Уилям Пол Йънг
Кръстопът (13)

12.
Сюжетът се усложнява

Истинските приятели забиват ножа в гърдите ти.

Оскар Уайлд

Тони гледаше през очите на Маги, която пък през кухненския прозорец наблюдаваше двамата мъже, които слязоха от един линкълн, спрял пред къщата.

— Маги? — обади се Тони. — Какво става?

— Тони! — изписка Маги. — Благодаря на Всевишния, че си тук. Къде беше? Но това сега няма значение, тук назрява беда с огромни мащаби. Видя ли кой слезе от автомобила отпред, видя ли?

Тони почувства как нейното вълнение нахлува в него като приливна вълна, но успя да се съсредоточи върху двамата отвън, които в момента разговаряха на тротоара и от време на време поглеждаха към къщата на Маги. Изведнъж Тони разпозна единия.

— Старейшина Кларънс е ченге? Не си ми казвала, че е ченге.

— Да, Кларънс е полицай. Но защо да ти казвам? Струваш ми се напрегнат, да не би да си направил нещо незаконно?

— Не! — отвърна Тони. — Просто не очаквах да е полицай.

— Хайде, хайде! — възкликна Маги. — Ти ще ми говориш за неочаквани неща. О, боже, идват насам! Бързо, направи нещо!

Тони нямаше идея защо Маги се беше притеснила така. Разтревожен от тона й, при нормални обстоятелства той би потърсил къде да се скрие, което обаче в сегашната ситуация беше абсурдно и смешно. И той се засмя. Маги се втурна в коридора и панически започна да си слага грим и червило. Тони, неспособен да се овладее, започна през смях да я съветва къде и как да ги поставя. Полагайки неимоверни усилия, той постепенно успя да потуши смеха си, но едва притихнал, отново се разхихика. Маги погледна гневно в огледалото. Ако погледите бяха способни да убиват, Тони щеше да бъде умъртвен на момента.

Звънецът на входната врата прозвуча.

— Защо си се паникьосала така? — попита Тони.

— Пред вратата е Кларънс — прошепна тя на огледалото, оправяйки последния непослушен кичур от косата си, — последният човек, когото исках да видя днес, като се изключи другият с него.

— По-възрастният бял мъж с Библията в ръка ли? Кой е той?

— Пастор Хорас Скор, ето кой. Стига да се сетя, ще ти разкажа за него по-късно — добави тя с лека усмивка, която поуспокои Тони.

Входният звънец прозвуча втори път.

— По-добре отвори. Вероятно са те видели на прозореца, а и колата ти е паркирана отвън. Между другото как направи тази драскотина на задния кал…

— Не е сега моментът да ти обяснявам, Тони — сряза го тя. — Ррр, можеш да си голям дразнител. — Маги изглади гънките на роклята си за пореден път, отиде до входната врата и я отвори. — А! Ама това не е ли пастор Скор. Каква приятна изненада! И старейшина Уолкър! Радвам се да ви видя отново толкова скоро… след… ъм, тъкмо се готвех да излизам…

— Трябва да поговорим с вас — каза пасторът.

— Но… ако желаете да изпием по чаша кафе или чай, с удоволствие ще отделя няколко минути. Заповядайте.

Тя отстъпи и възрастният мъж влезе, последван от Кларънс, в очите на когото се четеше извинение, докато в ъгълчетата на устата му играеше едва забележима усмивка. Маги беше притеснена, но положи усилие да се усмихне и поведе гостите към всекидневната. Пасторът и старейшината се настаниха, първият скован и строг, а вторият спокоен и отпуснат.

— Брей, че важен го раздава старият Хари! — отбеляза Тони.

Маги прочисти гърлото си, повече като предупреждение към Тони, отколкото от необходимост.

— Извинете ме. Мога ли да ви предложа, господа, по чаша кафе или чай?

— За мен нищо — отказа пасторът сухо.

— Бих желал чаша вода, Маги, ако не те затруднява.

