Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (25)

3

Най-ненадейно Либор получи писмо от една жена, която не беше виждал повече от петдесет години. Тя се интересуваше дали той все още продължава да пише своята рубрика.

Той й написа отговор, като й каза колко се радва да получи вест от нея след толкова дълго време, но че е спрял да пише рубриката през 1979 година.

Зачуди се как ли е намерила адреса му. Той се бе местил няколко пъти от времето на познанството им. Трябва да бе положила доста усилия, за да открие къде живее сега.

Не й каза, че съпругата му е починала. Не беше сигурен дали тя изобщо знае, че е бил женен. А човек не казва на жени, които не е виждал от петдесет години и които са си дали труда да намерят адреса му, че е вдовец.

Надявам се животът да е бил добър към вас, какъвто беше и към мен, написа й той.

След като изпрати писмото, се притесни, че меланхоличният тон ще й послужи като намек. Беше и към мен — това звучеше направо като предсмъртен вопъл. То предполагаше въпроса, Защо, вече не е ли добър? А на всичкото отгоре го обрисуваше някак немощен — мъж, който се нуждае от съчувствие.

Едва по-късно му мина през ума, че не се бе поинтересувал за причината за нейното запитване. Все още ли пишете своята рубрика? Защо искаше да знае?

Това бе грубо от моя страна, написа той на гърба на една пощенска картичка. Поради някаква конкретна причина ли се интересувахте от рубриката ми?

След като пусна картичката — тя представляваше автопортрет на Рембранд, художникът като стар мъж — той се уплаши да не би тя да си помисли, че я е избрал, за да предизвика нейното съжаление. Затова й изпрати още една, с образа на крал Артур с всички регалии, в разцвета на младостта му. Без съобщение, само с неговия подпис. Тя щеше да разбере.

А, и без да има нещо предвид, добави също и телефонния си номер.

Ето как се озова, седнал на бара на Университетския дамски клуб в Мейфеър^[1], почуквайки чаши първокласно шампанско с единствената жена освен Малки, по която някога бе губил сърцето си. За кратко. Еми Опенщайн. Когато се срещнаха за пръв път, някъде около 1950 година, му се бе счуло, че казва Опенхаймер^[2]. Това не беше причината да се влюби в нея, но несъмнено бе подсилило привлекателността й.

Либор не беше сноб, но беше дете на Австро-унгарската империя и титлите не бяха без значение за него. Но докато осъзнае грешката си, двамата бяха спали заедно и той вече се интересуваше от нея заради самата нея.

Или поне си мислеше, че е било така.

Сега не виждаше нищо, което да си спомня в лицето й, нито, разбира се, във фигурата й. Една жена над осемдесетте няма фигура. Той не искаше да е неучтив в тази своя мисъл. Затова си каза, че има предвид единствено, че навършвайки осемдесет, една жена най-сетне е свободна от това да я оглеждат заради формите й.

Виждаше се, че е била красива по един славянски начин, с далеко разположени леденосиви очи и скули, на които един по-невнимателен мъж е можел да се пореже, навеждайки се за целувка. Но това не беше красотата, която помнеше. Дали щеше да е същото, запита се той, ако сега седеше с Малки, при положение че тя го бе напуснала преди петдесет години и още беше жива? Дали Малки бе съхранила красотата си за него, защото я бе съхранила и в действителност за всеки, който я погледне, или я бе съхранила жива само в неговите очи, които бяха пирували с нея всеки Божи ден? И ако беше така, правеше ли това красотата й илюзорна?

Еми Опенщайн не представляваше никакъв интерес за него. Той го осъзна веднага. Не беше дошъл да се види с нея с намерението да я ухажва, абсолютно не. Но ако беше, ако беше, щеше да остане разочарован. Но тъй като не беше, не беше и разочарован, нямаше как да бъде, но ако беше…

Разочарованието му не идваше от това, че тя се бе запуснала или нещо подобно. Напротив, беше точно обратното. Тя изглеждаше великолепно за възрастта си — будна, елегантна, добре облечена в мъхест вълнен костюм, който Малки го бе научила да разпознава като Шанел, и дори носеше обувки на токчета. Нямаше как една жена на нейната възраст да изглежда по-добре. Ако не броим възрастта й… Либор не търсеше жена, с която да замени Малки, но бруталната истина беше, че ако търсеше такава жена, то тази жена тук беше, да си го кажем направо, прекалено стара.

