Уилям Пол Йънг
Кръстопът (17)

16.
Ябълков пай

Бог влиза у всекиго през тайна вратичка.

Ралф Уолдо Емерсън

— Маги?

— Хей! — изписка Маги, изпускайки купа брашно на кухненския плот. — Не ме стряскай така! Нямаше те почти два дни, откакто ме остави с дъщеря си в болницата. Виж какво направих сега, изплаши ме почти до смърт!

— Маги!

— Какво?

— Много се радвам да те видя. Казвал ли съм ти колко съм ти благодарен, Маги? Колко много ценя…

— Тони, добре ли си? Не знам къде си бил, но не ми звучиш много добре, сякаш не си изцяло на себе си.

Той се засмя на думите й и смехът му достави удоволствие.

— Може да не съм на себе си, но се чувствам по-добре от всякога.

— Лекарите не са на същото мнение. Да знаеш, че нещата при теб не вървят добре. Трябва да поговорим. Тъкмо през това време ще направя ябълковия пай, с който съм се захванала. Много неща се случиха през тези два дни, откакто дезертира, и е нужно да решим какво ще правим, да изработим план.

— Ябълков пай? Обичам домашен ябълков пай. По какъв случай го правиш? — Тони видя, че Маги едва сдържаше усмивката си. Усети у нея да се надига особена комбинация от емоции. — О, няма нужда да ми казваш. Правиш го за полицая, нали?

Тя махна с ръка и се засмя.

— Да, ще намине насам след смяната си, за да го почерпя с десерт. Доста често се чувахме с него по телефона, докато те нямаше. Той ме намира за загадъчна. — Тя направи театрален жест с ръце. — Да знаеш, че ако го целуна, станало е неволно, забравила съм за теб. Казвам ти, за да си подготвен. Ще се опитам да не се случва, но… знае ли човек.

— Просто прекрасно! — въздъхна Тони, питайки се какво ли би било да живее като топче за тенис на маса, непрестанно прескачащо между две души.

— През онези двайсет минути в болницата научих за теб повече, отколкото за цялото време, докато беше в главата ми. — Маги забърса брашното от плота, изсипа го в мивката и започна да изважда необходимите продукти за пая по рецепта на майка й. — Известно време ти бях наистина бясна, задето така си наранил семейството си. Жена ти, тоест бившата ти жена, е истинска красавица. А дъщеря ти — тя пък е забележителна и все още те обича, въпреки целия си гняв към теб. И, Тони, искам да ти кажа колко съжалявам за Гейбриъл. Наистина много съжалявам! — Тя направи пауза. — А каква е историята между теб и Джейк? Това единствено не съм разбрала още.

— Маги, карай по-бавно — прекъсна я Тони. — Ще отговоря на всичките ти въпроси, но не сега. Сега трябва да поговорим за други неща.

Маги прекъсна работата си и погледна навън през прозореца.

— Например за изцелението на някого? Тони, знай, че много ме нарани. Поиска да се кача там горе, наблюдава ме как страдам за Линдзи, само за да ме накараш да поставя ръка на жалкото ти…

— Моля те да ми простиш за това, Маги. Но не знаех какво друго да направя, смятах, че ако се оправя, бих могъл да помогна на много хора, а може би дори да поправя част от всички поразии, които съм нанесъл. Знам, че беше абсолютно егоистично…

— Тони, спри! — вдигна ръка Маги. — В случая аз проявих егоизъм, мислех единствено за болката в собствения си живот и как можеше тя да бъде премахната. Преди немного години аз самата изгубих любими хора и не исках това да се повтаря. Нямам право да очаквам от теб да спасиш именно Линдзи. Не бях права, ще ми простиш ли?

— Ъъъ… прощавам ти. — Тони беше изненадан, обзе го странно спокойствие заради поисканата прошка.