Пасторът хвърли на старейшината кос поглед, с който като че ли искаше да му напомни, че посещението им е официално и приятелските обръщения не бяха уместни.

— Не ме затруднява. Само секунда. — Маги се обърна и влезе в кухнята. Там тя прошепна: — Тони, трябва да млъкнеш… много ме разсейваш. И името на пастора е Хорас. За теб е пастор Скор!

— Но той е…

— Шшшт! Не искам да чуя и една дума повече от теб, разбра ли ме?

— Да, госпожо! Разбрах те, каза го достатъчно ясно и високо. Тони се оттегля, няма да чуеш и дума повече от него.

— Благодаря!

Маги се върна във всекидневната, прекъсвайки тихия разговор на двамата си гости. Подаде чаша вода на старейшината, който й благодари с кимване. После седна срещу двамата, които чувстваше като свои инквизитори.

— Госпожо Сондърс… — започна пасторът.

— Всъщност госпожица Сондърс — поправи го Маги. — Не съм омъжена. — Тя не можа да се сдържи и се усмихна на Кларънс, след което й се прииска да можеше да се ритне отзад.

— Разбира се. Госпожице Сондърс, както знаете, аз съм пастор Скор, един от главните пастори в църквата, която посещавате от… колко време вече? Шест, седем месеца?

— Две години и половина — уточни Маги.

— О, наистина? Как лети времето — отвърна пасторът. — В такъв случай съжалявам, че не сме се срещали преди, при по-благоприятни обстоятелства, но след снощните… хм, събития…

— Ах, относно това… — Маги се пресегна и потупа пастора по коляното, при което той тутакси се помести по-назад в креслото си, за да не може Маги повече да го достига. Сякаш беше заразноболна. — То беше едно голямо недоразумение. Виждате ли, напоследък съм под огромен стрес, знаете какво се случва с Линдзи, и снощи цялото натрупано напрежение изби, за което много съжалявам… — Тя знаеше, че не е много убедителна в извинението си, но не спря да говори, докато пастор Скор вдигна ръка. Тогава замълча на мига.

— Линдзи дъщеря ли ви е? — попита пасторът и в гласа му сякаш се прокрадна нотка на загриженост.

— Дъщеря ли? Не! — Маги с изненада погледна към Кларънс, който леко поклати глава като предупреждение да не продължава в посоката, в която ненадейно бе тръгнал разговорът. Тя се обърна отново към пастора: — Вие не знаете коя е Линдзи, нали?

— Не, съжалявам, не я познавам, но по-важното в случая е да разберете, че съм натоварен с определени отговорности, една от които е да наставлявам духовния живот на членовете на нашата църква.

— Иииааа! — изрева Тони като магаре.

Маги се плесна по бедрото, след което го потърка с длан, сякаш я бе ухапал комар. Това беше предупреждение към Тони да мълчи и да не привлича внимание върху себе си. После се усмихна, което пасторът прие като покана да продължи.

— В светлината на снощните… ъм… събития, намирам за свой дълг като духовен пастир да осветля хората от паството си по въпроси, които досега са били напълно пренебрегвани, за което поемам изцяло отговорността. Бог ми е свидетел, че вината ме терза цяла нощ и не съм мигнал, отдаден на изповед и разкаяние, заради греховното и лениво отношение, което проявявах напоследък към Божието слово, към основните учения, управлението на църквата и поведението на паството. Госпожице Сондърс, истински задължен съм ви. Вие направихте на нашето паство огромна услуга, изкарвайки наяве плачевното състояние на нравите в него. Това е и причината тази сутрин да съм тук. Дошъл съм, за да ви благодаря!

Произнасяйки последното, пасторът се облегна назад, видимо доволен от себе си. Маги и Кларънс също се облегнаха назад, но с изписано по лицата смайване.

— Ъъъ, ами няма защо — беше единственото, което Маги се сети да отвърне.

— Това е номер! — не можа да се сдържи Тони. — Надушвам нещо гнило. Мисля, че някой от двамата умници се опитва да те изпързаля.