Либор не беше сляп за жестоката абсурдност на подобни съждения. Той беше съсухрен дребен мъж без коса, панталоните му невинаги достигаха до обувките, вратовръзките му бяха лежали по чекмеджетата по половин век и бяха изгубили цвета си, беше покрит със старчески петна от главата до петите — кой по дяволите, беше той, та да намира която и да е жена за твърде стара? Още повече, докато той се беше свивал, тя сякаш се бе издължавала, защото нямаше спомен някога да е спал с толкова висока жена. Мисли, които, съдейки по начина, по който тя го оглеждаше, бяха огледално копие на нейните. Нямаше никакво съмнение: ако тя не представляваше интерес за него, той представляваше още по-малък интерес за нея.

Всичко това мина през ума на Либор още в мига, в който се ръкуваха.

Тя бе работила като училищен настоятел, мирови съдия, председател на изтъкната еврейска благотворителна организация, беше майка на пет деца, а също се бе занимавала и с консултиране на опечалени. Либор забеляза, че тя остави последното за накрая. Дали защото знаеше за Малки и нейната смърт? Затова ли му беше писала? Защото искаше да му помогне да преодолее скръбта си?

— Сигурно се питаш…

— Питам се, да, но също се и изумявам — отвърна Либор. — Изглеждаш толкова удивително добре.

Тя му се усмихна.

— Животът беше добър към мен — му каза — какъвто пишеш, че е бил и към теб.

Тя докосна ръката му. Нейната беше сигурна като скала, неговата — тресяща се като желе. Ноктите й бяха прясно лакирани. Тя носеше, доколкото можеше да забележи, три годежни пръстена. Но единият можеше да е на майка й, а другият на баба й. А от друга страна, може и всичките да бяха нейни.

Изпита ретроспективна гордост от мъжеството си затова, че е спал с впечатляваща жена като нея. Искаше му се да си я спомни, но не успяваше. Времето и Малки, а може би и само Малки, бяха изтрили всички други еротични спомени.

Означаваше ли това, че изобщо не е спал с нея? Либор се боеше, че губи живота, който е живял. Забравяше неща — местата, които бе посещавал, хората, които бе познавал, мислите, които някога са били важни за него. Щеше ли скоро да изгуби и Малки? И щеше ли тогава да стане така, сякаш и тя не е съществувала за него в еротичен (елзотсицен) смисъл? Всъщност сякаш изобщо не е съществувала?

Той разказа на Еми за Малки, понеже му се искаше да я задържи жива за още малко.

— Съжалявам — каза му тя, когато приключи. — Бях дочула за това.

— Ще пиеш ли за нея с мен? — попита той. — Не можеш да пиеш за паметта й, защото не си я познавала, но можеш да пиеш за моята памет за нея.

— За твоята памет за нея — каза тя.

— Ами ти?

Тя сведе поглед.

— И при мен е същото.

— Тогава пия за теб и твоите спомени — каза Либор.

И те седяха така задушевно, посръбвайки шампанско, обединени в своята скръб, докато неомъжените университетски дами, някои от тях вероятно на повече години, отколкото бе починала Малки, минаваха покрай тях, унесени в мислите си, или бавно се изкачваха по стълбите към спалните си за следобедна дрямка в своя лондонски клуб.

Не беше лошо място да умреш, ако си самотна жена, помисли си Либор. Или самотен мъж.

— Поласкан съм — каза той след малко — че знаеш, че съм имал рубрика, макар и да не си забелязала, че съм спрял да я пиша преди сто години.

— Трудно е да следиш всичко — отвърна тя, без да се смути.

Беше ли се смущавала изобщо някога, зачуди се Либор. Беше ли се смутила, когато я бе съблякъл навремето — тоест, ако наистина го беше направил. Гледайки я сега, му се струваше по-вероятно тя да е съблякла него.

— Ще ти кажа защо се свързах с теб — продължи тя. — Пиша на всичките си приятели, на които гласът им се чува в обществото.

Либор отхвърли идеята, че има глас в обществото, но това сякаш единствено я направи нетърпелива. Тя се помести в стола си. Грациозно. И отметна коса. Сива, но не старчески сива. Сива, сякаш това бе цветът, който си е избрала.

— С каква цел? — я попита. Сега вече разпознаваше в нея обществената деятелка, благотворителната лидерка, свикнала да си присвоява вълните на мъжкото внимание за каузите, които я вълнуват.

И тогава тя му разказа, без сълзи, без емоции и преструвки, как двайсет и две годишният й внук бил намушкан в лицето и ослепен от един алжирец, който крещял на арабски „Бог е велик“ и „Смърт на всички евреи“.

— Много съжалявам — каза Либор. — Това в Алжир ли се е случило?

— Случило се е тук, Либор.

— В Лондон?

