какво съм сторил и какъв задник… Знаеш ли… ти познаваш само малка част от моя характер, който съвсем не е възхитителен… Между другото съжалявам за това…

— Тони, никога не съм срещала човек, който да е изцяло лош. Отчасти лош, да, но никога изцяло. Всеки някога е бил дете, а това ме кара да вярвам, че за всеки има надежда. Хората се държат лошо поради конкретна причина, често без самите да знаят каква е тя. Може причината в момента да не е явна, може да отнеме доста време, докато бъде открита, но такава неизменно съществува.

— Да, в момента и аз търся и съм обнадежден, защото мисля, че започвам да разбирам някои неща.

Маги беше достатъчно тактична, за да не продължи да го разпитва, и за кратко и двамата се умълчаха, всеки отдаден на свои мисли.

Първа Маги наруши мълчанието:

— В такъв случай… техните посещения са изненада за теб?

— Всичко е изненада за мен — промърмори той. — Предполагам ти също обичаш изненадите?

— Хей, изненадите са нещо много ценно. Напомнят на човек, че не е Бог.

— Интересно! — отвърна Тони. — Напомни ми някой път да ти разкажа за един разговор, който водих с… Няма значение.

Маги изчака.

— Та… докато Кларънс не ни каза, нямах представа, че Джейк живее дори в тази част на страната. Последното, което чух за него, беше, че бил някъде в Колорадо. Лори и Анджела ме мразят и в червата, затова не мога да си обясня тяхното желание да идват тук, освен ако… — Той направи пауза, мислейки за някаква възможност. — … Освен ако смятат, че умирам, и са дошли да приберат наследството си.

— Това предположение е доста грубичко и малко параноично, не смяташ ли? Не допускаш ли да са дошли от загриженост?

Мълчание. На Тони не беше му хрумвала тази възможност.

— Тони, само не ме оставяй сама тук!

Разговорът бе тласнал мислите на Тони в неподозирана посока и той внезапно си беше спомнил нещо, което го бе втрещило.

— О, не! — възкликна той, а в гласа му се долавяше надигаща се паника.

— Тони, замълчи! — Той бе извикал толкова силно, че Маги сериозно се разтревожи, че някой може да го чуе. — Какво става? Какво се случи?

— Завещанието ми! — Ако можеше в този момент да тръгне да тича, със сигурност би го направил. — Маги, промених завещанието си точно преди да се случи цялата история с комата. Бях напълно забравил за него до този момент. Не мога да повярвам! Какво направих?

Маги долови тревогата в гласа му.

— Тихо, Тони, успокой се. Променил си завещанието, какво толкова е станало? Това си е твоето завещание.

— О, Маги, не разбираш! Държах се като пълен идиот, като параноик, мислех, че всички искат да ме измамят, пиех твърде много и…

— И какво?

— Маги, трябва да ме разбереш, не бях с ума си.

— А сега с ума си ли си? — Маги едва не се засмя високо след своя ироничен въпрос, но се въздържа, за да не нарани Тони. — Кажи ми какво толкова направи, че сега така си скубеш косите?

— Оставих всичко на котките!

— Какво си направил?! — Маги не знаеше дали да вярва на ушите си.

— Оставих всичко на котките! — повтори Тони. — Направих ново завещание, в което оставих цялото си имущество на благотворителна организация, чиято дейност е посветена на котките. Просто избрах първата, която излезе като резултат в Гугъл.

— Котки? — поклати глава Маги. — Но защо котки?

— По глупави съображения. Винаги съм имал афинитет към котките. Нали знаеш, те са майстори в манипулацията и се идентифицирах с тях. Но основната причина беше чистата проклетия. Лори ги мрази. Това щеше да е моят начин да покажа на всички среден пръст от отвъдното. Не че вярвах, че ще мога да видя реакцията им, но си мислех, че така поне ще умра удовлетворен.

— Тони, аз харесвам котки, но въпреки това смятам, че това е една от най-подлите и жестоки постъпки и изобщо най-тъпото нещо, което съм чувала.

— Да, сега знам това, повярвай ми. Не съм вече същият човек, който бях, но… — Той изстена. — Не мога да повярвам. Каква ужасна каша забърках.