Маги отново шляпна по бедрото си и тъкмо се канеше да стане, когато пасторът се наведе към нея.

— Госпожице Сондърс, нашата религиозна общност е здрава и изпълнена с жизненост. Отворени сме към промените и делата на Светия Дух. Позволяваме на жените да участват пълноценно в богослуженията и дори от време на време да произнасят пред останалите по някое пророчество, което, разбира се, преди това е било изслушано и одобрено от църковното ръководство. Жените преподават на децата ни, а каква по-сериозна отговорност от това да бъде осигурено образованието на нашите младежи и девойки. Те са бъдещето на църквата ни. Възприели сме истината, че пред Бог всички ние, мъжете и жените, сме равни…

— Но? — прошепна Тони. — Чувствам, че следва „но“… Само почакай…

Маги плесна и разтри бедрото си.

— Мъжете и жените наравно могат да дават израз на даровете, които ни изпраща Светият Дух, мъжете и жените са еднакво важни за живота и развитието на църквата ни…

— Още съвсем мъничко… — не се отказваше Тони.

Този път плясването по бедрото прозвуча малко по-силно и отчетливо, но пасторът не му обърна внимание.

— … и ние утвърждаваме Словото, което повелява повече да не се прави разграничение между мъже и жени, но… — Придобивайки още по-сериозен вид, пасторът се наведе към Маги и погледна дълбоко в очите й.

— Ето го и „но“-то! — извика Тони ликуващ. — Не ти ли казах? Този надут глупак звучи точно като… като мен.

— В Светото писание се говори за това как Бог ни вижда, не за това как трябва да се държим в църквата, но никога не бива да забравяме, че Бог е Бог на реда. От решаващо значение е всеки да изпълнява ролята си. Защото докато човек се придържа към ролята, която Бог му е отредил, църквата функционира, както би трябвало, а той самият се радва на телесно здраве. А сега, госпожице Сондърс, бих желал да ви прочета един пасаж в своята Библия. — Той извади изтъркано издание на Библията на крал Джеймс и я отвори на страница, очевидно предварително отбелязана за срещата.

Кларънс се помести напред в стола си и прикова поглед в пастора и неговата Библия.

— Ето какво се казва в Първото послание на свети апостол Павел до коринтяните, глава 14. Ще ви прочета, госпожице Сондърс, а вие можете да следите текста, ето оттук, от стих 34: „Жените ви в църквите да мълчат: тям не е позволено да говорят, а да се подчиняват, както казва и законът. Ако пък искат да научат нещо, нека питат мъжете си вкъщи; понеже е срамотно жена да говори в църква“. — Четейки, пасторът постави особено ударение на четири места: не е позволено, подчиняват, законът и мъжете си. След като приключи с четенето, той затвори Библията си и се облегна назад, кимайки, очевидно напълно удовлетворен от себе си. — А сега, госпожице Сондърс, след като стана ясно, че не сте омъжена и следователно си нямате мъж, до когото да се допитвате, както се препоръчва в този пасаж, мъжкото ръководство на църквата приема ролята на ваш съпруг, наставник и закрилник. Тъй че ако имате някакви въпроси, аз съм на ваше разположение, що се отнася до съвети и насърчение в сферата на духовното, разбира се.

Настана мълчание, което не беше белязано от нищо религиозно. Беше неловко. Тони беше онемял. Маги нямаше идея как да реагира на отправеното й предложение.

— Това е сарказъм!

Маги и пасторът се обърнаха едновременно към Кларънс, който бе произнесъл последното с твърд и уверен глас.

— Моля? — Репликата на Кларънс го беше изненадала, но той възвърна самообладанието и продължи с делови тон: — Старейшина Уолкър, помолих ви да ме придружите, тъй като познавате госпожица Сондърс и смятах, че присъствието ви ще е от помощ, но ако си спомняте, бяхме се разбрали да бъдете просто наблюдател, не да изразявате отношение.