— Да, трябва да се качим отново там, Тони, и да произнесем молитва за изцеление над тялото ти, преди всичките онези машинарии да станат безполезни. Трябва да направим това час по-скоро. Както вече ти казах, през последните два дни животът все повече напуска тялото ти и лекарите смятат, че едва ли ще се върне отново в него.

— Напоследък много мисля за това изцеление, Маги…

— Сигурна съм, че е така. Но не можеш да оставиш цялото си имущество на котките! — Тя спря да бърка тестото и взе една дървена лъжица. — Котки! Това е едно от най-откачените неща, които някога съм чувала. Разбирам зебри, китове или пък онези сладки бебета тюлени, но котки? — Тя поклати глава. — Боже мой, как така ще дадеш спечеленото си с толкова труд имущество на котки?

— Да, доста тъпа идея, признавам — съгласи се той.

— Затова да побързаме да те излекуваме, че да поправиш тази своя тъпотия. — Докато говореше, Маги размахваше дървената лъжица към прозореца.

— Мислех си, Маги…

— Тони, имаш всяко основание да излекуваш себе си. Щом Бог ти е направил този дар, значи трябва да ти е гласувал доверие, че ще го използваш разумно. И ако ти решиш, че да спасиш себе си е най-добрият начин да го оползотвориш, то аз заставам изцяло зад това решение. Не ми е работа да казвам на хората как да живеят живота си. Омръзна ми да пилея енергия да съдя този или онзи… което… — Тя отново размаха лъжицата, която вече беше цялата в брашно и масло. — … Напоследък се опитвам да не правя толкова често, но за да се освободя изцяло от този навик, ще ми трябва време. Признавам, че понякога ми доставя удоволствие да осъждам хората за постъпките им. Така придобивам чувството за превъзходство, а освен това си мисля, че на някои хора им е простено да раздават присъди и че аз съм може би една от най-надарените в това отношение. Виждаш ли, Тони? Всички си имаме недостатъци от един или друг род. Но вече приключих с проповедта си. Какво мислиш?

— Караш ме да се усмихвам, ето какво мисля — отвърна Тони.

— Е, тогава животът ми е осмислен — изкиска се Маги. — Всъщност животът ми ще е изцяло осмислен, ако Кларънс ми подари годежен пръстен. Не се обиждай, Тони.

— Караш ме да ревнувам — засмя се Тони. — Маги, хрумна ми идея как да поправим тази глупост с котките, но ще ни трябва помощ. Колкото по-малко хора участват, толкова по-добре. Мисля да се обърнем към Джейк, защото нямаме кой знае какъв избор, и към Кларънс, защото е ченге и ще ни помогне да извършим всичко както трябва.

— Тони, малко ме плашиш. Обир ли ще правим, или какво? Тези неща никога не завършват добре. Гледам доста филми.

— Няма да е точно обир.

— „Няма да е точно обир“? Това не ме успокоява особено. Друго незаконно деяние ли ще е?

— Добър въпрос. Не съм сигурен, може би по-скоро на границата със закона. Докато не съм мъртъв, мисля, че няма да е престъпление.

— И искаш да замесиш моя Кларънс в подобно нещо?

— Няма друг начин, Маги.

— Драги, не желая Кларънс да бъде забъркван в разни деяния, пък били те и полупрестъпни. По-скоро бих оставила котките да спечелят.

— Маги, трябва да го направим.

— Защо ли не изляза навън и не целуна някое бездомно куче или пък котка, щом си си изгубил ума по тях?

— Не в котките е въпросът, Маги, а в мен. Моля те, довери ми се. Имаме нужда от помощта на Кларънс.

— О, боже! — Маги вдигна ръце към тавана. — Добре.

— Благодаря ти, Маги — продължи Тони. — Две неща трябва да обмислим. Мястото, където трябва да влезем, е моя собственост, но никой не знае за съществуването му. Устроих го, за да сме аз и най-важните ми книжа в абсолютна сигурност, затова охранителната система е от най-висш клас. Проблемът е, че когато полицията се е опитала да проследи къде отива сигналът от камерите в апартамента ми, охранителната система се е рестартирала с нов код и сега не мога да вляза без него.

