Уилям Пол Йънг
Кръстопът (4)

3.
Имало едно време

Един ден ще бъдеш достатъчно стар, за да започнеш отново да четеш приказки.

К. С. Луис

Слънчева светлина?

Да, беше слънчева светлина! Но как беше възможно да е слънчева светлина? Мисълта на Тони тъкмо се беше прояснила, когато нов порой от сетивни възприятия нахлу в съзнанието му и го затормози. Той отново затвори очи, оставяйки далечното сияние да топли лицето му и да обгръща тръпнещото му от студ тяло в златното си одеяло. В продължение на един дълъг миг не го беше грижа за нищо. После, подобно на неизбежна зора, го осени мисълта за невъзможността на ситуацията, в която се намираше, и приятният му унес секна.

Къде се намираше? Как беше стигнал там?

Тони внимателно отвори очи и примижал, ги сведе надолу, за да им позволи постепенно да се адаптират към светлината. Беше облечен в познатите си стари джинси и туристическите обувки, с които кръстосваше скалистия бряг край Дипо Бей. Тони винаги се беше чувствал по-комфортно в тези дрехи, отколкото в костюмите, които трябваше да носи в делничните дни. Тези обувки трябваше да са в шкафа в крайбрежната къща, беше първата му мисъл. По тях личаха драскотините от старите магмени скали на орегонското крайбрежие.

Щом се озърна, объркването му се задълбочи. Нищо наоколо не подсказваше къде се намира или кое време е. Зад себе си видя малка черна дупка, през която навярно беше тъй безцеремонно изхвърлен на това място. Шахтата действително изглеждаше достатъчно широка, за да мине през нея. Надникна вътре, но не видя стъпала. Обърна се отново напред и засенчвайки очи срещу силната светлина, огледа местността, която се простираше пред него, стараейки се да запомни всичките въпроси, които се рояха в ума му.

Както и да се беше озовал на това място — издърпан, пренесен или изтласкан през тъмния тунел — сега стоеше посред планинска ливада, изпъстрена с диви цветя: жълти глухарчета, тук-там пурпурни анемонии, изящни бели хойхери, сред които бяха пръснати подобни на маргаритки жълти арники. Вдиша дълбоко и усети букета от техните силни ухания, примесени с едва доловим солен полъх, сякаш от съвсем близък, но невидим в момента океан. Самият въздух беше свеж и бистър. Под него се простираше обширна долина, обградена от планинска верига подобна на Канадските скалисти планини, гледката бе панорамна и живописна като изглед от пощенска картичка. В средата на долината имаше езеро, което сияеше, отразявайки ранните утринни лъчи. Насечената от скали брегова линия на езерото хвърляше огромни сенки върху устията на притоци, които от това място бе невъзможно да се види откъде се спускат. Десетина метра пред него ливадата се губеше рязко в дълбока клисура, чието дъно бе най-малко на трийсетина метра. Гледката беше зашеметяваща и необикновено ярка, сякаш сетивата му бяха освободени от обичайните ограничения. Той отново вдиша дълбоко.

Лъката, където стоеше, беше не повече от трийсетина метра надлъж, ограничена от пропастта от едната страна и от висок планински склон от другата. Вляво изпъстрената с цветя морава свършваше рязко в подножието на отвесна скална стена, но в противоположната страна тънка, едва забележима пътечка се губеше сред дърветата, обвити в гъста зелена шума. Лек полъх на вятъра погали страните му и разроши косата му, облъхвайки го с благоухание, сякаш покрай него бе минала жена.

Тони стоеше абсолютно неподвижен, като че ли това щеше да помогне бурята в главата му да стихне. В съзнанието му се лееше каскада от объркани мисли. Сънуваше ли, или беше полудял? Мъртъв ли беше? Очевидно не беше мъртъв, освен ако… освен ако представата му за смъртта не беше изцяло погрешна. Тази мисъл беше твърде смущаваща, за да я приеме сериозно. Той вдигна ръка и докосна лицето си, сякаш това можеше да му даде потвърждение на нещо.

Кое беше последното, което си спомняше? В паметта му цареше бъркотия от образи, спомени за срещи, главоболия и… внезапен пристъп на паника. Спомни си как се беше втурнал навън от апартамента, обхванал с ръце главата си, която заплашваше да се пръсне, и как бе слязъл със залитане до подземния паркинг, за да търси автомобила си. Последният му спомен бе как се носи, притеглян към светлината. Сега беше тук, но нямаше никаква идея къде бе това „тук“.

Прие, че не е мъртъв, а се намира в някоя болница, където с помощта на медикаменти се опитват да укротят електрическата буря в мозъка му. Може би лекарствата го стимулираха да създава нереални светове в главата си, да комбинира от съхранените в паметта си образи нелепи халюцинации. Ами ако седеше в някоя психиатрична килия с облицовани с вата стени, овързан в усмирителна риза, и от устата му се проточваше слюнка? В такъв случай по-добре да беше мъртъв. И все пак мисълта, че комата или лудостта бяха способни да пренасят човек на такива места, беше повече от приемлива.