— Да, в Лондон.

Той не знаеше какви други въпроси да зададе. Бил ли е алжирецът арестуван? Дал ли е някакво обяснение за постъпката си? Откъде е знаел, че момчето е евреин? Дали е станало в опасен квартал?

Но какъв беше смисълът да задава който и да било от тях? Либор бе имал късмет в любовта, но що се отнася до политиката, идваше от такава част на света, в която от никого не се очакваше нищо хубаво. Омразата срещу евреите се беше завърнала — разбира се, че ще се завърне. Скоро щеше да се появят и пълнокръвен фашизъм, нацизъм, сталинизъм. Тези неща не си отиваха. Нямаше къде да се дянат. Те бяха неразрушими, не-биоразградими. Те лежаха в очакване в голямата купчина отпадъци, която представляваше човешкото сърце.

В крайна сметка, дори алжирецът не беше виновен. Той просто бе направил онова, което историята го е подучила да направи. Бог е велик… убий всички евреи. Трудно беше да го съдиш — освен, разбира се, ако ослепеното момче не е твой син или внук.

— Не знам какво да кажа, така че да не прозвучи банално — каза й той. — Това е ужасно.

— Либор — отвърна тя, като докосна отново ръката му, — ще стане още по-ужасно, ако хората не надигнат глас. Хората от твоята професия като за начало.

Той насмалко не се засмя.

— Хората от моята професия? Хората от моята професия интервюират филмови звезди. А и аз дори вече не съм в моята професия.

— Изобщо ли не пишеш вече?

— Нито дума, освен някое и друго стихотворение за Малки.

— Но сигурно още познаваш хора, в журналистиката, във филмовата индустрия.

Той се запита какво общо има филмовата индустрия. Дали тя очакваше от него да познава някого, който ще направи филм за нападението над внука й?

Но тя имаше друга причина за своята конкретност, за това, че търсеше журналист от типа на Либор, с връзките на Либор. Тя назова един филмов режисьор, за когото Либор положително бе чувал, но никога не беше срещал — не режисьор от неговия сорт, не холивудски, не от шоу бизнеса — чиито скорошни коментари според нея били направо скандални. Предполагаше, че Либор ги е чел.

Той не беше. Напоследък изоставаше от клюките.

— Това не са клюки — поясни тя. — Той е казал, че разбира защо някои хора могат да искат да ослепят внука ми.

— Защото са умопомрачени?

— Не. Заради Израел. Той казва, че заради Газа разбира защо хората мразят евреите и искат да ги убиват.

За пръв път и нейната ръка започна да се тресе.

— Е, и аз разбирам защо човек може да реши да потърси причина и следствие — каза Либор.

— Причина и следствие! Къде е причината в изречението „Евреите са народ от убийци, заслужаващи всичко, което ги сполетява?“ В евреите или в автора на изречението? Мога да видя следствието, но къде е причината, Либор?

— Хващаш ме натясно, Еми, не ме бива много в логиката.

— Либор, чуй какво ще ти кажа. — Тя го фиксира с леденосивите си очи. — Всяко нещо има причина, знам това. Но той казва, че разбира. Какво в случая означава разбирам? Дали просто казва, че му е ясно защо хората са тласнати да вършат отвратителни и ужасни неща? Или има предвид нещо друго? Например, че в това има справедливост, че слепотата на моя внук е оправдана от Газа? Или че Газа предварително оправдава всяко престъпление, което може да се извърши в нейно име? За всяко ли злодейство, извършвано срещу всеки евреин, независимо къде живее и на каква възраст е, ще се привежда доводът Газа? Това не е проследяване на следствието до неговата причина, Либор, това е аплодиране на самото следствие. Разбирам защо хората днес мразят евреите, казва той, този мъж на културата. От което неизбежно следва, разбирам и всички действия, които могат да предприемат в израз на тази своя омраза. За Бога, значи ли това, че трябва да започнем да разбираме и Шоа^[3], защото е бил оправдан от германското отвращение към евреите? Или, още по-лошо, защото е бил ретроспективно възмездие за онова, което евреите е предстояло да извършат в Газа? Къде е краят на това разбиране?

Либор знаеше къде е краят. Там, където е бил винаги.

Той поклати глава, сякаш за да обори собствените си нерадостни мисли.

— Затова те моля — продължаваше Еми Опенщайн — както моля и всички хора от твоята професия, които познавам, да се изправят срещу този човек, който, както и ти, работи в областта на въображението, но който погазва свещения дълг на въображението.

— Не можеш да заповядаш на въображението къде да ходи и къде не, Еми.