— А защо очакваш да разбера всичко, което ми наговори? — попита Маги.

— Извинявай. Просто мислех на глас.

— Не забравяй, моля те, че когато мислиш на глас, заедно с теб мисля и аз, а точно сега мисля, че съм объркана.

— Добре, слушай. Имам скривалище край реката, близо до Макадам авеню, но кодът за достъп в него е променен автоматично и има три начина, по които мога да се сдобия с него.

— Използвай тогава единия от тези начини — предложи Маги.

— Няма да е толкова просто, колкото изглежда отстрани. Писмо с новия код е било изпратено автоматично в специална пощенска кутия. Тази пощенска кутия може да бъде отворена единствено със специално пълномощно, което се съхранява в банкова депозитна кутия. А депозитната кутия на свой ред може да бъде отворена единствено при наличието на смъртен акт.

— Ама че работа! — каза замислено Маги. — Тази възможност не ни върши работа.

— Втората възможност — продължи Тони — не е много по-добра. При промяна на кода системата автоматично задейства изпращането на писмо по експресната поща и до Лори. Тя няма да има представа какво е съдържанието му и защо го е получила. То просто пристига в пощенската й кутия без никакво придружаващо обяснение и представлява допълнително подсигуряване. Никой не би предположил, че бих поверил нещо ценно на бившата си съпруга.

— Почакай! — прекъсна го Маги. — Как изглежда един такъв код?

— Представлява поредица от шест едноцифрени или двуцифрени числа, от едно до деветдесет и девет, които са избрани по произволен принцип — обясни той.

— Значи нещо подобно на числата в лотарията? — попита Маги и набързо изми ръцете си на чешмата.

— Да, би могло да се каже.

— А това тук дали би могло да е код? — Маги взе дамската си чанта от закачалката в коридора и взе да тършува из нея. Ликуваща, тя извади оттам плик със знака на експресната поща и го отвори. Вътре имаше един-единствен лист с напечатани на него шест числа, всяко в различен цвят.

— Маги — възкликна Тони, — това е писмото с кода! Откъде, за бога…

— От Лори! Останах в болницата да помогна на нея и на Джейк да уредят някои документални въпроси, в случай че, нали се сещаш… И тогава тя ми го даде. Каза, че пристигнало тъкмо преди да тръгне към болницата и го пъхнала неразпечатано в чантата си. Обратният адрес бил този на офиса ти в търговската част на града, но си помислила, че може да има някаква връзка с мен. Казах й, че дори не бих могла да предположа какво е съдържанието му, но тя настоя да го взема. Щях да те питам, но бях напълно забравила, докато ти не го спомена.

— Маги, да можех да те разцелувам! — извика Тони.

— Е, това вече би било доста странно — отвърна тя. — Чудя се какво би станало? Значи това са числата, от които имаш нужда?

— Да! Това е кодът за достъп. Дай да погледна датата на плика. Да, съвпада. Това ще ни спести страшно много време.

— Каза, че имало и трети начин да се сдобиеш с кода?

— За радост няма да се наложи да прибягваме до него. Освен чрез двете писма, системата изпраща кода и по електронен път до специална клавиатура в офиса ми в търговската част на града. Единствено аз знам кода за отключването й и си мислех, че ще се наложи някой да посети офиса под някакъв претекст и да намери начин да седне на бюрото ми. Джейк, като мой брат, бе единственият, на когото съдружниците ми биха позволили да направи това.

— Да, но това би означавало…

— Да, щеше да ти се наложи да го целунеш, а нещата и без това са достатъчно усложнени. Сега обаче няма да е необходимо да прибягваме до Джейк — каза Тони с облекчение. — Щом първият проблем е решен, да преминем към втория. — Той направи пауза, след което попита: — Маги, какво мислиш за Джейк?