— Това е сарказъм — повтори Кларънс бавно и отчетливо. Дори да беше разгневен, гневът му не личеше по каменното му лице, изразяващо единствено съсредоточеност.

— Какви ги говорите, братко Уолкър? Наистина ли смятате, че съм саркастичен? — В гласа на Скор се долавяше предизвикателна нотка, която Кларънс умело тушира със следващите си думи.

— Не, сър, не вие сте саркастичен, а посланието на апостол Павел. Мисля, че апостол Павел е вложил сарказъм при написването на това, което прочетохте.

— Братко Кларънс, да не би да сте завършили духовна семинария, без да знам за това? — Тонът на пастора сега беше открито снизходителен. — Да не би изведнъж да са ви посветили във всички мистерии? Нима не вярвате, че Светият Дух ни води единствено към истината?

Последното вече беше нещо повече от предизвикателство, но Кларънс не се поддаде и този път.

— Сър, вярвам, че Светият Дух ни води единствено към истината, но понякога не можем да я съзрем в шубрака, а друг път на очите ни просто е нужно време, за да се приспособят.

Скор със замах извади своята Библия отново, за втори път отвори на отбелязаното място и я вдигна пред лицето на Кларънс.

— Покажи ми. И не забравяй, че съм учил в семинария и в богословски университет, а също така владея гръцки език доста добре.

Кларънс взе Библията от ръцете на възрастния мъж и я обърна така, че и двамата да могат да четат в нея.

— Ето — посочи той. — Погледнете следващия стих. Той започва с „Нима“ и представлява въпрос^[1], още един въпрос представлява останалата част от стиха. Никой от тези въпроси не е уместен, освен ако Павел не е вложил сарказъм в предните стихове, тоест, ако казаното от него не носи смисъл, противоположен на това, което току-що казахте на Маги. Апостол Павел всъщност цитира писмо с въпроси, което коринтяните са му изпратили, и е изцяло несъгласен с онова, което пише вътре.

— Това са пълни глупости. Дай да погледна! — Пасторът грабна Библията от ръцете на Кларънс, след което мълчаливо прочете и препрочете пасажа.

Маги, широко ококорена, едва се осмеляваше да диша.

— А какво ще кажеш за закона, на който Павел се позовава? — отправи ново предизвикателство Скор.

— Покажете ми го — отвърна този път с предизвикателство Кларънс.

— Какво да покажа?

— Законът, на който Павел се позовава.

Скор бе объркан от увереността на Кларънс и както би постъпил всеки оплел се в собствените си твърдения демагог, прехвърли спора на лична основа.

— Вие, млади човече, противоречите на вековната църковна история, опълчвате се срещу богословски умове, много по-мъдри от нас двамата, които са съгласни с моето тълкувание. Този случай прерасна в нещо повече от случайна суматоха, причинена от жена, привлякла нечестиво внимание върху себе си…

— Какво казахте? — намеси се Маги.

— Мисля, че трябва да сдържате езика си, сър! — посъветва Кларънс пастора, но възрастният мъж вече не бе способен да се контролира.

— Като църковен авторитет и твой пряк началник, Кларънс, призовавам те да приемеш онова, което е казано в Светото писание, и да се придържаш към него.

— Съжалявам, сър, но не съм ваш подчинен. Аз съм служител на портландската полиция. Отговорен съм единствено пред Бог и пред общността, на която съм член.

— Е, добре! В такъв случай избрахте да вземете страната на тази… тази… тази безсрамница! — Още в същия момент Скор съжали, че е изпуснал нервите си, тъй като и Маги, и Кларънс се изправиха на крака. Кларънс застрашително се извисяваше над него.

— Най-добре е да поискате извинение, сър! Прекрачихте границата на добрия тон!

— Прав сте — призна пасторът, връщайки се към по-любезния и делови тон. — Моля да ме извините, изпуснах си нервите. Простете ми. — След като отправи извинение и към Маги, той отново се обърна към Кларънс. Беше очевидно, че в пастора отново се надигаше силен гняв: червенина пълзеше нагоре по шията му над бялата якичка. — Но вие, млади човече, заедно с тази жена, знайте, че повече не сте желани в моята църква. Очаквам да подадете оставката си от Съвета на старейшините възможно най-скоро.

