Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (33)

4

По правило, Хефзиба влизаше в банята в мига, в който се прибереше вкъщи от музея. Там все още беше нещо като строителна площадка и тя не можеше да се отпусне, докато не измие от себе си праха и мръсотията. Тя викваше на Треслъв, за да го извести, че вече си е у дома и той или наливаше по чаша вино за двамата — на нея й харесваше жестът, макар рядко да докосваше дори капка от него — или, ако въпросната вечер беше повече Приап^[1], отколкото Дионисий, се присъединяваше към нея под душа.

Тя невинаги беше в подходящо настроение. За Хефзиба банята беше място за усамотение, не на последно място и защото заемаше по-голямата част от пространството в нея. Но тя внимаваше да не отблъсва треслъвовия плам, като му бе благодарна за масажа, който й правеше понякога, когато ставаше очевидно, че не желае нищо друго.

— Ох, колко ми е добре — казваше тя и той с удоволствие усещаше как гърбът й се отпуска под горещите струи.

Имаше нещо особено в начина, по който изговаряше думата „добре“ за нещо, което той е направил за нея — независимо дали във фразата „Ох, колко ми е добре“, или „Това е добре“, или „Добре, че си се сетил за това“, — което караше Треслъв да чувства, че е открил своята ниша като мъж.

Като мъж?

Той, естествено, знаеше, че тя винаги е на косъм от това да каже, а той — на косъм от това да чуе „Браво, добро момче.“ Риторична фраза, любима на кучетата и малките деца. Треслъв не се преструваше пред себе си. Тя водеше парада, а той самият нямаше нищо против това. Но в нейно лице той се възхищаваше не само на майката или на кучешката стопанка. За него тя беше — нека не звучи прекалено претенциозно — съзидателната еврейска сила; самият Създател, ако щете. И Бог нарече сушата Земя, а събраната вода нарече Морета; и Бог видя, че беше добро.

Добро в смисъла, който Треслъв чуваше, когато Хефзиба хвалеше неговите усилия. Добро в смисъл на повече от добро — добро в смисъл на завършено, перфектно, хармонично.

Добро като израз на абсолютната правилност на вселената.

Преди той бе човек на злощастните случайности, а сега беше човек на благополучието. Всичко пасваше. Един добър човек в един добър свят. С добра жена.

Онова, което бе добро у нея, се променяше с течение на времето, което прекарваше в нейно присъствие. Отначало го бе възприемал като нещо финклерско. Въпрос на плодовитост, макар и не в смисъл на потомство. Плодовитост откъм привързаност и вярност, плодовитост откъм семейство и приятели, плодовитост откъм минало и бъдеще. Докато беше сам, Треслъв имаше усещането, че се върти безцелно из вселената, като отломък от безлюдна планета. Сега Хефзиба бе неговата небесна твърд. Неговата финклерска твърд. В нея той имаше своето място. В нейната орбита се чувстваше гъстонаселен.

Дали в крайна сметка това бе финклерско или не, той не знаеше. Така че финклерското можеше и да отпадне. Тя бе важна за него по човешки, каквото и да значеше това. Ето защо той я боготвореше. Слънцето не просто струеше от нея, тя беше слънцето.

Иди кажи сега, че не беше станал евреин.

И тогава една вечер тя се прибра, седна на кухненската маса, като не само го помоли за питие, но дори го изпи, след което избухна в сълзи.

Той понечи да я прегърне, но тя го отблъсна с ръка.

— За Бога, какво се е случило? — попита той.

Тя покри лице и се затресе, без да му е ясно дали от смях, или от плач.

— Хеф, какво става?

Когато тя откри лице и го погледна, той пак не успя да разбере дали се е случило нещо ужасно, или нещо толкова смешно, че да не може да се изрази с думи.

Тя се овладя, поиска още една чаша вино — виното наистина го разтревожи, защото за Хефзиба две чаши бяха нормата за цяла година — и му разказа.

— Нали знаеш новата дъбова порта, която сложихме наскоро? Може и да не я знаеш. Това е външната порта откъм страничния вход. Сещаш се, показвах ти снимки на месинговите дръжки, които поръчахме да се изработят във формата на шофари, или овнешки рога. Така, сега не се стряскай, но днес те бяха осквернени. Трябва да е станало следобед, докато съм била вътре с архитекта, защото, когато излизах да обядвам, още си бяха наред, но когато си тръгвах вечерта, ето ти на! По дяволите, Джулиан, защо някой ще прави това? Защо?

