Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (7)

2

— Имам нужда от компания, но ми струва прекалено много усилия да я получа — каза той на Треслъв по телефона.

Беше минала една седмица, откакто бяха вечеряли заедно. Треслъв не му каза за нападението. Защо да го притеснява излишно? Да го кара да се бои от собствения си квартал?

Не че Либор бе онзи, който имаше нужда от защита. Треслъв се дивеше на неговия кураж — да се издокара, да отиде на среща, да води небрежен разговор. Той си го представи в неговото облекло ала Дейвид Найвън^[1], със снежнобяло поло под син блейзър с метални копчета. Повечето мъже на възрастта на Либор носеха сака от туид с цвят на повръщано и панталони, които им стигаха до глезените. Това винаги бе забавлявало и озадачавало Треслъв. От една страна, на стари години хората се смаляват, а от друга — точно на тази възраст панталоните им окъсяват. Иди го обясни.

Но не и при Либор. Или поне не при този Либор, който се обличаше за среща с приятел или с жена. Тогава той все още беше старото средноевропейско конте. Само по телефона възрастта му личеше. Слушалката като че ли филтрираше всичко, което не бе самият глас — духовитостта, перченето, танцуващите ръце. Единственото, което оставаше, бе съсухреният като хартия ларинкс. Когато говореше с него по телефона, Треслъв нарочно си го представяше елегантен и спретнат, но въпреки това звукът на гласа му го потискаше. Сякаш слушаше да говори мъртвец.

— Обзалагам се, че не е било чак толкова зле, колкото го изкарваш — каза той.

— Не беше там да видиш. На всичкото отгоре не беше и прилично.

— Защо, какво си направил?

— Имам предвид, не беше редно.

— Защо, какво си направил?

— Искам да кажа, че не беше редно да се съгласявам да се срещна с нея. Отидох под фалшив предлог. Аз не искам да бъда с друга жена. Не мога да погледна друга жена, без да направя сравнение.

Докато Малки беше жива, Либор носеше снимката й в портфейла си. Сега, когато си бе отишла, я имаше на мобилния си телефон. Макар рядко да го използваше по предназначение — беше му трудно да борави с клавиатурата — той поглеждаше образа й стотици пъти на ден, отваряйки и затваряйки капака по средата на някой разговор. Един дарен от технологията призрак, който беше винаги с него. Или, по-точно, дарен от Финклер, тъй като той беше онзи, който му го сложи на екрана.

Либор бе показвал образа на Треслъв. Това беше Малки не в залеза на живота й, а в началото на познанството й с Либор. Очите й бяха усмихнати и дяволити, преценяващи, обожаващи и леко неясни, сякаш гледащи през мъгла — освен ако това не бе мъглата, забулила погледа на самия Треслъв.

Треслъв си представи как Либор отваря телефона си и поглежда Малки под масата, докато обектът на срещата му го разпитва за зодията и любимата му група.

— Обзалагам се, че момичето си е прекарало чудесно с теб — каза той.

— Повярвай ми, не е така. Дори й изпратих цветя за извинение.

— Либор, това само ще я накара да мисли, че искаш да продължите.

— Ама и вие, англичаните, сте едни! Видите едно цвете и вече си мислите, че ви предлагат женитба. Няма да си помисли така, уверявам те. Приложих и собственоръчна бележка.

— Да не си бил груб!

— Разбира се, че не. Само исках да види колко неуверен е почеркът ми.

— Може да го е приела като доказателство, че те е възбудила.

— Няма начин. Казах й, че съм импотентен.

— Трябваше ли да стигаш до такива интимности?

— Това беше именно за да предотвратя интимностите. Не съм казал, че тя ме е направила импотентен.

Треслъв се смущаваше от приказките за потентността. И не само защото неотдавна бе лишен от мъжеството си от една жена. Той не беше възпитан, както финклерските мъже очевидно бяха, да обсъжда неща от сексуално естество с някой, с когото не прави секс.

— Както и да е — каза той.

Но Либор не долови смущението му.

— Всъщност аз не съм импотентен — продължи той, — макар да си спомням едно време, когато бях. Малки беше виновна. Казвал ли съм ти, че тя се беше срещала с Хоровиц?

Треслъв се чудеше какво предстои да чуе.

— Не си — отвърна предпазливо, за да не излезе, че подканя Либор да продължи.