Втори нежен порив на вятъра погали лицето му и той отново вдиша дълбоко, чувствайки прилив на… какво точно? Не можеше да определи със сигурност. Еуфория? Не. Беше нещо повече от еуфория. Тони не откри подходяща дума за това състояние, но то напомняше смътния спомен за първа целувка, лишен от сетивност, но неизличим.

Е, какво щеше да прави сега? Изглежда, имаше две възможности за избор, освен тази просто да остане на това място и да изчака какво ще му се случи по-нататък. Тони не беше човек, който обичаше да чака каквото и да било. Всъщност имаше три възможности, ако се смяташе и решението да пристъпи от ръба на клисурата и да види какво ще се случи. Не можа да сдържи усмивката си при тази мисъл, която все пак отхвърли. Това щеше да е прекалено кратко приключение.

Той се обърна към пещерата и с изненада откри, че от нея не бе останала и следа в плътната гранитна стена. След като и тази възможност бе елиминирана, оставаше една-единствена: пътеката.

Тони отиде до началото на пътечката и спря, за да позволи на очите си да се приспособят към тъмната вътрешност на гората. Обърна се, за да погледне още веднъж ливадата и околността, чиято обгръщаща топлота не му се щеше да замени с хладната несигурност пред себе си. Още веднъж се наложи да изчака очите му да се адаптират, за да може да види пътечката, която изчезваше в шубрака на не повече от десетина метра напред. Сред дърветата беше по-хладно, но не неприятно, слънчевата светлина се процеждаше през дървесните корони и спускащите се към земята лъчи улавяха в себе си частици прах и случайно преминаващи насекоми. Буйни храсталаци ограждаха от двете страни каменистата и отчетлива пътечка, която сякаш бе проправена съвсем наскоро и го очакваше.

Усещаше миризмата на този свят, смесица от живот и разложение, влажният плесенен мирис на отдавна гнили дънери беше все пак благ и приятен. Той отново вдиша дълбоко и се опита да задържи аромата в съзнанието си. Беше опияняващ, напомняше любимия му скоч „Балвени Портууд“, но беше по-богат, по-чист и с по-силен послевкус. Усмихна се на себе си и навлезе в гората.

Не беше изминал и стотина метра, когато стигна до разклонение. Една пътечка тръгваше нагоре по склона вдясно, друга се спускаше наляво, а трета продължаваше направо. Тони спря и известно време обмисляше възможностите.

Обзе го странно чувство — не само се налагаше да избира измежду възможности с невъзможни за предвиждане последици, но отгоре на всичко трябваше да го направи в една напълно непозната среда. Не помнеше откъде е дошъл, не знаеше накъде върви, а сега и това разклонение в три неизвестни посоки.

В този миг Тони бе осенен от мисълта, че е бил на същото място по-рано. Не в пряк, а в преносен смисъл. Животът му бе дълъг низ от избори, разклонения, и той бе залъгвал себе си и другите, че напълно разбира къде ще го отведе всеки поет път, защото притежава блестяща разсъдливост и способност за вярна преценка.

Имайки себе си за човек, обладаващ почти пророческа далновидност, Тони бе полагал особено старание да извлече сигурност от всяка възможност, някак да овладее и контролира бъдещето и последствията от изборите си. Истината, сега си даде сметка той, беше, че възможностите и последствията не бяха никак предсказуеми и изграждането на имидж беше само средство, което бе използвал да прикрива този факт. Извън обсега на вероятността винаги имаше променливи с непредвидимо въздействие, които, така да се каже, слагаха прът в спиците на контрола. Негов основен прийом беше да създаде илюзия, че знае, а след това да продължи да блъфира в съответствие с нея. Тежко предизвикателство беше обаче да останеш пророк в една напълно непредсказуема ситуация.

Той стоеше пред трите възможности, които предлагаше разклонението, и нямаше никаква представа къде би могла да го отведе всяка от пътечките. За своя изненада съзря неочаквана свобода в неведението си: липсата на всякакви очаквания го освобождаваше от вината, която впоследствие би го обзела, ако вземеше грешно решение. В този момент бе свободен да поеме във всяка една посока и тази автономност беше едновременно въодушевяваща и плашеща, като опънато въже, по което трябваше да ходи, балансирайки между огън и лед.

Взря се докъдето стигаше погледът му по всяка от пътечките, но това не му помогна. Дори някоя да изглеждаше по-лека от другите, нямаше гаранция, че още след първия завой нещата нямаше коренно да се променят. Тони продължаваше да стои на разклонението, вцепенен от свободата, която му предоставяше моментът.

— Не можеш да управляваш кораб, привързан на пристана — промърмори той и тръгна по средната пътека, стараейки се да запомни избора си, за да се върне обратно, в случай че се наложи. Да се върне къде? Той не знаеше.

