Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (24)

2

— Татко, как изобщо разбираш, че си с правилната жена?

— Как аз изобщо разбирам или как човек изобщо разбира?

— Как аз изобщо да разбера?

Треслъв бе облекчен да чуе, че Родолфо изразява какъвто и да било интерес към жените, да не говорим, че се пита и как да узнае дали е намерил правилната.

— Сърцето ти го подсказва — отвърна той, поставяйки ръка върху неговата.

— Извини ме за френския, татко, но това са пълни топки — намеси се Алфредо.

Намираха се не във Франция, а в Италия, на Лигурската Ривиера и ядяха песто край басейна на хотела, разглеждайки жените. Той все пак бе заминал на почивката, която както Финклер, така и Либор му бяха препоръчали, само че в компанията на синовете си, което никой не му бе препоръчал. Идеята бе изцяло негова.

Петдневна екскурзия, организирана много набързо, за сметка на татко, по време на която щяха да похапват добре, да се наслаждават на късното есенно слънце, най-сетне да се опознаят един друг, а Треслъв щеше да се опита да прочисти главата си от глупостите, които я изпълваха.

— Защо да са топки? — попита той.

— Ами погледни ето онази там. Не ми казвай, че с която и да си в момента, ще се откажеш от това.

— От нея.

— Да, от нея.

— Не, от нея.

Алфредо го изгледа неразбиращо.

— Ти я нарече това. Ще се откажеш от това. Трябваше да кажеш ще се откажеш от нея.

— За Бога, татко. Мислех, че сме на почивка. Добре, от нея. Но разбираш мисълта ми. Виж фигурата й. Перфектна. Дълги крака, плосък корем, малки гърди. Вземаш жена като тази, заживяваш с нея и си мислиш, че никога повече няма да погледнеш друга. Но после виждаш онази. Пищна фигура, големи цици, млечнобели бедра, и се чудиш какво изобщо си харесвал в кльощавата.

— Ти си бил готов за философ — каза Треслъв. — Да не си изучавал случайно книжката на чичо си Сам „Декарт и новите срещи“?

— Явно и ти не си бил цвете за мирисане — намеси се Родолфо. — Мама казва, че никога не си се задържал с една жена повече от две седмици.

— Само майка ти смята така.

— И моята казва същото — подхвърли Алфредо.

— Те винаги са били на едно мнение по някои въпроси — отвърна Треслъв, поръчвайки още една бутилка Монталчино^[1].

Искаше да поглези момчетата. Да им даде онова, което бяха пропуснали. А също да поглези и себе си. Да си прочисти главата. Това бе фразата, която постоянно си повтаряше. Да си прочисти главата.

Той лежеше в шезлонга и четеше, криейки книгата си, когато сметнеше, че някой го гледа, докато синовете му плуваха в басейна и разговаряха с жените. Беше приятно. Нямаше предвид гледката — гледката надолу към Лигурско море беше потресаваща. Онова, което беше приятно — не повече от приятно, но и приятно беше достатъчно — бе, че е тук със синовете си. Дали не трябваше да остави нещата така, питаше се той. Да приеме ролята на глава на семейството, да ги води някъде два пъти в годината и да забрави за всичко останало. Скоро щеше да навърши петдесет. Време беше да се установи. Нямаше какво повече да се случва. Станалото станало. Той беше Джулиан Треслъв, ерген, не-евреин. Толкова.

Стига вече.

По средата на следобеда Родолфо дойде и седна край него.

Треслъв скри книгата си.

— Е? — попита Родолфо.

— Е, какво?

— Е, какъв е отговорът на въпроса ми? Как човек се установява? Как може да бъде сигурен? А ако не е сигурен, не е ли по-добре да не прави нищо? Не се притеснявай, не ти искам съвет или нещо подобно. Просто искам да поговоря за това. Да знам, че нямам някакви отклонения.

Треслъв се зачуди как да вмъкне в разговора магазина за бързи закуски, където Родолфо слагаше престилката, докато бъркаше съставките. Не кожена или мушамена престилка. Престилка на цветя.

А за ваканцията беше привързал конската си опашка с черна кадифена панделка.

— Хрумвало ли ти е някога, че може да си гей? — попита накрая той.

Родолфо се изправи от шезлонга си.

— Ти да не си луд?

— Просто питам.

— Защо питаш?

— Всъщност, аз не питам нищо. Ти си този, който пита кое е нормално. Всичко е нормално, бих отговорил аз, или нищо не е нормално. Какво те е грижа?

— Защо мислиш, че съм гей?

— Не мисля, че си гей. А дори и да беше…

— Не съм. Ясно?

— Ясно.

Родолфо се върна обратно в шезлонга си.