— О, имаш предвид Джейкъб Ейдън Ксавие Спенсър, твоя брат?

Тони отново бе изненадан.

— Как узна пълното му име?

— Кларънс погледна в досието му. Знаеш, че има досие, нали? Нищо сериозно не е извършил — няколко обира с взлом, за да си осигури средства за наркотици, било е преди години. Лежал е „петарка“ в Тексас…

— „Петарка“? Кой се изразява така?

— Скъпи, не познаваш биографията ми, нито пък фамилната ми история, така че внимавай с мен.

— Извинявай. Моля те, продължи — подкани я той, широко усмихнат.

— Вчера прекарах два часа с Джейк в болницата. Говори ми много за теб. Не знам дали ти е известно, но той те боготвори. Каза ми, че единствената причина да е още жив си ти. Закрилял си го, докато сте раснали в един ненормален свят. Но после пътищата ви са се разделили и той се е събрал с лоша компания, пристрастил се е към наркотиците и го е било срам да ти се обади, докато не се изчисти. Ти си за него не просто брат, а баща. Докато той се чувства като малкия брат неудачник и наркоман.

Тони слушаше мълчаливо, у него отново се надигаха емоции, за които не бе подготвен.

— Тони, той вече е чист. Поправил се е с помощта на обществото „Анонимни наркомани“, програма за рехабилитация, и Исус. Чист е от шест години. Подновил е образованието си и работейки на непълно работно време, е завършил колежа „Уорнър Пасифик“ тук, в града. Заема длъжност във фирма, наречена „Портланд Лийдършип Фаундейшън“ и има спестявания. Джейк изчаквал да си стъпи на краката, за да се изнесе в собствено жилище и да събере достатъчно кураж, за да ти се обади, когато го потърсили полицаите с новината за теб. Тони, той се разплакал. Може би повече от всичко на света искал ти да се гордееш с него. Сега съжалява, че е пропуснал шанса да ти каже за своята промяна. Но когато те излекуваме, ще има тази възможност. Джейк наистина има нужда да чуе от твоята уста, че те е грижа за него.

Тони мълчеше, опитвайки се да си възвърне самообладанието.

— Маги, искам да знам доверяваш ли му се? Имаш ли доверие в Джейк? Вярваш ли, че промяната му е действителна?

Маги осъзнаваше тежестта на въпросите на Тони, важността, която отговорите им имаха за него, затова помисли внимателно, преди да отговори:

— Да, Тони, имам му доверие. Твърдо убедена съм, че брат ти е умен и сериозен човек, който се труди здраво, и аз бих му се доверила, дори ако ставаше въпрос за Каби и Линдзи, които са всичко за мен.

— Това е, което исках да знам, Маги. Защото аз имам пълно доверие в теб и щом ти се доверяваш на Джейк, това ми е достатъчно. Благодаря ти!

По гласа му Маги долови, че Тони имаше още какво да казва, но предпочете да не го насилва. Тони сам щеше да й разкрие всичко, когато бе готов.

— За мен е чест, че ми се доверяваш, Тони.

— Ти си сред най-първите довереници в списъка ми. А това казва много повече от всякакви думи.

— Доверието е свързано с риск, Тони. Взаимоотношенията между хората винаги крият рискове, но какво да се прави? Светът е безсмислен без взаимоотношенията. Някои са по-трудни и оплетени от други, има, разбира се, и безоблачни, но всички са важни.

Тя постави тавата с пая във фурната, провери температурата и се зае да си приготви чаша чай.

— Знаеш ли, цялото ти семейство се събра, Тони. Просто реших, че може би ще искаш да го знаеш.

— Благодаря ти, Маги. Благодаря ти, че направи това възможно.

— Няма защо, господин Тони.

— Защо ме нарече така… господин Тони? — попита я той изненадан.