— Така беше. Дори два пъти. Веднъж в Лондон и веднъж в Ню Йорк. В Карнеги Хол. Той я поканил зад кулисите. Наричаше го Маестро. „Благодаря ви, Маестро“, му казала тя, а той й целунал ръка. Собствените му ръце, разказваше после, били леденостудени. Винаги съм ревнувал заради това.

— Заради ледените му ръце?

— Не, заради това, че го наричаше Маестро. Странно, не намираш ли?

Треслъв помисли.

— Не, не намирам — отвърна. — Човек не иска жената, която обича, да нарича други мъже Маестро.

— Но защо не? Той си беше маестро. Интересно. Не ми е бил съперник или нещо подобно. Аз не съм маестро. Но три месеца след това не можех да го правя. Не можех да го вдигна. Да посрещна предизвикателството.

— Да, това е странно — каза Треслъв.

Понякога дори възрастен и достопочтен финклер като Либор можеше да го накара да се почувства като бенедиктински монах.

— Силата на словото — продължаваше Либор. — Маестро. Тя му казва Маестро и хоп, аз оставам все едно без чеп. Но слушай, искаш ли да излезем да хапнем някъде довечера?

Два пъти за една седмица! Не беше далече времето, когато не се виждаха и по два пъти в годината. И дори сега, когато вдовството му ги бе свързало отново, надали се виждаха по два пъти в месеца. Толкова ли зле бяха нещата при Либор?

— Не мога — каза Треслъв. Не намираше сили да каже на приятеля си истината — че причината да не може да отиде е, че е с насинено око, може би счупен нос и все още едва се държи на краката си. — Имам неща за вършене.

— Какви неща? — когато наближаваш деветдесетте, ти е позволено да задаваш такива въпроси.

— Неща, Либор.

— Познавам те. Ти никога не казваш „неща“, ако наистина имаш неща за вършене. Винаги ги назоваваш по име. Нещо се е случило.

— Прав си. Нямам неща за вършене. Това е, което се е случило.

— Тогава да вървим да ядем.

— Не мога да го направя, Либор. Съжалявам. Имам нужда да бъда сам.

Намекът беше за заглавието на едно от най-известните книги на Либор за света на шоубизнеса. Неофициална биография на Грета Гарбо, с която според слуховете навремето Либор бе имал връзка.

— С Гарбо? — бе възкликнал той, когато веднъж Треслъв го попита дали е вярно. — Невъзможно. Тя беше прехвърлила шейсетте, когато я срещнах. И имаше вид на германка.

— Е, и?

— Шейсет ми идваха малко в повече. И досега ми идват в повече.

— Нямах предвид това, а какво, като е имала вид на германка.

— Джулиан, аз се вгледах дълбоко в очите й. Така, както сега се вглеждам в твоите. Повярвай ми, това бяха очи на тевтонец. Сякаш гледах замръзналата пустош на севера.

— Либор, и ти не идваш от особено топло място.

— В Прага е горещо. Само паважът и Вълтава са студени.

— Дори и така да е, не виждам къде е бил проблемът. Все пак — Грета Гарбо!

— Единственият проблем щеше да бъде, ако си бях помислил за връзка с нея. Или тя с мен.

— Не можеш дори да си помислиш да имаш връзка с жена, която прилича на германка?

— Мога да си го помисля. Не мога да го направя.

— Дори и с Марлене Дитрих?

— Най-малко пък с нея.

— Защо не?

Либор се поколеба, вглеждайки се в лицето на стария си ученик.

— Някои неща не се правят — отвърна той. — И освен това тогава бях влюбен в Малки.

Треслъв бе отбелязал това в ума си. Някои неща не се правят. Щеше ли някога да стигне до дъното на нещата, които финклерите правеха, или не правеха? Такава безпардонност в разговора в един момент, а такава деликатност в етно-еротичните тънкости в следващия.

Но сега в телефонния им разговор Либор пренебрегна намека.

— Един ден, когато няма да имаш друг избор, Джулиан, ще съжаляваш, че си имал нужда да оставаш сам.

— Аз и сега съжалявам.

— Тогава излез да се забавляваме. Ако не си ти, ще трябва да е пак някой, който ще ме пита за зодията.

— Либор, аз също се интересувам от зодията ти. Само не и тази вечер.

Той се почувства виновен. Не бива да се отблъсква отчаянието на един самотен и импотентен стар човек.

Но сега трябваше да цери собствената си импотентност.