— И така, Тони… — рече Маги, опитвайки се да потисне импулса да се нахвърли с яростни думи и ругатни върху този мъж. — Защо по-точно сме тук днес? Защо поиска да дойдем? Не искаше просто да видиш очарователната си физиономия, нали така?

Тони вече не беше убеден, че желаеше да спаси от смъртта себе си. Не беше сигурен дали въобще искаше да взима решението кого да спаси. Кой беше той, че да прави такъв важен избор? Исус и Баба го бяха уверили, че може да изцели когото си избере, но това решение се оказваше твърде сложно и той започваше да се замисля дали всъщност подаръкът, който му бяха направили, не беше проклятие. Почувства се безпомощен. В съзнанието му изплуваха образите на телевизионни евангелисти, лечители и шоумени. Как точно можеше да бъде изцелен един болен човек? Не беше се сетил да попита.

— Тони! — повика го Маги.

— Извинявай, Маги. Опитвам се да измисля нещо. Би ли поставила ръка на челото ми?

— Да поставя ръка на челото ти? А защо просто не те целуна и не те изпратя там, откъдето си дошъл? — заплаши го Маги.

— Вероятно го заслужавам, но, моля те, направи каквото те помолих.

Без колебание Маги протегна ръка и я постави на челото на Тони. Задържа я там.

— Исусе! — възкликна Тони. Не знаеше какво да прави. Изглежда, изборът беше очевиден. Той трябваше да живее. Трябваше да поправи толкова много грешки, само една от които беше завещанието му.

— Това молитва ли беше, или възклицание? — попита Маги.

— Може би по малко и от двете — призна Тони. Той вече бе решен не само да направи трудния избор, но и да й разкрие своята дилема. — Маги, изправен съм пред тежка дилема. От известно време се опитвам да взема решение и не знам какво да правя.

— Ммхм, да чуем за какво става въпрос.

— Маги, Бог ми каза, че ми предоставя възможността да излекувам един човек, и дойдох тук, за да спася себе си. Но не съм сигурен дали това е правилното реш…

— Какво?! — Маги дръпна ръката си от челото на Тони като ужилена.

— Знам, знам. — Тони се опитваше да открие правилните думи, за да й обясни.

На вратата тихо се почука и в стаята надникна жена в болнична манта. Тя се огледа, сякаш очакваше да види повече от един посетител. Маги, все още потресена, бе застинала с ръка над главата на Тони. Това никак не успокои сестрата на вратата.

— Всичко наред… — Жената направи пауза, вдигайки въпросително едната си вежда. — … ли е?

Маги свали ръката си колкото й бе възможно по-спокойно и естествено.

— Да! Абсолютно всичко е наред, всички тук сме добре. — Маги се усмихна със своята най-невинна усмивка и отстъпи от леглото. Това сякаш поуспокои сестрата. — Ние… — Тя прочисти гърлото си. — Аз съм на посещение на моя добър приятел и вероятно сте ме чули… ъъъ… да се моля за него.

— О, вече сме „добри“ приятели? — не можа да се сдържи Тони.

Сестрата огледа стаята втори път, за да се увери, че всичко си е на мястото, а после й кимна с усмивка, която сякаш казваше „жал ми е, задето си чалната“.

— Приключвате ли вече, защото има други хора, които чакат да посетят пациента. Искам да им кажа след колко време ще могат да влязат.

— О! — възкликна Маги. — Аз приключих!

— Не, не сме приключили! — възрази Тони.

— Да, приключихме — настоя Маги, но се сети за сестрата и с извинителен тон поясни: — Имам предвид… себе си и Бог. Свърших това, за което Той ме беше изпратил. Молитвите, както знаете, могат да бъдат произнасяни навсякъде и по всяко време, така че, щом чакат други посетители, аз мога да си тръгна на момента, да се изнижа покрай вас, за да могат те да влязат веднага. Ще се върна друг път.

Сестрата задържа вратата за миг, като че ли двоумейки се какво да направи, но накрая отвори и позволи на Маги да излезе.

Маги мина покрай нея и се отдалечи по коридора. Щом реши, че е достатъчно далеч, за да не я чуе сестрата, тя прошепна през стиснати зъби:

— Прости ми, Господи, току-що излъгах, че съм се молила.

— Госпожо?