— Не знам — отговори Маги. — Просто така ми дойде. Защо?

— Срещнах едно момиченце, което ме наричаше така. Твоето обръщение просто ми напомни за нея.

— Деца! — засмя се Маги. — Способни са да се промъкнат на места, до които не бихме допуснали друг да доближи.

— Наистина — съгласи се Тони.

Докато кейкът се печеше, двамата продължиха да си бъбрят като стари приятели. Разговорът им бе лек, но съдържателен.

Само секунди след като изпеченият ябълков пай бе изваден от фурната, Моли и Каби влетяха у дома, и двамата в приповдигнато настроение. Каби се нахвърли върху своята приятелка Маги и я дари с „мечешката прегръдка“, а после притисна глава към сърцето й и прошепна:

— Тах-ни… на-кога! — След което се изсмя и изтича по коридора към стаята си.

— Какво дете — каза Тони. — Необикновено е.

— Така е — съгласи се Маги. — Но какво означаваше това?

— Той ми напомни за един наш разговор преди време. По някакъв начин узнава, когато съм в теб.

— Това момче знае много неща.

Моли влезе в стаята и с най-слънчевата си усмивка прегърна силно Маги.

— Добри новини? — попита Маги.

— Относно Линдзи ли имаш предвид? Не съвсем. Състоянието й е все същото. — Тя снижи глас: — Тони тук ли е?

Маги кимна.

— Здравей, Тони. Прекарах доста време с твоето семейство тази сутрин, най-вече с Анджела. Всички много се забавлявахме, особено Анджела и Каби. Твоето момиче е истинско съкровище.

— Казва, че ти благодари — отвърна Маги, още преди Тони да е продумал.

— И… — Моли се усмихна. — Поопознах брат ти Джейк и мога да кажа, че ми хареса. Днес ме заведе на посещение при теб и ако трябва да съм честна, той е по-симпатичният от двама ви.

— Казва, че така ти се е сторило, защото сега е болен — предаде Маги.

— Сигурно е прав — засмя се Моли и отвори хладилника, за да потърси нещо за себе си и Каби.

— Има пай, Моли, предвидила съм и за теб и Каби.

— Чудесно. Ще си сложим за десерт. Ей сега се връщам. Обещах на Каби вечеря в задния двор и отивам да му занеса храната.

В този момент на вратата се позвъни, след което се чуха три резки почуквания. Никой не им обърна особено внимание, освен Тони, който се усмихна широко. Вероятно не беше нито Джак, нито Исус, помисли си той.

Беше Кларънс, застанал на прага с топла усмивка и цветя за Маги. Вълната от доволство я обля отвътре и Тони за кратко затвори очи и въздъхна дълбоко. Толкова много беше пропуснал или изгубил заради стените, които бе изградил в себе си.

— Няма да те целувам — прошепна Маги. — Знаеш кой е тук.

Кларънс се засмя.

— Е, тогава просто ми кажи, когато си иде. За да наваксаме.

— Сложила съм номера ти на бързо набиране — отвърна Маги и се изкиска.

— Еха, какво подушвам? — възкликна Кларънс. — Прясно опечен ябълков пай. Ухае също както ухаеше маминият. Имаш ли сладолед?

— Разбира се, Тиламук „нила“ става ли?

— Идеален е. — Кларънс се настани край масата, а Маги отряза повече от щедро парче от пая и сложи отгоре голяма буца сладолед. — Ако наминавам по-често оттук, ще се наложи да удвоя тренировките, но пък ако паят е толкова вкусен, колкото е апетитен ароматът му, заслужава си.

Маги му подаде чинията с пай и голяма лъжица и го изчака да изяде първата хапка. Кларънс реагира с почти детски възторг.

— Маги, това е великолепно! Хич не ми се ще да призная, но паят ти е по-вкусен от този на мама.

Маги засия.