— Очаквайте каквото намерите за добре, господин Скор, но аз отказвам да подам оставка от където и да било. Също така ви предлагам да напуснете този дом. Незабавно!

Тонът му беше премерен и уверен, но не оставяше съмнение за намерението и силата, които се криеха зад външното спокойствие.

— Страшно ми допада този тип! — възкликна Тони, а по устните на Маги пробягна едва забележима усмивка.

Без да каже и дума повече, пастор Скор бързо напусна къщата, качи се в автомобила си и след като затръшна силно вратата, бавно потегли надолу по улицата, изпроводен от острия поглед на полицая.

— Боже, пази ни от онези, които все още не са зад решетките — каза той с въздишка по-скоро на себе си. После по радиостанцията се свърза със своето управление и се обърна към Маги. — След минути ще изпратят патрулираща кола да ме вземе. Съжалявам, Маги. Не мисля, че Хорас е лош човек, просто не знае как да се държи с хората. Нямах представа какво предстои и ме е срам, че бях принуден да участвам в това.

— Шегуваш ли се! — извика Тони. — След снощи, това бе най-забавното представление, на което някога съм ставал свидетел.

— Ъъъ… относно снощи… — започна Маги, но Кларънс не я остави да довърши.

— О, щях да забравя — възкликна той и извади от джоба на якето си малка вещ. — Истинската причина да придружа Хорас беше да ти върна това. Мисля, че е твое. Не ми се случва често да намеря дамска обеца, закачена в дрехите си.

Маги беше обзета от радостна възбуда, не от смущение.

— О, Кларънс, благодаря ти! Тя е от чифт, който мама ми подари и означава много за мен. Как да ти се отблагодаря?

И преди Тони да успее да извика „Не го целувай!“, тя прегърна своя герой и го дари с гореща целувка по едната буза.

— Да му се не види! — простена Тони и започна да се плъзга.

* * *

Изплувайки от тъмнината, Тони осъзна, че гледа право в лицето на Маги. Забеляза, че лицето й бе поруменяло, навярно от обич, и в същия момент го обля познатата вълна адреналин.

Кларънс отстъпи назад и посегна към пистолета си.

— Маги — прошепна той, — има ли тук мъж?

— Опа! — изпусна се Тони и Кларънс мигом се обърна, за да погледне зад себе си.

Маги моментално се досети какво бе станало.

— Ъъъ, Кларънс? — Той се обърна отново, ала трескавият му поглед не се спря върху нея, а зашари из цялата къща. — Кларънс, погледни ме! — заповяда тя.

— Какво — прошепна той и тъй като никъде не видя движение, спря поглед върху Маги.

— Кларънс, трябва да поговорим спешно, защото колегите ти пътуват насам, а трябва да научиш някои неща, преди да са пристигнали. Ела и седни тук.

Кларънс взе стол, постави го с облегалка, опряна в близката стена, и бавно седна на него, все още нащрек. После отново насочи вниманието си към Маги.

— Маги, кълна се, че чух някакъв мъж да възкликва „Да му се не види!“ — увери я той.

— Вярвам ти, наистина си го чул… — Кларънс я погледна объркан. — Но този мъж не е в къщата ми, а в твоята глава.

— Моля? Маги какво говориш? Как така този мъж е в главата ми?

Той понечи да стане, но Маги постави ръка на рамото му и го погледна право в очите.

— Тони?… Кажи нещо. Не ме изоставяй така — помоли тя.

— Ъъъ, здравей, Кларънс. Хубава униформа имаш.

Очите на Кларънс се разшириха и в ъгълчетата им Маги видя да се прокрадва страх, което вероятно не се случваше често.

— Кларънс, чуй ме — настоя Маги. — Мога да ти обясня. — Тя всъщност нямаше готово обяснение, но знаеше, че е нужно да го успокои.