Сестра Орлови уши мълчаливо бе вървяла след нея, очевидно с намерението да държи под око странната жена. Маги завъртя очи и се обърна с усмивка към жената.

— Моля се… Просто се моля — увери я тя шепнешком. — Навик. Е, благодаря ви за помощта. Сега ще тръгвам.

Тя се обърна и отново тръгна по коридора към рецепцията, където рецепционистката разговаряше с привлекателна жена в елегантен костюм и мъж в характерното за Северозапада облекло: джинси, поларена блуза и непромокаемо яке. Очевидно тема на техния разговор беше Маги, защото когато я видяха, посочиха към нея.

— Не мога да повярвам! — възкликна Тони с нервност в гласа. — Това е Лори, а с нея е Джейк. От години не съм виждал и двамата. Какво ще правим?

— Маги? Ти ли си Маги? — Джейк пресрещна Маги и я прегърна нежно. — Толкова се радвам, че най-сетне имам късмета да се запозная с теб — каза той и отстъпи назад с усмивка.

Усмихваше се искрено и топло и Маги отвърна спонтанно със същото.

— Джейк, чудесно е, че се срещаме! — Тя се обърна към красивата жена, която току-що се бе присъединила към тях. — А вие сигурно сте Лори. Трябва да кажа… ако Тони можеше да узнае, че сте тук на посещение, сигурна съм, че за него щеше да е голяма… и прекрасна изненада.

— Е, хайде, не се престаравай! — смъмри я Тони.

Лори взе ръката на Маги с двете си ръце и я задържа, сякаш за да изрази благодарността си.

Маги хареса Джейк и Лори веднага, Тони го почувства.

— Обречен съм — проплака той.

Маги не му обърна внимание.

— Вероятно сте права по отношение на изненадата — каза със смях Лори. Лицето й беше ведро и живо. — През последните години общувахме единствено чрез адвокати, които поне ни предпазваха да не се нахвърлим един на друг. Сигурна съм, че ви е разказал разни ужасии за мен.

— В интерес на истината, не е — отвърна Маги честно. — Не говореше много за семейството си или за личния си живот. — Тя забеляза, че Джейк сведе поглед към пода, и бързо добави: — Знам, че напоследък полагаше усилия да се промени. Разказа ми какъв ужасен човек е бил, как е отблъсквал всекиго, колко зле се е отнасял с хората…

— Хайде стига толкова — обади се Тони. — Мисля, че схванаха мисълта ти.

Маги продължи:

— Всъщност, като се замисля, може би отчасти мозъчният тумор беше отговорен за неговата проклетия. Аз съм медицинска сестра и имам известни познания за тези неща. Туморите могат да предизвикат странни промени в представата, която човек има за себе си и за другите.

— Ако това е така — каза Лори с тъга, която се забелязваше в ъгълчетата на очите й, — тогава туморът се е появил преди много години. Смятам, че всичко се дължи по-скоро на загубата на Гейбриъл.

— Гейбриъл? — попита Маги.

Лори като че ли се сепна, но след миг продължи:

— О, значи Тони не ви е казал за Гейб. Но не е за учудване, това беше „завинаги“ забранена тема.

— Съжалявам — каза Маги, протегна ръка и хвана Лори за лакътя. — Не, не знам нищо за него, но ако е твърде болезнено за вас, моля ви, не се чувствайте длъжна да ми разказвате.

— Не, вероятно трябва да знаете. Това беше най-трудният период в живота ми, в живота и на двама ни. С времето Гейб се превърна за мен в драгоценен спомен, но за Тони смъртта му беше пропаст, от която той никога не съумя да излезе. — Една сълза се търкулна по бузата й и тя бързо я избърса с ръка. — Гейб беше първото ни дете и най-скъпото в живота на Тони. Започна да се оплаква, че го боли коремът, взе да повръща и веднага след петия му рожден ден го заведохме на лекар, който го изпрати на скенер и се установи, че има тумори в черния дроб. Някакъв рядък вид чернодробен рак, хепатобластом. Туморите вече бяха метастазирали и нямаше какво да сторим, освен да го гледаме как си отива. Беше ужасно, но вие сте медицинска сестра, знаете как е.

— Така е, скъпа — отвърна Маги и прегърна Лори. — Работя в детска онкология, наистина знам. Толкова съжалявам.