— От вас двамата ми се повдига — намеси се Тони. — Какви са тия лиготии и излияния? Пфу!

— Тони те поздравява — каза с усмивка Маги.

— Здравей, Тони — отвърна Кларънс и също се усмихна на Маги. После си отчупи още една хапка от пая, сложи я в устата си и започна да я дъвче бавно, наслаждавайки се на вкуса й.

— Здравей, Кларънс. — Моли, която се връщаше от задния двор, където Каби беше на пикник, прегърна полицая и седна на масата при него. — Какво става?

— Идваш в точния момент — каза Маги, която поставяше сладолед върху своето парче пай. — Тъкмо се канехме да преминем към съществената част.

Кларънс отново се обърна към Маги и заговори с по-сериозен тон:

— Тони, искам да те помоля за една голяма услуга.

— Казва, че е съгласен, защото и той иска да те помоли за голяма услуга — отвърна Маги.

— Би могла да целунеш Кларънс — предложи Тони, — за да му обясня сам какво искам, без да се налага да му предаваш. Така може би ще е по-лесно.

— Шегуваш ли се? — отвърна Маги. — И да ме оставите извън играта? Няма да стане! Колкото и идеята да целуна Кларънс да е съблазнителна, няма да се възползвам, благодаря ти. Ако двамата ще заговорничите, аз трябва да слушам, за да съм наясно с всичко. Хайде, ти си пръв, Кларънс.

— Тони, нямам право да искам от теб това, което ще поискам — започна Кларънс, — не знам дори дали нещо подобно е възможно, затова преди да ти кажа каквото и да било, моля те, знай, че не очаквам от теб непременно да го направиш. Това, че и ти ще поискаш услуга от мен, по никакъв начин не бива да те задължава да изпълниш моята молба. Изяснихме ли се?

— Казва, че му е кристално ясно, но е на мнение, че трябва да изчакаш и първо да чуеш каква услуга ще ти поиска той.

— Не ме е грижа — отвърна Кларънс. — Щом Маги участва, и аз съм вътре. — Той направи пауза. — Не е нещо незаконно, нали?

— Не смята, че е незаконно.

— Не смята, че е незаконно? — обади се Моли.

— Това все пак… е някакво успокоение — въздъхна полицаят. — Ето за какво бих желал да те помоля аз, но преди това да напомня, че си свободен да ми откажеш, за което няма да ти се сърдя.

Двете жени и Тони забелязаха как този силен мъж видимо се опитваше да овладее емоциите си, нещо, което, изглежда, не му се случваше често. Маги се пресегна и хвана ръката му, което почти го довърши, но той все пак съумя да възвърне самообладанието си и след като прочисти гърлото си, с леко сипкав глас, продължи:

— Майка ми страда от болестта на Алцхаймер. Преди няколко години бяхме принудени да я заведем в дом, където да се грижат за нея денонощно, защото ние нямахме тази възможност. Всичко след това се разви толкова бързо, много по-бързо, отколкото някой от нас бе очаквал. Аз бях в друг щат на обучение, когато тя изобщо изгуби връзка с нас.

— Много съжалявам, Кларънс — каза Моли и хвана другата му ръка.

Той вдигна поглед, в очите му проблясваха сълзи.

— Не успях да си поговоря с нея като за последно. Просто изведнъж спря да ме разпознава, в очите й зейна празнина, която ми се ще да мога да запълня по някакъв начин. Тони — продължи той, — просто напоследък не спирам да мисля… ако Маги я целуне… не е ли възможно да се прехвърлиш в нея, да я откриеш и да й предадеш някакво послание от мен, да й кажеш, че ми липсва, че липсва на всички ни. Знам, че звучи налудничаво, пък и не знам дали въобще е възможно…

— Той ще го направи — обяви Маги.

— Наистина ли? — Кларънс погледна Маги право в очите, лицето му, допреди миг напрегнато от силните емоции, видимо се отпусна.