— Маги, да не би да ми говори твоят демон от снощи, онзи, който се казва Тони? Да не би сега да е в моята глава? — попита я той шепнешком.

— Аз не съм демон! — извика засегнат Тони.

— Той не е демон — каза Маги.

— Тогава как така го чувам да ми говори?… О! — Явно истината най-сетне осени Кларънс. — Но тогава ти наистина си го чувала снощи?

Кларънс не знаеше дали да отдъхне с облекчение, или да изпадне в паника.

— Какво? Значи досега не си ми вярвал? — Маги се наслаждаваше на момента, но беше и донякъде разтревожена. — Тони, как така си пропуснал да ми кажеш, че ако целуна някого, ти ще отидеш в него?

— Ти кого си целунала? — попита я Кларънс заинтересуван.

— Каби, тя целуна Каби — отговори вместо нея Тони.

— Целунах Каби — потвърди Маги.

— Тони каза, че не смятал това за важно в онзи момент — предаде Кларънс. — Казва, че се е страхувал да не тръгнеш да търсиш бившата му съпруга, за да я целунеш… и съжалява. — Кларънс отмести поглед встрани. — Не мога да повярвам, че правя това, Маги — почти проплака той. — Какво става?

— Добре, слушай. — Тя се наведе към него. — Тони е възрастен бял…

— Той казва, че не е толкова възрастен — прекъсна я Кларънс.

— Не му обръщай внимание… Тони, замълчи! Както и да е, той е бизнесмен от Портланд, не е вярващ, преживял е инцидент и сега лежи в кома в университетската болница на хълма. Срещнал е Бог, който го е изпратил тук с някаква мисия, която не е известна на никого, после, докато Каби си играел на криеница, той се озовал в главата му, а когато аз целунах Каби миналата вечер, се е прехвърлил в мен като вирус, а аз го помислих за демон, когато ми заговори, и сега целунах теб и той е твой.

— Наистина ли?

Тя кимна.

Кларънс беше поразен. Всичко, което чу, беше толкова странно, че бе възможно да е истина. Бръсначът на Окам, помисли си той, принципът, който повеляваше сред редица равностойни обяснения да се избере най-простото. Да, обяснението, което му предложи Маги, беше просто, но беше ли правдоподобно?

— Не съм убеден, че съм готов да те деля с някакъв бял мъж — беше единственото, което му хрумна да каже.

Маги скръсти ръце и повдигна рамене въпросително.

— Нима? Аз ти разказвам най-невероятни неща, а единственото, за което ти се тревожиш, са нашите отношения?

В този миг Маги осъзна какво беше казал Кларънс.

И двамата се засмяха.

— Как е цялото му име? — попита Кларънс след малко, поглеждайки я право в очите.

— Ако обичате, аз съм тук и мога сам да отговарям на въпросите, които се отнасят за мен! — обади се Тони.

— Тони… Антъни Спенсър — отговори Маги.

— Тони? — повтори Кларънс името високо, сякаш Тони се намираше в другата стая. — Почакай, ти да не би да си Антъни Себастиян Спенсър?

— Да — отговори Тони. — И няма нужда да крещиш… просто говори нормално. Както и да е, откъде знаеш бащиното ми име?

— Аз съм ченге, не си ли спомняш? Разследвахме твоя случай. Изглеждаше малко подозрителен, затова претърсихме апартамента ти, този на касата на чиято врата имаше кръв. Твоята, предполагам?

— Да, мисля, че беше моята… Прилоша ми и припаднах там… не помня подробности. Между другото как влязохте в апартамента ми?

Кларънс се усмихна.

— Съжалявам, разбихме вратата. Не успяхме да открием човек, който да знае кода, затова използвахме старомодния метод.

В този момент пред къщата спря черно-бяла полицейска кола и полицаят на волана натисна клаксона. Кларънс отиде до вратата, отвори я и даде знак да го изчакат пет минути. Полицаят в колата се усмихна широко и кимна, вдигайки палец.