Лори остана в обятията й още малко, после отстъпи назад и извади от дамската си чанта пакет носни кърпички. След това продължи разказа си:

— Както и да е, мисля, че Тони започна да обвинява себе си за смъртта му, колкото и глупаво да звучи това сега. После обвини мен. Гейбриъл се роди с твърде ниско тегло, което лекарите смятат, че понякога е предпоставка за развиването на тази болест. Тони реши, че вината за ниското му тегло поради някаква причина беше моя. След това започна да обвинява лекарите и, разбира се, Бог. Известно време и аз обвинявах Бог. Но установих, че когато човек започне да вини Бог за злото, не остава никой, на който да се доверява, а аз не можех да живея по този начин.

— Да — кимна Маги с разбиране. — И аз открих същото за себе си. Не можеш да се довериш на някого, който не си убеден, че те обича.

— После… — Лори въздъхна дълбоко. — С Тони преживяхме ужасен развод, всъщност два, но въпреки всичко все още си спомням мъжа, в когото се влюбих за първи път. Затова с Анджела се качихме на първия полет, когато научихме за инцидента.

— Анджела?

— Да, последният разговор с баща й беше всъщност ожесточена кавга и тя му каза, че й се ще да е мъртъв. Разговаряха по телефона по време на едно от пътуванията му на изток, малко преди да изпадне в кома. Сега тя е в чакалнята. Когато се качихме тук, реши, че още не е готова да го види. Сигурно ще й трябва малко време.

— Толкова съжалявам. Ако има нещо, което мога да направя за вас, просто ми кажете — каза Маги и се обърна към Джейк, който до този момент мълчаливо бе слушал с твърдото изражение на корав, обрулен от живота човек, който носи нежно сърце. — Джейк, имаш телефонния ми номер, нали?

— Не, но бих искал да го имам. — Двамата набързо си размениха номерата. — В момента живея в рехабилитационен център, докато стъпя на краката си. Там съм от няколко месеца, но вече имам стабилна работа и се надявам съвсем скоро да се изнеса в собствено жилище. Лори ми купи телефон, за да е по-лесна връзката с мен.

— Благодаря ти, Джейк. Не зная много за взаимоотношенията ти с брат ти, но все пак знам достатъчно, за да съм наясно, че го е грижа за теб.

Той се усмихна широко.

— Благодаря ти за тези думи, Маги. Те означават много за мен. Тони беше победителят, а аз неудачникът и за дълго време между нас беше зейнала огромна бездна. Много труд положих, за да се върна към нормалния живот, и ми се искаше… — Сълзите, които до този момент бе възпирал, сега бликнаха от очите му. — Просто ми се искаше да знае колко усилия положих. Мисля, че можеше да се почувства горд с мен. — Той бързо изтри очи и се усмихна. — Извинявай. Напоследък често ми се случва. Приемам го като признак за излекуване.

Маги отново го прегърна. Усети слаба миризма на никотин и евтин одеколон, но това нямаше значение. Този човек беше стойностен.

— Маги? Трябва да те питам нещо. Знаеш ли дали Тони е подписал декларация за отказ от реанимация? Лекарите ни казаха, че няма такава в регистъра, затова се питахме дали не е останала в офиса му или някъде другаде.

— Не знам за съществуването на такава декларация — отговори Маги, а после бързо добави: — Но мога бързо да разбера. Възможно е също да има пълномощно някъде. Ще видя какво мога да науча и ще ви кажа, става ли?

— Ще бъде добре. Лекарите ни казаха, че изгледите не били благоприятни.

— Е, вие двамата идете да го видите. Всички ще продължим да се молим за чудо, докато се вземе решение.

Джейк и Лори й благодариха и се запътиха към стаята на Тони.

— Имаш ли нещо да ми кажеш? — попита Маги през зъби.

— Не, нямам. — Гласът на Тони прозвуча подрезгавял и Маги не каза нищо повече.

Излязоха от отделението и влязоха в чакалнята. Маги се спря и огледа хората вътре, които или разговаряха един с друг, или четяха списания.

— Това е тя — каза Тони, все още много унил. — Красивата чернокоса жена, която седи в ъгъла и пише съобщение на телефона си. Мислех си да опитам да оправя нещата между нас, но по онова време почти не изтрезнявах. Не знам какво да… — Гласът му изтъня. — … й кажа. Вече не знам какво да кажа на когото и да било.