— Разбира се, че ще го направи — включи се и Моли. — Ще го направиш, нали, Тони? — И тя погледна Маги в очите.

— Да, ще го направи — потвърди Маги. — Но не е убеден, че ще се справи. Няма много голям опит в тези работи.

— Тони, благодарен съм ти дори само затова, че помисли за тази възможност. Вече съм ти много задължен.

— Казва, че не си му задължен и че на свой ред не иска да те задължава по никакъв начин със своята молба. Ти също можеш да откажеш, без да се чувстваш неудобно.

— Разбрано — отвърна Кларънс.

— И така — започна Маги, — нека се опитам да обясня какво иска Тони. Той има свръхсекретен офис някъде край реката, в непосредствена близост до Макадам авеню. Не е шпионин или нещо подобно, но е решил да си направи този таен, неизвестен на никого офис, за да съхранява там някои от най-важните си неща. Кларънс, Тони иска да знае дали познаваш човек, който да се занимава с шредиране^[1]? — Тя повдигна вежди, сякаш за да каже: „Не ме питай какво е това, аз просто предавам каквото чувам“.

— Да, имам един добър приятел, казва се Кевин. Работи в голяма компания за шрединг. Мисля, че имат договор да изпълняват дейността си и в нашия град. Защо?

— Някои документи трябва да бъдат унищожени — не счетоводни или незаконни книжа, просто лични неща — побърза да отговори Маги вместо Тони. После обърна глава леко настрани и сякаш на себе си каза: — Тони, защо не изчакаш, докато се оправиш, за да се погрижиш за това сам? — Тя отново се обърна към Кларънс със загрижено изражение. — Казва, че не е напълно сигурен дали ще се оправи и не иска да рискува. — Тя продължи да предава думите на Тони: — Трябва да иде в офиса си. Разполага с всички кодове за достъп, за да вземе каквото е нужно оттам. Казва, че се нуждае от теб, Кларънс, за да е сигурен, че ще извършим всичко, без да оставим следи. Знаеш ли как може да стане това?

Кларънс кимна.

— Казва, че ще е лесно и бързо. Просто трябва да влезем, да отворим сейфа и да сортираме документите в него. Една част ще отидат за унищожаване, а други ще запазим, това е всичко. Работа за може би не повече от половин час. Никой няма да ни види или да узнае, че някога сме били там.

— И това няма да е противозаконно? — замисли се Кларънс.

— Казва, че няма да е. Не и докато е жив. Това място е негова собственост, той знае всички кодове за достъп, така че няма да е влизане с взлом или нахлуване в чужда собственост. Той ще е с нас, така съвестта ти ще е чиста.

Кларънс се замисли.

— Можеш ли да ни помогнеш?

Кларънс кимна.

— Тони предлага да го направим тази вечер. Можем ли да посетим майка ти сега?

Кларънс отново кимна и погледна стенния часовник.

— Имаме много време. Ще се обадя в дома, за да я подготвят за посещението ни. Всички ли ще отидем?

— Аз трябва да остана с Каби — каза Моли. — Но искам да знам всичко за развитието на нещата, ама наистина всичко. Може ли?

— Знаеш, че винаги ти казвам всичко, скъпа. Грижи се добре за Каби, докато ние тримата си играем на Джеймс Бонд.

Кларънс вече разговаряше по телефона.

Маги прегърна Моли силно и нежно.

— Тони казва, че имаш благословията му — прошепна й тя.

— За какво? — попита Моли.

— За брат му… ако нещата между вас се получат, имаш благословията му.

Моли се усмихна.

— Човек никога не знае. — Тя се притисна отново в Маги. — Благодаря ти, Тони, обичам те!

Думите й изненадаха Тони, както и емоциите, които го обзеха, когато ги чу.

— И аз те обичам — отвърна той с подрезгавял глас.

Маги се усмихна.

— Казва, че и той те обича.