— Не, но можеш да настояваш там, където ходи, да го прави с благородство и честност.

— Не, Еми, не можеш. Честността няма нищо общо с въображението. С честността се занимават в съда, а тук говорим за съвсем друго животно.

— Нямам предвид такъв вид честност и ти го знаеш. Не говоря за баланс или справедливост. Но за какво е въображението, ако не за да схванеш как изглежда светът за онези, които мислят различно от теб?

— Но не е ли именно това разбиране причината, поради която не можеш да простиш на този твой режисьор?

— Не, Либор, не е. Неговото съчувствие е просто израз на политическа лоялност. Той разбира онова, което политиката му го кара да разбира. Съгласява се — и толкова. Хоп! — Тя щракна с пръсти. Фактът не заслужаваше да му отделя повече от времето си. — Което означава, че единственото, което разбира, е самия себе си и своята собствена склонност към омраза.

— Е, и това е нещо.

— Това е нищо. Дори по-малко от нищо, ако не наречем тази склонност с истинското й име. Хората мразят евреите, защото мразят евреите, Либор. Те нямат нужда от оправдание. Поводът не е насилието в Газа. Поводът, доколкото въобще имат нужда от него — а много от тях нямат — е в неговото разгорещено, пристрастно, подстрекателско отразяване. Фитилът се крие в самите думи.

Той почувства, че тя го обвинява. Не неговата професия, а него.

— Всяка история донякъде изкривява нещата, Еми. Ако я разкажеш ти, ще бъде ли твоята версия по-безпристрастна от неговата?

— Да, ще бъде — отвърна тя. — Аз виждам злодеи от всички страни. Виждам два народа с конкурентни претенции, понякога справедливи, понякога не. Давам гласност на неправдата.

На съседната маса се настаниха две жени, според Либор с две десетилетия по-млади от Еми. Той вече мислеше в десетилетия — десет години бяха най-малката му измервателна единица. Те му се усмихнаха и той им се усмихна в отговор. Изглеждаха като заместник-ректори. Това сякаш идваше от дължината на полите им. Две заместник-ректорки, събрали се да обсъдят своите университети. Той би могъл да живее тук, ако го пуснеха, като един вид талисман. Щеше да обещае да не създава неприятности, да не пуска радиото късно вечер и да не говори за евреите. Щеше да пие чай с бисквити с професорките и ректорките. Да обсъжда западащите стандарти на писмения и говорим английски. Най-малкото, те щяха да знаят коя е Джейн Ръсел.

Но после размисли. Нямаше да знаят. А и във всички случаи, не бяха Малки.

Злодеи от всички страни, да. И думите, с които си служеше. Как го беше казала? Подстрекателско отразяване. Той никога не беше стигал дотам в изразните си средства. Възбуждане, може би. Но не и подстрекаване. Нямаше тази сериозност.

— Има голяма разлика — напомни й той, сякаш наполовина засрамен от начина, по който бе прекарал живота си, — между това да пишеш за гърдите на Анита Екберг^[4] и за правдите и неправдите на ционизма.

Но тя не се беше срещнала с него, за да обсъждат тънкости от този род.

— Ще ти кажа къде е голямата разлика, Либор. Голямата разлика е между разбирането и оправдаването. Само Бог може да раздава опрощение. Ти знаеш това.

Той искаше да каже, че й съчувства, но не може да й помогне. Защото не беше в позиция да й помогне и защото каквото и да направеше, щеше да е без значение. Което наистина си беше така. Но не беше по силите му да намери подходящите думи, с които да каже това на Еми Опенщайн.

Това не е Кристалната нощ, си помисли.

Но нямаше как да го изрече.

Той бе минал през своята Кристална нощ. Смъртта на Малки — без Божие опрощение за когото и да е от двама им, доколкото можеше да види — какво по-лошо от това?

Но нямаше как да каже и това.

„Ще поговоря с някои познати“, беше най-доброто, което можа да измисли.

Но тя знаеше, че няма да го направи.

В замяна — всъщност в замяна на нищо, освен на една стара привързаност — тя му даде телефона на една консултантка за опечалени. Той й каза, че не се нуждае от такива консултации. Тя протегна ръце и сложи длани върху бузите му. Жестът означаваше, че всеки се нуждае. Не мисли за това като за терапия. Приеми го просто като разговор.

А това какво е? Не е ли разговор?

Друг вид разговор, Либор. И му обясни, че няма как да го консултира тя самата.

Той не можеше да прецени дали е разочарован, че няма как да го консултира тя самата, или не. За да разбере това, трябваше да открие онова място у себе си, където живее очакването. А не можеше.