По-малко от двеста метра по-нататък той отново се озова пред тройно разклонение и отново трябваше да преценя и да избира. Този път просто поклати глава и едва забавяйки крачка, пое по пътеката, която водеше надясно по склона, отново отбелязвайки в мислената си карта промяната в посоката. В рамките на следващия километър и половина на Тони се наложи да вземе още около двайсет подобни решения и той в крайна сметка престана да напряга мозъка си, за да запаметява маршрута. За да е по-сигурен, може би по-добре щеше да постъпи, ако бе избирал винаги средния път. В паметта му изминатият път вече беше бъркотия от завои наляво, надясно, изкачвания, слизания и вървене направо. Чувстваше се безнадеждно изгубен. Не че знаеше откъде е тръгнал или му бе известна крайната цел, но объркването му все повече се задълбочаваше.

Ами ако целта не е да се стигне някъде, запита се в един момент той. Ако изобщо не съществуваше крайна цел? Вътрешният натиск да „стигне“ някъде, който до този момент го бе тласкал напред, изчезна и Тони неволно забави крачка и започна да обръща внимание на света около себе си. Мястото му се струваше живо, то сякаш дишаше заедно с него. Звънливите мелодии на хвъркатите насекоми, крясъците на птиците, които известяваха присъствието му, движенията на невидими животни тук-там из гъстака единствено увеличаваха удивлението му. Липсата на крайна цел си имаше предимства — не го притискаше разписание или график — и Тони с известна нерешителност позволи на заобикалящата го природа да започне да уталожва фрустрацията, причинена от пълната дезориентация.

На моменти пътеките го превеждаха през стари дъбрави, в които огромни величествени дървета се извисяваха почти опрели стволове едно в друго, сплели клони в прегръдка, която не позволяваше на светлината да стигне до земята долу. Не останаха стари дървета в живота ми, помисли си той и сви рамене. Каквото не продадох, изгорих.

Поредната пътека го отведе до тесен пролом в скалистото чело на планината. Той несъзнателно забърза крачка, разтревожен, че пукнатината може да се затвори и да го премаже в каменната си прегръдка. Следващата пътека го преведе през страховита местност, където преди време огънят бе преминал, изтръгвайки сърцата на дърветата. Сега на тяхно място стърчаха обгорели стари пънове и туфи млади фиданки, които се хранеха със смъртта на старото поколение и избуяваха, за да възродят погубеното. Друга пътека го поведе по отдавна пресъхнало пясъчно речно корито, а нейно разклонение — едва различима нишка — пое нагоре по кадифен мъх, който поглъщаше отпечатъците от краката му веднага след преминаването му. Постоянно стигаше до разклонения, които му предлагаха нови и нови възможности.

След като бе прекарал вече няколко часа в бродене и удивление, Тони забеляза, че броят на решенията за смяна на посоката, които трябваше да взима, започва да намалява — стигаше до разклонения значително по-рядко. Пътеката, по която вървеше в момента, постепенно се разшири и премина в нещо като тесен път или алея, храстите и дърветата покрай която образуваха почти непроходима ограда. Може би в крайна сметка щеше да стигне някъде. Ускори ход. Пътят — вече със сигурност беше път — започна плавно да се спуска, а дърветата от двете страни — да се сгъстяват все повече, докато той не доби усещането, че върви през коридор, чийто под бе покрит със зелено-кафяв мокет, а таванът бе на сини петна.

След един завой Тони се спря. Около четиристотин метра по-напред изумрудените стени на коридора се превръщаха в камък. Пътят свършваше пред огромна врата, вградена в колосална каменна структура, наподобяваща укрепление. Тя не приличаше на крепостните градски стени, които бе виждал по илюстрациите в книгите или в умалени макети в музеите. Но беше с наистина колосални размери.

Той продължи напред към това, което беше сигурен, че е въображаема врата във въображаема крепостна стена. Никога не бе подлагал на съмнение изключителните творчески възможности на човешкия ум, чието развитие бе един от най-впечатляващите инциденти в еволюцията, но творението отпред надминаваше всичките му очаквания. Реши, че то беше продукт от съчетаването на стимулиращи нервната система медикаменти, разкрепостено въображение и остатъчни спомени от детски приказки, в които присъстваха замъци и крепостни валове. Но изглеждаше така реално и материално, както в онези изключително ярки и детайлни съновидения, след които човек трябваше да си напомни, че е сънувал, за да не ги приеме за действителни събития. И това видение бе такова — реално наглед, но невъзможно. Единственото обяснение за всичко, което преживяваше, бе, че е хванат в капана на ярък и реалистичен сън.

Това заключение донесе на Тони моментално облекчение и той изпусна въздуха от дробовете си, сякаш го бе сдържал, в очакване умът му да открие някакъв организиращ принцип за възприятията му. Сега всичко бе на мястото си. Това беше негов сън, проекция на разкрепостената от въздействието на най-добрите съвременни психотропни лекарства негова психика. Тони вдигна ръце и извика:

— Това е сън! Моят сън! Невероятно! Аз съм страхотен!