— Тогава, Тони, просто слушай.

Маги тръгна към младата жена, чиито очи бяха силно зачервени, но това никак не накърняваше красотата й. Когато Маги застана пред нея, тя вдигна поглед и наклони глава на една страна:

— Да?

— Здравейте, казвам се Маги Сондърс и работя като медицинска сестра в детската болница „Дорнбехър“. Вие сте Анджела Спенсър, нали?

Младата жена кимна.

— Аз, госпожице Спенсър, не само работя тук, но и познавам баща ви лично.

— Наистина ли? — Анджела се поизправи в стола и пусна телефона в дамската си чанта. — Откъде се познавате с баща ми?

Маги не бе подготвена за този въпрос.

— Ами… запознахме се в църквата.

— Почакайте! — Анджела беше смаяна. — Запознали сте се с баща ми в църква? С баща ми? Сигурна ли сте, че говорим за един и същи човек?

— Да, баща ви е Антъни Спенсър, нали?

— Така е, но… — Тя бързо огледа Маги от главата до петите. — Не ми изглеждате негов тип.

Маги се засмя.

— Какво имате предвид? Че не съм слабичка, миниатюрна женица, която си знае мястото и не си отваря много устата, така ли?

Анджела се усмихна.

— Не, извинете, имах предвид… Е, хванахте ме.

Маги се изкиска и седна до Анджела.

— Знаете ли, с баща ви не сме „двойка“, а просто приятели, които се запознаха наскоро в църквата.

— Не мога да повярвам, че татко е стъпил в църква. Имаше някакъв неразрешен проблем с религиозните места.

— Може би тъкмо това е причината да се сближим. И аз имам подобен проблем. Не че църквите не дават на човек нещо много ценно, но понякога то остава далеч на заден план, заради всичките ритуали и церемонии.

— Знам какво имате предвид — отвърна Анджела.

— Госпожице Спенсър…

— Моля, наричайте ме Анджела — каза с усмивка младата жена.

— А ти мен Маги, радвам се да се запознаем. — Двете стиснаха ръцете си, сякаш официално се представяха една на друга. — И така, Анджела, разговарях с майка ти и тя ми каза, че ти и баща ти в момента сте скарани.

Анджела сведе поглед, опитвайки се да овладее емоциите си. После отново погледна Маги в очите.

— Да. Спомена ли ти какво му казах последния път, когато разговаряхме? Всъщност… какво му изкрещях. Че ми се щеше да е мъртъв. След няколко дни разбрах, че е в кома и може да умре, а сега не мога да му кажа, че съжалявам и…

Маги постави ръка на рамото на момичето и й подаде кърпичка, която Анджела взе с благодарност.

— Чуй ме, Анджела. Вината не е твоя. Вероятно няма нужда да го казвам, но исках да го чуеш произнесено на висок глас. Това просто се е случило, ние не можем да контролираме събитията, да избираме момента, в който да се случат. Все още можеш да му кажеш.

— Какво имаш предвид? — Анджела отново я погледна.

— Медицинска сестра съм и съм виждала много неща, включително знам за пациенти в кома, които са били способни да чуват разговорите около себе си. Все още можеш да му кажеш каквото искаш. Вярвам, че той ще те чуе.

— Наистина ли мислиш така? — В очите й проблесна искрица надежда.

— Да — отвърна Маги уверено, — и ако имаш нужда от някого до себе си там, дадох телефонния си номер на Джейк. Просто ми се обади и аз ще дойда, независимо дали е през деня, или през нощта.

— Благодаря ти, Маги. — Сълзи потекоха от очите на Анджела. — Дори не те познавам, но съм толкова благодарна, че те срещнах. Имах нужда да чуя това, страхувах се, че…

Маги прегърна Анджела, а Тони се разрида вътре в нея с лице, притиснато към прозореца, през който можеше да вижда, ала не можеше да бъде видян, устремен към своята плачеща дъщеря, която беше толкова близо до него и все пак така далеч. Той ридаеше заради всичките свои загуби, заради всичките вреди, които бе причинил. Разкаянието го разкъсваше, но той бе готов за него.

— Прости ми! — произнесе Тони едва чуто и се изгуби.