Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (27)

2

А това, което Финклер не бе очаквал през живота си, беше един комедиант от Засрамените евреи да му трие сол на главата.

Още по-малко когато този комедиант беше Иво Коен, който смяташе, че е смешно да се въргаля по земята.

По своя инициатива Финклер бе започнал да нарича Засрамените евреи със съкращението ЗАС. „Ние от ЗАС“, беше казал в едно вестникарско интервю на тема дейността му в организацията, като после беше повторил фразата и в едно сутрешно радиопредаване.

— Първо, вече има едно ЗАС — каза Иво Коен. — Това е благотворителна организация за борба с тютюнопушенето, с която аз, като човек, който пуши по две кутии на ден, предпочитам да не ме бъркат. И второ, звучи така, сякаш сме заспали.

— Това, което искаме — намеси се и Мъртън Кугъл, — е да не ни променяш името, без първо да го обсъдиш с нас. Това не е твое движение.

Неразрешеният спор около бойкота още глождеше Кугъл, който сега бе преминал към това да краде израелски стоки от местния си супермаркет и после да се оставя да го арестуват.

Мъртън Кугъл, една бита карта според Финклер, един загубен блогър, когото никой не четеше, един активист, който нищо не активираше, просто господин никой — nebbish^[1], nishtikeit^[2], nebechel^[3]: понякога дори за Финклер само идишът вършеше работа — едно gornisht^[4], което членуваше във всяка антиционистка група, съществуваща под слънцето, както и в няколко, които не съществуваха, независимо че някои от тези групи бяха спонсорирани от разни мюсюлмански организации, които вярваха, че Кугъл, бидейки евреин, мечтае за световна конспирация, а други защитаваха възгледите на крайно ортодоксалните евреи, с които Кугъл за нищо на света не би разделил и паница леща; след като думата „антиционистка“ се появяваше в едър или дребен шрифт, Кугъл се записваше начаса.

„Аз съм евреин по силата на факта, че не съм ционист“, бе написал неотдавна той в един блог за самоопознаване.

Как можеше да бъдеш нещо, питаше се Финклер, по силата на факта, че не си нещо друго? Аз съм евреин по силата на факта, че не съм индианец от племето на Черноногите.

Оглеждайки стаята, Финклер срещна примигващия изпод зачервените клепачи взор на лингвистичния социолог и социален психолог Леони Липман. Финклер познаваше Леони от Оксфорд, където тя изучаваше теория на литературата и се славеше с късите си поли. В онези дни тя имаше грива от огненочервена коса, далеч по-ярка от неговата бледооранжева растителност и когато сядаше, подреждаше тази коса около себе си, подвила голите си крака под брадичката, като котка, облечена само в своята козина. Сега тази коса бе късо подстригана, а пламъците в нея бяха почти угаснали. Късите полички също бяха изчезнали, отстъпвайки място на панталони от всякакви етнически фасони, в случая — чифт индийски шалвари с провиснало дъно. Това беше стил, който Финклер не можеше да проумее. Защо една жена ще иска да носи дреха, която я прави да изглежда като едро бебе, надраснало ританките си? Това се отразяваше върху цялостното му отношение към нея, сякаш всеки път когато тя заговореше, в стаята се разнасяше миризма, която го караше да извръща нос.

— О, моля ви, да не започваме пак — каза тя.

Финклер извърна нос.

Леони Липман винаги или се връщаше, или тъкмо предстоеше да заминава за Окупираните територии, където имаше многобройни близки лични приятели от всички изповедания, в това число и евреи, които бяха толкова засрамени, колкото и тя. При Леони човек можеше да протегне ръка и да пипне конфликта. В орбитите на нейните напрегнати, зачервени очи страданието можеше да се разгледа като в буркан със златни рибки.

Беше като да гледаш триизмерно кино.

— Да не започваме пак кое, Леони? — попита с обидно подчертана учтивост Лони Айзенбах.

Лони беше водещ на детски телевизионни предавания и автор на училищни учебници по география, прочути с това, че липсваше Израел. Той имаше изпосталяло конско лице и жълти конски зъби, за които продуцентите му напоследък извънредно много се притесняваха. Той стряскаше децата.

Лони и Леони, и двамата сприхави и избухливи, навремето бяха имали помежду си любовна афера и носеха тлеещите въглени на раздялата си на всяка от срещите.

— Аз имам там приятели и от двете религии, които вече са на ръба на убийствено или самоубийствено отчаяние — каза Леони, което за Финклер, макар че не възнамеряваше да го прави на въпрос, прозвуча почти като заплаха с насилие срещу собствената му персона — а ние тук още обсъждаме кои сме и как ще се наричаме.

— Извини ме — каза Кугъл — но аз не съм забелязал да съм обсъждал как ще се наричаме. Аз съм демократ и се прекланям пред решението на мнозинството. Докато виж, Сам с неговото ЗАС…

— Не ме интересува, ако ще да се наричаме и Ездачите на Шибания Апокалипсис — изкрещя Леони.

— Ездачите на Шибания Апокалипсис е добро — отвърна Лони. — Но не би ли трябвало да бъде Ездачите и Ездачките.

— Да ти го начукам! — каза му Леони.

Докато извръщаше нос, Финклер изпусна въздишка, достатъчно дълбока, за да разтърси основите на клуб „Граучо“. Какъв беше смисълът от това повтаряне на основните принципи всеки път когато се събираха? Но за него бе болезнено да се съгласи с Кугъл за каквото и да било. Ако за Кугъл денят следваше нощта, то Финклер щеше да се моли нощта никога да не свършва.

