Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (44)

1

Докато вървеше към музея една седмица по-късно, Хефзиба си мислеше колко й е дошло до гуша от всички тях.

Тя не знаеше дали Финклер й е хвърлил око. Но Ейб, нейният бивш, определено беше. Той й звънна на два или три пъти след случайната им среща на „Синовете на Авраам“. Ядец, каза му тя. Сега съм щастлива.

Той й отговори, че вижда, че е щастлива, което изцяло е заслужила, но не вижда с какво това, че е щастлива, й пречи да се срещне с него за по едно питие.

— Аз не пия.

— Онази вечер пиеше.

— Това беше специален повод. Току-що ме бяха обвинили в детеубийство. Когато те обвинят в детеубийство, пропиваш.

— И аз ще те обвиня в детеубийство.

— Не се шегувай с това.

— Добре де, не пиеш. Но нали можеш да говориш.

— И сега си говорим.

— Искам да науча повече за музея.

— Музей като музей. Ще ти изпратя брошура.

— Музей на Холокоста ли е?

Боже, още един, помисли си тя.

Тъкмо единият спираше и другият започваше. Финклер бе престанал да се отнася иронично към музея. Той не я беше изненадвал с нови посещения там, но все някак успяваше да бъде близо край нея, появяваше се там, където не го очакваха, и дори тогава, когато не присъстваше лично, по някакъв начин съумяваше да обозначи присъствието си, било то като се мерне на телевизионния екран или пък в разговора с друг човек, както в случая, когато Ейб, опитвайки се да я примами на среща, й бе споменал колко му е било приятно да срещне Сам Финклер в театъра, защото открай време му се възхищавал. Макар да не беше сексуално суетна жена — твърде много разчиташе на шаловете си, за да страда от подобен род суетност, — тя не повярва особено на любопитството към работата й, изразявано от Финклер напоследък. Любопитството не беше сред присъщите му черти. Но поне насмешките му се бяха сменили с любезност. Колкото до това какво означаваше тази любезност, тя не можеше да прецени ясно, защото опасенията на Треслъв бяха замъглили погледа й.

Ето защо й беше дошло до гуша и от нея самата. За пореден път виждаше света през очите на любимия човек.

Но може би всички тези раздразнения бяха просто димна завеса, скриваща един съвсем друг вид гняв или тъга. Джулиан я тревожеше. Той започваше да прилича на човек, който не знае какво да прави със себе си оттук нататък. Също и Либор. От седмици насам тя почти не го виждаше, а когато се случеше да го види, той не я разсмиваше. Либор без своите шеги не беше Либор.

Също и информацията, която постъпваше в офиса — продължаващите обвинения в апартейд и етническо прочистване, новините за световни организации за благотворителност и защита на човешките права, обвиняващи във военни престъпления и призоваващи към бойкоти, неспирното жужене на слухове и упреци в ушите на евреите, една деморализация, която бе разпокъсана (тя се молеше наистина да е разпокъсана), но от това не по-малко угнетяваща — само допълнително подклаждаше нейното безпокойство. Хефзиба не беше пламенен ционист. Нито я вълнуваше идеята за обетованата земя. За нея Сейнт Джонс Ууд беше едно чудесно място да бъде еврейка. Само й се искаше да може да открие откъс в Библията, където в своя завет към английските евреи Господ да им обещава място на Хай Стрийт в Сейнт Джонс Ууд. Но достиженията на ционизма не можеха да бъдат подминати без внимание в един музей на англо-еврейската култура предвид на приноса към ционизма, който английските евреи бяха дали, та дори и този музей да е разположен на крачка от знаменитата пешеходната пътека на Бийтълс. Въпросът, с който тя се сблъскваше, бе доколко следва да се отразят и провалите на ционизма.

В проявите на ненавист бе настъпило затишие. От седмици по дръжките на вратите не се беше появявал бекон, нито стените бяха осъмвали с надписи, зовящи към отмъщение и смърт. (Отмъщение в Сейнт Джонс Ууд!) Нещата в Близкия изток се бяха поуспокоили, поне според британските медии, тъй че яростта, която обикновено следваше по петите новинарските репортажи, временно се бе уталожила. Вярно, пиесата „Синовете на Авраам“ донякъде я беше раздухала отново сред четящите преса и ходещи на театър класи, където според нея тя тлееше неспирно, като никога неугасващ огън, но поне за момента евреите не бяха единствената тема на образованите беседи. Лошото беше, че това затишие пораждаше усещане, по-зловещо от самата буря. Какво следваше, кое действие срещу Газа или Ливан, или дори Иран, коя проява на агресия или ответен удар, кое събитие на Уол Стрийт, кой зле премерен акт на еврейско влияние на няколко преки оттук, на Даунинг стрийт, щеше да я разпали отново, още по-бурна от преди, дваж по-унищожителна след дрямката си?