Ехото от каменната стена повтори думите му и той се засмя. Творческите възможности на въображението му бяха впечатляващи и въодушевяващи. Сякаш заслушан в музикалния съпровод към халюцинативния филм, в който участваше, Тони затанцува, без да сваля ръце, с отправен нагоре поглед: бавно завъртане наляво, после надясно. Не беше кой знае какъв танцьор, но нали наоколо нямаше кой да го види, защо да се срамува? Щом му се танцуваше, щеше да танцува. Това си беше „неговият“ сън и в него имаше правото да прави каквото пожелае.

Оказа се обаче, че не беше точно така.

Сякаш за да докаже нещо на себе си, Тони вдигна длани към една далечна скална грамада и като ученик на някой велик магьосник заповяда:

— Сезам, отвори се!

Не последва нищо. Е, поне си струваше да опита. Това означаваше, че дори в най-реалистичните сънища властта му бе ограничена. Тъй като нямаше как да се върне назад, той продължи напред, запленен от силата и мащабите на своето въображение. Всичко случващо се беше продукт на неговия ум и затова трябваше да има някакъв смисъл, може би дори знаменателен смисъл.

Когато стигна до вратата, Тони все още не бе достигнал до никакво заключение относно смисъла и значението на съновидението си. Макар че изглеждаше твърде обикновена в сравнение със структурата, в която бе вградена, вратата също бе с огромни размери и го караше да се чувства малък и незначителен. Известно време той я разглежда, без да я докосва. Очевидно бе поставена там, за да осигури достъп до някъде, ала на нея нямаше нито дръжка, нито ключалка. Изглежда, можеше да бъде отваряна само отвътре, което означаваше, че от другата страна трябваше да има някой или нещо, което да я отвори.

— Хм, това е интересно — промърмори Тони на себе си и вдигна юмрук, за да почука. Но в същия миг замръзна, защото се чу почукване, което не бе произвел той: ръката му беше още във въздуха. Объркан, погледна юмрука си. Отново се почука, силно и високо. Три удара по вратата, от другата й страна. Той дори раздвижи юмрук пред лицето си, за да установи дали все пак самият не предизвикваше по някакъв начин звука, но не се случи нищо.

И тогава се почука за трети път. Отново три удара, високи, но не настоятелни. Тони погледна отново към вратата. На нея имаше дръжка, която не бе видял по-рано. Как я беше пропуснал? Колебливо, той протегна ръка и я хвана — беше метална, хладна на допир и бе свързана със съвсем просто резе, което запираше вратата. Не си спомняше да е видял и резето. Без да си помисли нищо, сякаш по команда, Тони натисна дръжката и отстъпи встрани, а огромната врата леко и беззвучно се отвори навътре.

От другата страна на рамката на вратата бе се облегнал мъж, който Тони не разпозна. Лицето на мъжа се озари от широка и радушна усмивка. Ала най-големият шок очакваше Тони, когато погледна зад непознатия, тъй като видя пътя, по който бе дошъл. Той се бе намирал зад самата стена и вратата някак се беше отворила отвътре. Той бавно се обърна, за да се увери. Да, така беше. Вече стоеше вътре и далеч пред него се простираше обширно пространство с площ вероятно повече от десет квадратни километра. То беше затворено от огромни каменни стени, за разлика от дивия и свободен свят навън.

Протегна ръка и се опря в стената, за да не залитне. Обърна се назад. Мъжът все още стоеше облегнат на вратата и му се усмихваше. Почувства замайване, светът сякаш се наклони на една страна, коленете му се подкосиха и постепенно започна да го обгръща познатата тъмнина. Може би сънят свършваше и той се връщаше там, откъдето бе дошъл, където всичко бе познато и обяснимо и където поне знаеше какво не знае.

Здрави ръце го подхванаха и внимателно му помогнаха да седне на земята и да облегне гръб на стената от другата страна на вратата, която той току-що бе отворил.

— Ето, изпий това — като в мъгла, той почувства някаква хладна течност да се стича в гърлото му. Вода! Бяха изминали часове, откакто за последно бе пил вода. Може би именно това бе причината за всичко — дехидратацията. Толкова път бе изминал из горите… Но какво се случваше в действителност? Първо лежеше в подземен паркинг, а сега беше в замък. В замък… с кого? С принца?

Това е нелепо, помисли си той. Да не съм принцеса? Това го развесели. Продължи бавно да отпива от освежаващата течност. Съзнанието му постепенно започна да се избистря, а сетивата му — да се изострят.

— Бих се осмелил да кажа — проговори някакъв глас със силен акцент, британски или австралийски, доколкото можеше да прецени Тони, — че дори да беше принцеса, какъвто си грозноват, не знам в коя приказка щеше да си намериш място.