Свастики, помисли си Треслъв. Беше чел, че свастиките отново са започнали да се появяват навсякъде. Когато каза за това на Финклер, той му отвърна: „Обади ми се пак, когато отново започнат да убиват евреи по улиците.“ Шибани свастики!

— С какво ги бяха изрисували? — попита. — С боя?

Опасяваше се да не чуе „кръв“. Кръвта и фекалиите бяха любимите. Кръв, фекалии и сперма. Хефзиба вече беше получила едно-две писма, написани с кръв и мръсотии.

— Чакай, още не съм свършила да ти разказвам.

— Добре, чакам.

— Беше бекон.

— Било е какво?

— Бекон. Те — предполагам, че са били повече от един — бяха увили дръжките с резени бекон. Сигурно имаше поне два или три пакета, така че не са пестили средства.

Тя изглеждаше готова да се разплаче отново.

Той приближи до нея, този път по-решително.

— Това е ужасно. Колко долно!

Тя се тресеше, скрила ръце в дланите си. Той я взе в прегръдките си.

— Господи, кои са тези хора? Направо ти идва да ги убиеш.

И едва тогава осъзна, че Хефзиба се смее.

— Но това е само бекон — каза тя.

— Само бекон?

— Не казвам, че е хубаво. Прав си, долно е. Самото желание да го направиш е долно. Но жестът е толкова безсилен. Какво си мислят, че ще стане? Че ще си съберем багажа и ще се махнем? Че ще зачеркнем плановете си заради няколко резена бекон? Ще продадем сградата? Ще напуснем страната? Прекадено е абсурдно. Трябва да го погледнеш откъм смешната му страна.

Треслъв се опита.

— Сигурно е така — каза. — Да, напълно си права. Направо е за смях. — И той също се помъчи да се засмее.

— От друга страна — продължи Хефзиба, като бършеше сълзите си, — те кара да се чудиш какво всъщност става. Когато четеш за подобни неща, които са се случвали в Берлин през двайсетте години, си мислиш, защо не са схванали предупредителните знаци и не са се махнали навреме?

— Може би защото така и не са им повярвали — отвърна Треслъв. — Сигурно и те са се опитвали да ги видят откъм смешната им страна.

Той наново бе станал сериозен. Хефзиба въздъхна.

— И то не къде да е, а в Сейнт Джонс Ууд.

— Никъде вече не е безопасно — каза Треслъв, като си спомни какво му се бе случило почти на самите стълби на БиБиСи.

Ти си евреин.

И двамата се умълчаха, като всеки от тях си представяше орди антисемити, шестващи през лондонския Уест Енд.

После Хефзиба отново започна да се смее. Пред очите й бяха лентите бекон, увити старателно върху дръжките с форма на овнешки рога. И тапите от месо и сланина, натъпкани в ключалките, за които още не бе успяла да му каже. Тя си представи как вандалите отиват в супермаркета, за да купят онова, което им е нужно, плащат на касата, използвайки може би карта за лоялни клиенти, след което като щурмоваци — щурмоваци, въоръжени с бекон, най-голямото оскверняване, което е могъл да роди мозъкът им — тръгват да атакуват Музея на англо-еврейската култура, който още дори нямаше табели и който поради това трудно можеше да се каже, че изобщо съществува.

— Тук става дума не само за надценяване на нашия ужас от свинята — каза тя, бършейки очи. — Сигурна съм например, че те не знаят колко обичам сандвичи с бекон, но става дума също така и за преувеличаване на нашето присъствие. Те ни откриват още преди ние самите да сме се открили. Никъде не е безопасно от тях, защото те мислят, че никъде не е безопасно от нас.

Треслъв се мъчеше да не изостава от вариациите на нейните емоции. Той си даде сметка, че тя не преминава от страх към веселие и обратно, а че изпитва и двете едновременно. Не можеше да се каже дори, че съчетава противоположности, защото за нея чувствата не бяха противоположни. Всяко едно от тях носеше качествата на другото.

Той не знаеше как да постигне онова, което правеше тя. Не притежаваше нужната емоционална гъвкавост. И не беше сигурен, че го иска. Не се ли съдържаше в това известна безотговорност? Все едно той да се смее в момента, в който Виолета умира в прегръдките на Алфредо. Мисъл, която намираше за немислимо дори да си помисли.

Не за първи път през последните дни Треслъв се почувства така, сякаш се е провалил на изпит.