Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (57)

1

В сутрините, когато позорът беше прекалено голям, за да го понесе и прекалено обиден, за да позволи на бедната Хефзиба да го гледа, Треслъв си обличаше палтото, излизаше от апартамента и се разхождаше през парка до жилището на Либор. Той все още възприемаше мястото като жилището на Либор. В това нямаше никаква илюзия, той не очакваше да види Либор на прозореца или нещо подобно. Но частица от Либор оставаше скътана там, по същия начин, както той се опасяваше, че частица от неговия позор продължава да стои на терасата на Хефзиба дори след като телом той е излязъл.

По това време Риджънтс Парк бе владение на бягащите за здраве, собствениците на кучета и гъските. Всеки вид птици имаше своя час. В ранното утро собственици бяха гъските, които излизаха на сушата и ровеха земята с човките си, търсейки в пръстта онова, което им принадлежи. После идваше ред на чаплите, след това на лебедите и накрая на патиците. Добре би било, мислеше си Треслъв, ако хората се научеха да уреждат живота си по подобен начин. Да зарежат разприте за земя и просто да си разпределят деня. Сутрин мюсюлманите, следобед християните, вечер евреите. Или в някакъв друг ред. Нямаше значение кой кога, важното беше всеки да получи своя дял.

Паркът беше най-голямото открито пространство за размисъл в Лондон, по-голямо дори от Хемпстед, където прекалено много мислители се блъскаха помежду си за мисловното пространство. В някои сутрини на Треслъв му се струваше, че е единственият в целия парк, който мисли — просто мисли, не мисли, докато тича или докато си разхожда кучето, а само мисли и нищо повече. Той изпращаше мислите си от единия край на парка и ги подхващаше отново в другия, пренесени от иначе неангажираните с нищо дървета по начина, по който телеграфните стълбове пренасят човешкия глас. Същите мисли, с които бе влязъл в парка, го очакваха и на излизане.

Това не беше целенасочено мислене, а просто мислене. Изживяване на самия себе си. Мислене в смисъл на съществуване вътре в ума.

И до какво водеха тези сутрини на свободно, безпрепятствено мислене?

До нищо.

Нула.

Gomisht.

Отначало, когато се запознаха с Хефзиба, си бе представял, че ще се разхождат заедно до езерото, ще посядат за половин час на някоя пейка, ще гледат чаплите, ще говорят за евреите и за природата — защо тя така рядко се описва в Библията, защо дори картината на Рая е толкова бегла откъм растителност, и така нататък — и ще чакат Либор да се присъедини към тях. А когато той дойде, след много взаимни целувки, Хефзиба ще ги остави, за да отиде в музея, а Либор и Треслъв ще се разхождат подръка като двойка възрастни австро-унгарски господа и ще си разменят анекдоти на идиш, който дотогава Треслъв ще е усвоил удивително добре. По-късно ще седнат отново на пейката край езерото и Либор ще му обяснява защо евреите са такива експерти в градския живот. Треслъв бе живял в метрополията през целия си живот, но не се беше „пропил“ с нея така, както Либор. Каквото бяха гъските за езерото в Риджънтс Парк, това бе и Либор за улиците край него. А дори не бе роден тук и произнасяше грешно половината от английските думи, с които си служеше. Треслъв не само искаше да му обяснят това умение, но искаше и да научи как може да го постигне.

Ако тази мечта бе останала неосъществена, това се дължеше единствено на обстоятелствата. Хефзиба бе твърде заета, Треслъв твърде разсеян, времето беше дъждовно, а Либор първо не искаше, после не можеше, а накрая и съвсем изчезна от живота на Треслъв, подобно на неканен призрак. Но той, Треслъв, я бе желал от цялото си сърце. Тя трябваше да бъде начин на живот. Не път към нов начин на живот, макар и той да се виждаше как излиза от нея като една различна личност, а самият нов живот. В това щеше да се състои той — в разходки с Хефзиба и Либор в тяхната полурайска градина, колкото и да бе недооценена от природна гледна точка; двама евреи от двете страни и още един евреин, или поне подобие на такъв, по средата.