Тони се облегна на стената и погледна нагоре към мъжа, който сякаш се носеше из въздуха над него, протегнал към него нещо като манерка. Срещна искрящите му очи с лешников цвят. Непознатият беше леко набит, вероятно пет-шест сантиметра по-нисък от Тони, и бе на видима възраст към края на петдесетте, а може би малко по-възрастен. Имаше вид на интелигентен човек, заради високото чело, допълнително подчертано от растящите над него плешивини, които сякаш освобождаваха още място за дълбоки мисли. Беше облечен старомодно — омачкани сиви фланелени панталони и износено кафяво сако от туид, което определено бе виждало по-добри времена и по-заоблена фигура. Имаше вид на книжен плъх с бледа, заради дългите часове, прекарвани на закрито, кожа, но пък ръцете му бяха като на касапин, дебели и груби. Нещо детинско играеше в ъгълчетата на устата му, докато той с усмивка търпеливо чакаше Тони да събере мислите си и най-сетне да проговори.

— И така… — Тони прочисти гърлото си. — Тук ли свършват всичките пътеки?

Въпросът не беше от най-умните, но от множеството останали, които се въртяха в главата му, той бе първият, който изплува на повърхността.

— Не — отвърна мъжът със силен и плътен глас. — Всъщност, дори напротив. Всичките пътеки тръгват оттук. Макар напоследък да не се използват твърде често.

Този отговор като че ли не задоволи Тони, който все още се чувстваше объркан, затова зададе друг, още по-прост въпрос:

— Британец ли сте?

— Ха-ха! — засмя се мъжът, отмятайки глава назад. — Опазил ме бог! Ирландец съм! Тоест от истинските англичани — допълни той и се наведе по-близо към Тони, — но в интерес на истината, макар да съм роден в Ирландия, съм изцяло британец от културна гледна точка. Когато бях млад, нямаше особена разлика, така че грешката ти е напълно простима.

Ирландецът седна на един камък близо до Тони и опря лакти в коленете си, за да му е по-удобно. И двамата отправиха поглед към пътя, заслонен от двете страни от дърветата.

— Трябва да призная — продължи ирландецът, — но нека си остане само между нас, че напоследък все повече оценявам приноса на британците към моя живот. Е, през Втората световна война „случайно“ убиха неколцина от нашите, в резултат на грешни артилерийски изчисления. Недостатъчно са били математиците сред тях, предполагам. Слава богу, че бяхме на тяхна страна.

Сякаш за да възнагради себе си заради проявения сарказъм, мъжът извади малка лула от горния ляв джоб на сакото си, бавно всмука от нея и издиша дима, сякаш въздъхвайки с облекчение. Тютюневият аромат беше приятен и остана известно време из въздуха около мъжете, докато не го погълнаха по-силните горски миризми. Непознатият предложи на Тони лулата, без да го погледне.

— Ще опитате ли? Тютюн „Три монахини“ добре натъпкан в лула „Тетли Лайтуейт“, още една причина да съм благодарен на британците.

В края на изречението той леко се поклони.

— Не, благодаря, не пуша — отказа Тони.

— Толкова по-добре за вас, господин Спенсър — отвърна мъжът, донякъде огорчен. — Казано ми беше, че това може да ви убие.

Той прибра лулата в същия джоб на сакото си с кладата надолу, все още горяща. Към външната страна на джоба бе пришито парче друг плат, може би от панталон. Без съмнение тлеещият тютюн бе прогорил дупка в него.

— Вие ме познавате? — попита Тони, опитвайки се да открие непознатия в паметта си, но без успех.

— Ние всички ви познаваме, господин Спенсър. Но моля да извините лошите ми обноски. Наистина имам пропуски в това отношение. Наричайте ме Джак. За мен е чест най-сетне да се срещна с вас, лице в лице, имам предвид.

Мъжът протегна ръка и Тони машинално я пое.

— Тони… Но ти вече знаеш това. Но откъде всъщност ме познаваш, Джак? Срещали ли сме се преди?

— Не съвсем. Майка ти ни запозна преди много време. Не е чудно, че не си ме спомняш. Винаги съм бил наясно, че не съм от най-впечатляващите личности. Но както и да е, известен факт е, че въздействията по време на детството имат удивително трайни последици върху формирането на човешката личност — за добро или зло остават за цял живот.

— Но откъде… — заекна Тони, крайно озадачен.

— Както споменах преди малко, всички те познаваме. Но познанието по принцип е доста разслоено. Човек дори собствената си душа не може да опознае, докато всички завеси не бъдат повдигнати, докато не излезе от скривалището си на светло и позволи да бъде опознат…

— Моля? — прекъсна го Тони, чувствайки у него да се надига раздразнение. — В това, което каза току-що, не откривам никакъв смисъл и да ти кажа честно, звучи ми напълно неуместно в дадената ситуация. Аз нямам никаква представа къде се намирам и дори в кое време, а ти никак не ми помагаш!

— Прав си — кимна Джак, като че ли това можеше да успокои събеседника му.

Тони обхвана глава с ръце и се опита да мисли трезво, потискайки, доколкото бе способен, нарастващото раздразнение. Известно време двамата останаха мълчаливи, вгледани назад към пътя.