Тя отдавна вече не спеше спокойно, и то не само защото имаше в леглото си Треслъв. Не отиваше на работа с леко сърце. Не се срещаше с приятелите си с леко сърце. Тревогата се бе наслоила като фин прах върху всичко, което правеше, и върху всеки, когото познаваше — поне върху всеки, който беше евреин. Познатите й също гледаха подозрително — не точно озъртайки се през рамо, но с поглед към едно крехко, несигурно бъдеще, което носеше плашещо сходство с едно прекалено сигурно минало.

Дали това не бе параноя, питаше се тя. Самият въпрос вече бе започнал да й додява. Но беше нормално да си го задава, докато крачеше покрай празното игрище за крикет, желаейки да бъде мъж, за да може да намира забрава в спорта, изпълнена с ужас от това какво ще завари, когато пристигне в музея. Ти си станала параноичка.

Ритъмът на фразата се отразяваше върху крачките й. Тя бе започнала да ходи в такт с нея.

Мисълта, че музеят се е превърнал в мишена, я плашеше. Но не по-малко се плашеше от собствения си страх. Предполагаше се, че евреите са оставили всичко това зад гърба си. „Никога повече“ и така нататък. Трудно й беше да се види в ролята на депортирана жена, с тънка басмяна рокля и с куфарче под мишница, с празни от ужас очи, докато вървеше през китния Сейнт Джонс Ууд, с подрънкващи по нея бижута и чанта за хиляда и петстотин паунда под мишница. Но и жената с басмяната рокля и празните от ужас очи — тя сигурно също трудно се бе виждала в подобна роля?

И тъй, беше ли това параноя? Тя не знаеше. Никой не знаеше. Някои хора твърдяха, че параноиците сами създават нещата, от които се боят. Но можеше ли това да е истина? Как страхът от омразата можеше да я породи? Все едно нацистите да бяха съществували, без да знаят, че са нацисти, докато някой евреин не е показал страха си. Нима мирисът на еврейската тревога ги бе пратил по магазините за маскарадни костюми да си търсят кафяви ризи и щурмовашки ботуши?

Старата foetor Judaicus^[1]. Тя винаги си бе представяла този въображаем мирис като сярно изпарение, придружаващо опашката и рогата, безспорно доказателство, че евреите са близки с дявола и че естественото им местообитание е адът. Една от витрините в нейния музей споменаваше foetor Judaicus наред с останалите християнски суеверия спрямо евреите, вече отдавна захвърлени в кошчето за отпадъци на средновековните вражди, като напомняне за това колко далеч са стигнали евреите в тази страна.

А така ли беше наистина?

Ами ако foetor Judaicus съвсем нямаше адски произход? Ако миризмата, която средновековните християни са долавяли от косматите и рогати тела на евреите, е била просто миризмата на страха?

И ако беше така — ако съществуваха хора, които биха те убили, защото са възбудени от мириса на твоя страх, дали концепцията на антисемитизма не беше сама по себе си афродизиак, еротичен хормон на омразата?

Може би. Тя мразеше дори самата дума. Антисемитизъм. Тя носеше в себе си някакъв медицински, антисептичен привкус. Тя беше нещо, което държиш заключено в аптечката в банята. Още преди много време тя се бе зарекла никога да не я вади на бял свят. Щом не можеш да понасяш нещо, не го гледай; когато зависи от теб, просто не използвай думата. Антисемит, антисемит, антисемит — звукът дразнеше ухото й, баналността на термина я унизяваше.

Ако имаше нещо, за което не можеше да прости на антисемитите, то беше, че я принуждаваха да ги нарича антисемити.

Двама мюсюлмански мъже, може би спрели да поговорят по пътя си към джамията на Риджънтс Парк, я погледнаха по начин, който й се стори притеснителен. Или може би тя ги гледаше по начин, който им се струваше притеснителен? Тя стигна пред вратата и започна да рови из чантата си за ключовете. Мъжете се отправиха нататък. На отсрещния тротоар момче на около деветнайсет години говореше по мобилния си телефон. Стори й се, че го държи подозрително, прикривайки го с длан, сякаш само се преструваше, че говори. Дали не го използваше като камера?

Или като детонатор?