— Чудесно! — промърмори Кларънс на себе си. Как щеше да обясни това? Обръщайки се, за да не изглежда, че говори на себе си, той попита: — Тони, открихме много наблюдателни камери в апартамента ти, все от последно поколение… Знаеш ли за това?

— Да — призна Тони. — Сам ги поставих. Бях започнал да ставам малко параноичен напоследък. Но, честна дума, не съм поставял камери в банята и спалните. — Той внезапно изпита вина. Може би самото присъствие на полицая беше достатъчно, за да се събуди у него това чувство.

— Да, забелязахме това. Опитахме се да проследим къде отива сигналът от тях, но не успяхме да открием приемника. Ударихме на камък. Правеше ли записи някъде?

Тони никак не бе доволен от факта, че се бяха опитали да проследят сигнала. Това означаваше, че всички кодове автоматично се бяха променили, което беше проблем.

— В един свой офис в търговската част на града — отговори той. Това беше лъжа, не възнамеряваше да разкрива укритието си.

— Хм! — Кларънс се обърна към Маги. — И така, Маги, какво ще правим оттук нататък?

— Имам идея — намеси се отново Тони, опитвайки се да бъде полезен.

— Тони казва, че има идея, Маги. Той предлага… — Кларънс се усмихна широко, преди да продължи: — Казва, че трябва да те целуна.

— Наистина? Той ли ти каза това? Как да съм сигурна, че действително го е казал, а не си измисляш, за да си откраднеш целувка от мен?

— Няма как да си сигурна — съгласи се Кларънс, — но аз лично смятам, че планът му е напълно разумен и има своите достойнства. Поне можем да опитаме. Най-доброто, което може да се случи, е той да се върне в теб.

— Най-доброто? — Маги наклони глава и вдигна вежди.

— Е, другото най-добро, освен самата целувка, разбира се. — Кларънс се подсмихна.

Двамата се целунаха. И този път това не беше бегла целувка по бузата, а истинска, дълго чакана и гореща целувка. За своя радост Тони усети, че отново се плъзва към познато място. И отново се оказа в лице с мъжа, когото Маги обичаше.

— Достатъчно! — извика той. — Започвате да прекалявате!

— Той се върна, Кларънс — усмихна се Маги. — Но не ме целувай пак. Нямам представа дали това ще подейства отново, а повярвай ми, последното, което желаеш, е този тип да ти се меси в разследванията.

— Ами тогава искам да ти кажа — Кларънс нежно я прегърна, — че ти си най-интересната и необикновена жена, която някога съм познавал. А той през цялото време ли е тук?

— Не. Идва и си отива. Но аз не мога да го контролирам. Изглежда, само Бог решава кога да стават тия странни неща. Ще ти се обадя, когато съм… когато него го няма — прошепна тя.

— Чух те — обади се Тони.

Внезапно Маги се сети за нещо и хвана ръката на Кларънс, който се готвеше да излиза.

— Хей, Кларънс, докато правеше полицейските си проучвания за живота на този Себастиян…

— Името ми е Тони, ако обичате, оставете Себастиян на мира — помоли той.

— Откри ли някакви негови роднини? — довърши Маги.

— Да, открихме брат му, Джефри или Джералд…

— Джейкъб? — Тони беше изумен.

— Джейкъб? — повтори въпроса му Маги.

— Да, Джейкъб. Живее тук в града. Защо питаш?

— Трябва да се срещна с него. Можеш ли да ми помогнеш?

Кларънс се подвоуми, преди да отговори:

— Ще видя какво мога да направя. По принцип не е разрешено. — Той поклати глава.

Маги понечи да целуне Кларънс за довиждане, но се усети и само го прегърна. После го изпрати с поглед, докато вървеше към колата. Той не погледна назад, вече беше влязъл в професионалната си роля. Тя обаче нямаше как да знае колко му беше трудно да удържи усмивката, която заплашваше да наруши сериозното му изражение.

Тони беше безмълвен, потопен в спомени и емоции.