— Антъни, ти действително ме познаваш, не добре и не истински, но по същество. Затова и ме покани. — Гласът на Джак бе уверен и овладян и Тони се съсредоточи върху съдържанието на онова, което говореше. — Аз ти повлиях, когато беше младеж. Напътствието ми, да го наречем така, несъмнено е избледняло, но корените му са останали у теб.

— Поканил съм те? Не си спомням да съм канил когото и да било на каквото и да било! Освен това никак не ми изглеждаш познат! Не зная кой си! Не познавам никакъв Джак от Ирландия.

— Поканата ти бе отправена преди много години и вероятно се е запазила в паметта ти като смътно чувство или копнеж. — Гласът на Джак продължаваше да е спокоен. — Ако се бях сетил, щях да донеса една книга, за да помиришеш страниците й. Това със сигурност щеше да помогне, но за жалост не се сетих. В действителност досега не сме се срещали, не и лично. Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че починах няколко години преди твоето раждане?

— О, нещата определено се изясняват! — избухна Тони и рязко се изправи. Краката му още бяха несигурни, но гневът му помогна да измине няколко крачки по пътя в посоката, откъдето бе дошъл. После той се спря и се обърна. — Действително ли току-що каза, че си починал няколко години преди моето раждане, или ми се е причуло?

— Действително го казах. Умрях в същия ден, в който бе убит Кенеди и почина Хъксли. Какво трио само се изправи пред „перлените порти“^[1]… — Той направи с пръсти знак, който означаваше, че последното е в кавички. — Трябваше да видиш изражението на Олдъс. Озова се наистина в прекрасен нов свят^[2].

— Но кажи ми, Джак от Ирландия, който твърди, че ме познава… — Тони отново се приближи до събеседника си. Тонът му беше овладян, въпреки че гневът и страхът вече променяха очертанията на вътрешните му граници. — Къде, по дяволите, се намирам?

Джак се изправи и доближи Тони, лицето му се спря на около педя от неговото. Известно време остана така, с глава, леко наклонена встрани, сякаш се вслушваше в някакъв друг разговор. После заговори, наблягайки на важните думи:

— Като спомена за дяволи, в известен смисъл ад е подходящо определение за това място, но също така подходяща би била и думата дом.

Тони отстъпи крачка назад, опитвайки се да осмисли последните думи на Джак.

— Да не би да искаш да кажеш, че това е адът, че аз съм в ада?

— Не точно. Не и в ада, който ти си представяш. Сигурен съм, че Данте не се спотайва някъде наоколо.

— Данте?

— Данте, с неговия ад, дяволи с триножници и прочие. Бедното момче все още се извинява за това, което е натворил.

— Каза „не точно“. Какво точно имаш предвид с „не точно“?

— Тони, как по-конкретно си представяш ада? — попита Джак със спокоен и отмерен глас.

Сега Тони направи пауза. Разговорът не се развиваше според очакванията му, но той набързо реши да угоди на събеседника си. Все пак той можеше да разполага с информация, която впоследствие да се окаже ценна или най-малкото полезна.

— Ъъъ, не знам… точно. — Никой не му бе задавал този въпрос така директно. Представата за ада си оставаше за него единствено предположение. Затова Тони отвърна по-скоро с въпрос, отколкото с твърдение: — Място за вечни мъчения, където се разнася скърцане на зъби… такива неща? — Джак не каза нищо, изчакваше Тони да продължи. — Ъъъ, място, където Бог наказва онези, които са го разгневили, защото са грешници — уточни Тони. — Където лошите биват отделени от Бог, докато добрите отиват в рая?

— И ти вярваш в това? — попита Джак, накланяйки глава на една страна.

— Не — отвърна Тони твърдо. — Мисля, че когато човек умира, той просто умира. Става храна за червеите, пръст, която се връща при пръстта, и нищо повече. Мъртъв е и толкова.

Джак се усмихна широко.

— Охо, говориш с убедеността на човек, който никога не е умирал. Ако позволиш, бих ти задал и друг въпрос.

Тони кимна едва забележимо, но това беше достатъчно на Джак, за да продължи:

— Твоята увереност, че когато човек умре, просто умира, че със смъртта приключва всичко, прави ли от това твърдение истина?

— Разбира се. Това за мен е съвсем реално — отвърна рязко Тони.

— Не попитах дали е реално за теб, попитах дали е истина.

Тони сведе поглед и се замисли.

— Не разбирам. Каква е разликата? Щом нещо е реално, не означава ли това, че е истина?

— О, ни най-малко, Тони! И за да усложня всичко още повече, ще кажа, че нещо може да е реално, но в действителност въобще да не съществува, докато истината си остава винаги независима от това кое е реално и кое само се възприема като такова.

Тони обърна длани, сви рамене и поклати глава неразбиращо.

— Съжалявам, изглежда, надценяваш възможностите на ума ми. Не схващам…

— О, повярвай ми, разбираш по-добре, отколкото подозираш. Не се шегувам. Нека ти дам няколко примера, които ще внесат яснота.