Е, сега симетрията беше нарушена. Всъщност идеята за нея винаги бе принадлежала единствено на Треслъв и на никой друг. Само Треслъв бе този, който търсеше път. Либор бе извървял своя. А Хефзиба беше щастлива там, където се намираше, докато не се бе появил Треслъв, за да я идеализира до смърт.

Тъй че сега всяко излизане в парка представляваше мемориална разходка за новия живот, който не се бе състоял. Всички, които го погледнеха — макар никой да не го поглеждаше, защото собствениците на кучета се интересуват единствено от онова, което се намира на края на каишката им, а бягащите за здраве от пулса си — биха го взели за мъж в траур.

Това, което нямаше как да узнаят, бе колко силно и за колко много неща скърби.

Треслъв не можеше да каже кое бе направило именно този ден по-различен от всички останали — кое го бе накарало да се върне в парка, след като бе извървял поклонническия си път до дома на Либор. Той мина по обичайния си маршрут, чешейки крастата на спомените си, мина през портата на парка, излизаща най-близо до апартамента на Либор, после застана пред него и в продължение на половин час гледа нагоре към прозорците, представяйки си стаите зад тях и това, което бе виждал и правил там — свирещата Шуберт Малки, безбройните оживени вечери, тежките мебели на Либор, неговите чехли с монограм, как Либор и Финклер се препират за Изрррае, първата среща с Хефзиба — „Ако ще ти е по-лесно, наричай ме Джуно“. Той имаше само хубави спомени от апартамента на Либор, независимо че бе пролял не една и две сълзи в него и че на няколко пресечки оттам го бяха обрали — което, впрочем, също беше хубав спомен, защото в крайна сметка го бе отвело до Хефзиба.

Обичайно след това той минаваше с бърза крачка покрай БиБиСи, това свърталище на плъхове, откъдето нямаше нито един приятен спомен, постояваше за кратко пред витрината на „Ж. П. Гивие“, вдишваше аромата на пури, който все още се излъчваше от тухлената стена на мястото, където баща му бе държал своя магазин, отбиваше се някъде за едно кафе, поддавайки се просто ей-така на малко меланхолия — разполагаше с твърде много време, в това бе проблемът, твърде много чакане за онова, което имаше да става — и накрая се прибираше у дома с такси. Но в този ден, понеже времето бе по-меко и приятно, отколкото от седмици насам, с пухкави, бели облаци, галещи небето, той отдели на всички тези неща два пъти повече време от обикновено, след което реши, че ще отиде да хапне един изкупителен сандвич със солено говеждо в ресторанта, където бе осквернил слуха на Либор, а после да се върне в парка и да се прибере бавно пешком по пътя, по който бе дошъл. Към средата на следобеда се почувства капнал от умора и за свое собствено учудване задряма на една пейка като стар бездомник. Събуди се с изтръпнал врат и провиснала на гърдите брадичка. Нарочно бе поел по заобиколни алеи на връщане, без да бърза, минавайки през по-отдалечените части на парка. Тук всъщност не му допадаше. Усещането не беше като в Лондон или по-точно не като в правилния Лондон. Миришеше на неприятности, макар да не се случваше нещо по-особено от това, че бразилски момчета играеха футбол срещу полски момчета на отбори от по трийсет души и вдигаха врява до Бога.

Беше го събудил някакъв шум. Тълпа хлапета на училищна възраст, от всякакъв пол и цвят, крещяха нещо, което не можеше добре да разбере, но крясъците им не бяха безразборни, а бяха по-скоро повторение на фраза, като в самото повторение се съдържаше подигравка. Но на кого се подиграваха също не можеше да види.

Това нямаше нищо общо с него и макар да знаеше, че в наши дни никой възрастен вече не се осмелява да разпръсне тълпа от деца, независимо колко голяма беля правят, защото все едно от тях ще се окаже въоръжено с мачете, той се надигна от пейката, сякаш тръгваше по някаква своя работа — като че ли знаеше какво означава да тръгнеш по своя работа — и опита да се приближи до тях.

Голяма грешка, му мина през ума, още докато ставаше.