— Онази там си я бива — каза след значителна пауза, посочвайки с глава една млада жена, тъкмо излизаща от басейна. Треслъв беше на същото мнение. Коя жена не изглежда добре, излизайки от басейн? Но най-вече, тази жена — излизаща от първичната слуз — имаше недохранения вид, който го възбуждаше. Нищо общо с… в общи линии, с онова, което го чакаше у дома.

Долнището на бикините й висеше мокро и хлабаво върху нея. Невъзможно бе да не си представиш как пъхаш длан под него, със събрани, обърнати надолу пръсти, гъделичкането на косъмчетата… Може би Родолфо, след като не беше гей, си представяше именно това.

Освен ако не се преструваше заради баща си.

— Иди я свали, сине — не се сдържа да каже Треслъв.

Тази вечер на терасата на хотела имаше танци. Както Алфредо, така и Родолфо си бяха намерили жени. Треслъв ги наблюдаваше със задоволство.

Ето, че всичко беше както трябва. Успешното бащинство не беше чак толкова трудно, колкото го изкарваха хората.

След танците Алфредо доведе своята жена, за да я запознае с баща си.

— Хана, това е татко; татко, Хана.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Треслъв, като стана и се поклони. Предполагаше се, че със снахите си човек трябва да е свръхучтив.

— Между вас има нещо общо — каза Алфредо иззад тъмните си очила, като се засмя с празния си смях на ресторантски пианист.

— Какво е то?

— И двамата сте евреи.

 

 

— Е, каква беше тази работа? — попита Треслъв, преди тримата да се разотидат по стаите си. Жените си бяха тръгнали. Той не се поинтересува дали синовете му смятат да ги последват.

Това поколение приемаше нещата с жените по-лесно от неговото. Не тичаше след тях. Ако жените си тръгваха, си тръгваха. По времето на Треслъв, ако една жена си тръгнеше, това бе катастрофално за самоуважението ти. То вещаеше края на вселената.

— Просто малко забавление, татко.

— Знаеш за кое говоря. Защо ме представи за евреин?

— А ти не си ли?

— Щеше ли да има значение за вас, ако бях?

— Ето виж се, отговаряш на въпросите с въпроси. Това само по себе си не те ли прави евреин?

— Ще попитам пак. Щеше ли да има значение за вас, ако бях?

— Да не би да искаш да знаеш дали сме антисемити? — каза Родолфо.

— И щеше ли да има значение за теб, ако бяхме? — добави Алфредо.

— Е, аз определено не съм антисемит — каза Родолфо. — А ти, Алф?

— И аз не съм. А ти, татко?

— Всеки е донякъде антисемит. Вижте дори чичо си Сам, а при това той е евреин.

— Да, но ти?

— Чакайте, какво става тук? Какво са ви разправяли за мен?

— Кой, майките ни ли?

— Не знам, вие ми кажете. Каква е закачката?

— Преди няколко седмици случайно срещнах чичо Сам. Той ми каза, че си станал жертва на антисемитско нападение. Каза също и други неща, но да се придържаме към антисемитската част. Аз го попитах как може да си станал жертва на такова нападение, след като не си семит. Той отвърна, че ти е задал същия въпрос и че ти си му отговорил, че си.

— Мисля, че това е едно от поредните опростявания на нещата, с които се слави моят приятел Финклер.

— Може би, но такъв ли си, или не?

Той погледна от Алфредо към Родолфо и после пак обратно, като се чудеше дали ги е виждал някога преди, и ако да, къде.

— Това не означава, че и вие сте такива, в случай че се притеснявате — каза. — Можете да продължавате да си бъдете такива, каквито искате. Не че съм наясно с предпочитанията ви. Майките ви никога не са ме осветлявали по този въпрос.

— Може би е трябвало да ги попиташ — каза Родолфо. — Сигурно щяха да оценят помощта ти в религиозното ни възпитание. — Той изсумтя в края на думите си.

— Хайде да не задълбаваме в това сега — намеси се Алфредо. — Ти казваш, че това, че ти си такъв, не означава, че и ние сме такива. Но мисля, че означава, поне за една част от нас.

— Зависи за коя част говорим — подхвърли Родолфо, все така сумтейки.

— Не можеш да бъдеш само отчасти евреин — каза Треслъв.

— Защо не? След като можеш да си четвърт индианец, или една десета китаец, какво пречи да си малко евреин? Всъщност ние би трябвало да сме наполовина такива, нали? Това си е доста голяма част. Трябва да призная, че всъщност си падам по идеята, а ти, Ралф?

Родолфо се престори на Алек Гинес в ролята на Фейджин^[2].

— Не е зле, не е зле, милинки мои — отвърна, потривайки ръце.

Двамата младежи се разсмяха.

— Запознайте се с един от полуизбраните — каза Алфредо, протягайки ръка на брат си.

— А сега позволете да ви представя и другата му половина — допълни Родолфо.

Не, никога през живота си не съм ги виждал, помисли си Треслъв. И не беше сигурен дали иска да го прави и за в бъдеще.

Синовете ми са гоим.