— Имам ли избор? — съгласи се Тони, все още обзет от недоумение, но вече заинтригуван, а не раздразнен. В думите на Джак имаше скрит комплимент, който не можеше да разтълкува, но все пак долавяше.

Джак се усмихна.

— Избор? Хм, добър въпрос, но него ще обсъдим друг път. Това, което искам да кажа, е, че има хора, които вярват, че не е имало Холокост, че човек не е стъпвал на Луната, че Земята е плоска, че нощем под леглата им се спотайват чудовища… За тях всичко това е реално, но не е истина. Ще ти дам и друг пример, който е по-близък до теб. Твоята Лори вярваше…

— Но какво общо има моята съпруга с всичко това? — реагира моментално Тони с известна отбранителност. — Предполагам, че и нея познаваш, в такъв случай ще разбереш, че не бих желал да разговарям с нея.

Джак вдигна ръце все едно се предава.

— Тони, успокой се, това е просто пример, не укор към теб. Може ли да продължа?

Тони скръсти ръце на гърдите си и кимна.

— Да, съжалявам. Както виждаш, това не ми е любима тема на разговор.

— Разбирам те — отвърна Джак. — И това ще обсъдим друг път. Сега ми отговори на друг въпрос: вярваше ли Лори в определен момент, че любовта ти към нея е реална?

Въпросът беше дързък и абсурдно личен в дадените обстоятелства, затова Тони не отговори веднага.

— Да — призна накрая той. — Мисля, че имаше период, когато тя вярваше, че любовта ми към нея е реална.

— Значи смяташ, че твоята любов е била реална за нея?

— Ако тя е вярвала, че е реална, тогава, да, била е реална.

— В такъв случай следващият ми въпрос към теб е била ли е любовта ти към нея реална за самия теб? Наистина ли я обичаше, Тони?

В същия миг Тони почувства как в него се задейства вътрешна защита, знак за която бе дискомфортът, предизвикан от думите, които бе възприел като обвинение. Обикновено в подобен момент той сменяше темата или правеше някой остроумен или саркастичен коментар, за да отклони чуждото внимание от емоциите си и да пренасочи потока на разговора към по-леки и странични неща. Но при този разговор Тони нямаше защо да се пази. Никога повече нямаше да срещне този мъж, а и определено вече бе силно заинтригуван. Отдавна, отбеляза той мислено, не бе водил разговор, който бе ставал толкова дълбок за толкова кратко време. При това самият той го бе позволил. В сънищата си човек наистина можеше да се почувства в безопасност.

— Ако трябва да съм честен… — Той направи пауза. — Ако трябва да съм честен, не мисля, че знаех как да я обичам… и въобще как да обичам някого.

— Благодаря ти за това признание, Тони. Сигурен съм, че преценката ти е точна. Но работата е в това, че Лори е повярвала в любовта ти и тази любов, макар несъществуваща, е станала за нея толкова реална, че да започне да гради живота си около нея… два пъти.

— Не беше нужно да ми го напомняш — промърмори Тони и отново отклони поглед встрани.

— Само отбелязвам, синко, не те съдя. Но да преминем към втория пример, какво ще кажеш? — Той изчака Тони, който като че ли още асимилираше последните му думи, а после продължи: — Да предположим, за нуждите на яснотата, че съществува Бог, същество, което…

— Не вярвам в подобни неща — прекъсна го Тони.

— Не се опитвам да те убедя в нищо, Тони — успокои го Джак. — Не ми е и работа. Не забравяй, че съм мъртъв, а ти си… объркан. Просто искам да изясня разликата между категориите на реалното и истинското. Именно това обсъждахме, ако си спомняш. — Той се усмихна и Тони спонтанно му отвърна с усмивка. Имаше някаква дълбока, обезоръжаваща доброта в този мъж. — И така, нека предположим, че този Бог е добър през цялото време, а също така никога не лъже, не заблуждава и винаги говори истината. Да кажем, че един ден този Бог се явява пред теб, Антъни Спенсър, и ти казва следното: „Тони, нищо не е способно да те лиши от Моята любов, нито смъртта, нито животът, нито небесен пратеник, нито земен владетел, нито днешно събитие, нито утрешно събитие, нито висша сила, нито низша сила. Нищо в сътворения от Мен космос, нищо не притежава мощта да те лиши от Моята любов“. И ти слушаш какво ти говори Бог, но не вярваш. Твоето неверие става реалност за теб. Така ти сам създаваш за себе си свят, в който ти не вярваш в словото на Бог и в Неговата любов, или дори в самия Бог като крайъгълен камък в основата на зданието на твоя живот. Ето един въпрос от множеството други, които поражда тази предполагаема ситуация: твоята неспособност да повярваш в словото на този Бог прави ли това слово неистина?

— Да — отговори Тони прибързано, но след като размисли, промени мнението си: — Всъщност, не. Почакай, нека помисля още малко.