— Аз пък не се прекланям пред нищо в своя еврейски срам — каза той. — За мен важното е да се отличаваме и да ни забелязват.

Кугъл простена.

— Имаш още нещо да кажеш ли? — сряза го Финклер.

Кугъл поклати глава.

— Просто си прочиствам гърлото.

— О, за Бога! — викна Леони Липман.

— Ти не вярваш в Бог — напомни й Лони Айзенбах.

— Нека видим дали аз не мога да помогна. — Говорещата беше Тамара Краус, академично най-известната сред Засрамените евреи, жена, чийто тих авторитет вдъхваше респект не само в Англия, но и в Америка и Близкия изток, където и да се съберяха антиционисти — Финклер не би отишъл дотам да ги нарече антисемити.

Дори той самият леко се свиваше в нейно присъствие.

— Не е ли наше задължение да покажем — продължи тя, в което продължение никой не се съмняваше, тъй като кой ли би се осмелил да я прекъсне — че да бъдеш евреин е чудесно и многообразно нещо, което носи в себе си задължението да защитаваш Израел от всяка критика не повече, отколкото и задължението да живееш в постоянен страх. Ние не сме народ от жертви, нали? Както този смел израелски философ — тук тя кимна към Финклер — Авитал Ави каза неотдавна по време на една своя поздравителна реч в Тел Авив, която имах честта да слушам от трибуната, ние сме тези, които днес пазят Холокоста жив, ние, които поемаме ролята на капосите^[5] в наши дни. Да, разбира се, забравата унижава мъртвите, но още повече ги унижава изравянето от гробовете им с цел оправдаване на нови кръвопролития.

Гласът й бе звънък и овладян, което, помисли си Финклер, в частност бе упрек към Леони Липман, с нейната слаба и колеблива дикция. С дрехите си тя също посрамваше Леони. Леони се обличаше като туземец от място, което трудно можеше да се назове — Народна Република Мърландия бе най-близкото, което му идваше наум — докато Тамара при всяка своя появява пред публика изглеждаше като директорка на модна агенция, едновременно делова и ненатрапчиво женствена.

Докато чакаше, Финклер я оглеждаше. Формите й му напомняха тези на покойната му съпруга, но беше някак по-твърда от нея и в същото време по-крехка. Забеляза, че докато говори, сече въздуха с ръце, стискайки юмруци напосоки, сякаш за да съкруши всяка идея, която не е нейна. Без да знае защо, си я представи как крещи в прегръдките му. Може би беше свързано с начина, по който бе сложена, и с усещането за психическо разпадане, което се излъчваше от нея. Всъщност психическото разпадане бе точно начинът, по който тя възприемаше съвременната история на Израел. Полудели още по време на Холокоста, не на последно място заради собственото си безсилие и пасивност, евреите сега пилееха по палестинците онова, което беше останало от мозъците им, и го наричаха самоотбрана. Финклер не споделяше тази теория за лудостта, пораждаща лудост, но засега се въздържаше да й го каже, с надеждата да му се удаде случай да я накара да крещи в обятията му.

По време на посещението си в Палестина — докладва Тамара така, сякаш разказваше на групата как е прекарала ваканцията си; всъщност Финклер дори се зачуди кога ще се появят снимките — тя се бе срещнала с доста представители на Хамас, пред които бе изразила безпокойството си по повод програмата за насилствена ислямизация, провеждана от движението напоследък, в това число порицаване на неподходящо облечени жени по плажовете, тормоз над магазинери, продаващи открито западно бельо, разделяне на половете в училищата и като цяло налагане на все повече ограничения над човешките права на жените. Тя не се бе поколебала да ги предупреди, че това ще даде негативно отражение върху подкрепата, на която Хамас може да разчита от страна на иначе симпатизиращите му групи в Европа и Америка. Запленен, Финклер си представяше как ръководството на Хамас трепери пред изящно възмутения феминизъм на Тамара. Дали и те също са си я представяли крещяща в обятията им?

— Не е добре — каза той.

— Да, наистина не е — съгласи се тя. — И най-вече поради това, че можем да очакваме проционистите да се хванат за това като доказателство за присъщите на Хамас екстремизъм и нетолерантност. Докато…

Тамара Краус си пое дълбоко дъх. Финклер си пое дъх заедно с нея.

— Докато… — каза той.

— Докато истината за онова, което се случва, е, че то е пряко следствие от незаконната окупация. Не можеш да изолираш един народ, да отрежеш естествените му връзки с родината, да го обречеш на глад и унижение и да очакваш, че няма да последва екстремизъм.

— Положително не можеш — каза Леони.

— Да — продължи бързо Тамара, преди Леони да е успяла да каже още нещо. — Авитал, с когото обсъдих всичко това, стигна дори дотам да предположи, че това е едно зловещо провеждане на умишлена политика. Да се притиска Газа още и още, докато накрая Западът сам започне да моли Израел да я завладее отново.

— Виж ти — каза Финклер.

— Да — отвърна тя, като срещна погледа му.

— Как е Авиал — попита неочаквано той.

Лицето на Тамара Краус се отвори към него. Той се почувства така, сякаш са му дали цвете.

— Не е добре — отвърна тя. — Но не си го признава. Той е неуморим.

— Наистина е такъв — рече Финклер. — А Навах?

— Добре, слава на Бога. Добре. Тя е дясната му ръка.

— Винаги е била. — Финклер се усмихна, връщайки й цветето обратно. Съзнанието, че този момент на близост и разбирателство между двама им вбесява останалите, го изпълни със задоволство. Можеше да чуе как сърцето на Кугъл се гърчи.

Само покерът му носеше удоволствие, което можеше да се сравни с това.