Джак изчака Тони да изясни мисълта си.

— Добре, ако това, което приехме за този Бог, е вярно… и реално, тогава предполагам моята вяра или неверие не биха променили нищо. Мисля, че започвам да разбирам какво имаш предвид.

— Нима? — предизвика го Джак. — Тогава нека те попитам друго: в случай че избереш да не вярваш в словото на Бог, какво би изпитал във връзка с този Бог?

— Ами, бих изпитал… — На Тони му беше трудно да намери точните думи.

— Изолация, изоставеност? — помогна му Джак. — Тони, ще изпиташ чувство на изолация, защото именно това си си представял, че е реалността. Реално е онова, в което вярваш, дори то да не съществува. Бог ти казва, че твоята изолация не е истина, че нищо не може да те лиши от Неговата любов — вещи, поведения, събития, дори смъртта и адът, независимо как си го представяш — но повярваш ли, че действително си откъснат от Него, създаваш своя реалност, основана на лъжа.

Последното дойде в повече на Тони. Той се обърна и прокара пръсти през косата си.

— Но в такъв случай как може човек да узнае кое е истинско? Какво е истината?

— Я виж ти! — възкликна Джак и потупа Тони по рамото. — Сякаш слушам да говори Пилат Понтийски. Именно тук, приятелю, се крие най-висшата ирония! Застанал в самия център на колелото на историята, лице в лице с истината, Пилат, подобно на много други от миналото и съвременността, обявил, че тя, или по-скоро „той“, не съществува. За радост на всички ни, Пилат нямал властта да превърне нещо, което било реално, в нещо, което не било истина. — Той направи пауза, преди да добави: — Ти също нямаш тази власт, Тони.

За момент светът около двамата като че ли застина, а после земята леко потрепери, сякаш някъде дълбоко под краката им бе възникнал трус. Джак дари Тони със своята най-загадъчна усмивка и каза:

— Е, мисля, че това е знак, че времето ми с теб засега изтече.

— Почакай! — възпротиви се Тони. — Имам още въпроси. Къде отиваш? Не можеш ли да останеш? Все още не знам къде се намирам. Защо съм тук? Ако това място не е „точно“ адът, какво е тогава? Каза също, че не е и „точно“ мой дом. Какво означава пък това?

Джак се обърна с лице към Тони за последен път.

— Тони, в ада се намираш тогава, когато вярваш и живееш в реалност, която не е истина. Потенциално можеш да останеш там вечно, но позволи ми да ти разкрия нещо, което е истина, независимо дали ще избереш да повярваш в него или не, независимо дали то е реалност за теб или не. — Той отново направи пауза. — Каквото и да вярваш по отношение на смъртта и ада, истината е, че те не са раздяла с Бог.

Земята потрепери отново, този път по-силно, и Тони потърси опора в каменната стена. Когато отново се обърна, Джак вече го нямаше и беше паднала нощ.

Внезапно Тони се почувства изтощен, изцеден до мозъка на костите си. Той отново седна, облегна гръб на колосалния зид и се загледа в пътя и живописната местност, чиито цветове бързо чезнеха и се превръщаха в оттенъци на сивото. Устата му бе пресъхнала и лепнеше и той заопипва земята около себе си с надеждата, че Джак е оставил манерката с вода, но не я откри. Придърпа колене към гърдите си и се опита да се предпази от студа, който беше започнал да пропълзява навътре в него като крадец, който се опитваше да му отмъкне топлината.

Това беше прекалено! Беше излязъл леден вятър, който отнасяше неговите въпроси като парченца хартия. Дали това не беше краят? Наистина краят? Не дочуваше стенещата празнота, всепоглъщащото небитие, решено да отнеме от него и последната искрица топлина.

Вече трепереше неконтролируемо, когато се появи светлина, синкаво сияние, посред което бяха най-красивите тъмнокафяви очи, които някога бе виждал. Светлината му напомняше за някого, но той не можеше да се сети за кого. Със сигурност този някой беше важен.

Полагайки усилие да остане в съзнание, Тони съумя да формулира въпроса: Кой съм аз? Къде съм? Някакъв мъж го държеше в ръце и внимателно сипваше в устата му топла течност. Чувстваше я да се разлива из вътрешностите му и да стопля измръзналата му сърцевина. Треперенето намаля, после спря и Тони се отпусна в прегръдката на непознатия.

— В безопасност си, Тони. В безопасност си — шепнеше мъжът и го галеше по главата.

— В безопасност? — Тони почувства, че около него отново се спуска познатата тъмнина. Клепачите му натежаваха, мислите му като че ли ставаха все по-плътни и трудноподвижни. — В безопасност? Никога не съм се чувствал в безопасност.

— Штттт — успокои го гласът. — Време е да си починеш. Аз няма да те изоставя. Винаги ще те държа в обятията си, Тони.

— Кой си ти?

Дори мъжът да бе отговорил, Тони не го чу, защото нощта го обгърна като меко одеяло и той спа дълбоко, без да сънува.