Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (28)

3

Либор все пак отиде да види консултантката по въпросите на скръбта, която Еми му бе препоръчала. Висока, внушителна жена, достатъчно едра, за да го дундурка на коляното си. Тя можеше да бъде вентролог, а той — нейното говорещо човече.

— Джейн Норман — каза тя, като му протегна ръка, с която спокойно можеше да го хване зад гърба и да му дърпа конците.

Джейн Норман. Името беше толкова обикновено за такава екзотична личност, че му мина през ума, че сигурно го е възприела, за да успокоява скърбящите. Докато истинското й име беше Аделгонда Ремедиос Аранцибия.

Посети я по-скоро за да угоди на Еми. Заради самия себе си не би си направил труда. Какви ведри мисли можеше да му навее една консултантка? Жизнерадост относно бъдещето?

Чувстваше се зле, че не бе успял да откликне на призива й за подкрепа. Сега Финклер бе най-изтъкнатата публична фигура, която познаваше, а от Финклер нямаше как да се очаква, че ще направи изявление срещу един режисьор, който разбира защо хората искат да убиват евреите. По-скоро можеше да се предположи, че двамата ще са сърдечни приятели.

Така че това посещение бе следващото най-добро нещо, което можеше да направи заради Еми.

Джейн Норман. С истинско име Аделаида Пиеса Илиана Мирошинкенкоп.

Тя живееше в Мейда Вейл^[1], недалеч оттам, където живееше Треслъв, макар Треслъв да му казваше Хемпстед, или по-скоро оттам, където бе живял, преди да се пренесе при пра-пра-племенницата на Либор. Той щеше да е по-доволен, ако го беше приела в някоя клиника или болница, но тя го посрещна в гостната на собствената си къща.

Обясни му, че вече се е пенсионирала. Но все още провежда консултации…

Либор помисли, че ще каже като хоби, или за да поддържа практиката си, но тя остави края на изречението да се клатушка като обесен на въже…

Къщата беше голяма, но стаята, в която го покани, беше миниатюрна, почти като стая в кукленска къщичка. По стените имаше репродукции на пасторални сцени. Пастири и пастирки. Както и колекция от порцеланови напръстници върху полицата над камината. Тя беше прекалено висока за тази стая, помисли си Либор. Трябваше да се сгъне на три, за да се събере в стола си. Ръстът й го караше да се чувства глупаво. Дори когато и двамата бяха седнали, пак трябваше да я гледа изотдолу.

Тя имаше изящен римски нос с широки тъмни ноздри, в които Либор нямаше друг избор, освен да се взира. Въпреки екзотичния й вид в нея определено се долавяше привкусът на Женския институт^[2], това излъчване на свенлив, пуритански провинциален чар, което се радваше на такъв успех, когато подобен сорт жени сваляха дрехите си, за да се снимат за някой благотворителен календар. Тя вероятно имаше дълги, провиснали гърди и дълбок, тъмен, отворен сицилиански пъп, предположи Либор.

Той се запита дали способността й да го накара да си я представи без дрехи, макар да бе облечена от врата до глезените и да не бе направила и най-малкото предизвикателно движение, не бе част от нейната техника за консултиране на опечалени.

Те поговориха накратко за Еми. Еми й беше разказала кой е Либор. Тя помнеше неговите статии и дори успя да цитира правилно една-две от тях. Също и знаменитите му фотографии. Спомняше си и за някои от тях. Либор се смее заедно с Гарбо. Либор, излегнат върху леглото заедно с Джейн Ръсел, като той изглежда по-малко мъжествен от двамата. Либор, танцуващ с Мерилин Монро, буза до буза в една невъзможна пародия на романс, предвид на всичките несъответствия помежду им.

— Трябваше да ме видите как танцувам с жена си — каза Либор.

Каза го, колкото да й угоди, точно както бе дошъл да я посети, колкото да угоди на Еми. Очевидно това беше неговата роля. Да угажда на хората и да бъде опечален.

Изпита облекчение, че тя не каза нищо банално за смъртта на любимите хора — той мразеше израза „любими хора“; нямаше любими хора, имаше само любима Малки — нито за цикъла на емоциите, нито за пътищата на скръбта.

Нито, за което й беше не по-малко благодарен, се опита да му хвърля скрити съчувствени погледи. Тя не скърбеше заради него. Оставяше го да скърби сам за себе си.

С напредването на времето установи, че му е все по-трудно да се концентрира върху онова, което му говори. Джейн Норман. С истинско име Фружина Орсоля Фониажти.

Той продължи да се взира в ноздрите й, където бе утешително тъмно и спокойно.

Колкото до това, какво й казваше той, нямаше никаква представа. Изразяваше чувствата си. Играеше ролята на опечален. Изговаряше думите, които предполагаше, че опечалените изговарят в подобни моменти. Дори си служеше със съответните жестове. Допускаше дори, че ако беше останал достатъчно дълго, щеше да започне да кърши ръце и да си скубе косите.

Собствените му преструвки го учудиха и ужасиха. Кому беше нужно всичко това? Защо просто не говореше от сърце?

Защото сърцето не говореше, ето защо. Защото езикът сам по себе си предполагаше изкуственост. Защото в крайна сметка нямаше нищо, абсолютно нищо, което да се каже.

Дали тя знаеше това, Джейн Норман? С истинско име Маарит Туулики Яаскелайнен. Беше ли част от професионалното й познание това, че опечалените седяха пред нея, гледаха нагоре в ноздрите й и я лъжеха?

По-добре да беше завил като животно. Това поне щеше да е истински израз на това как се чувства. Само дето нямаше да е. Нямаше истински израз за това как се чувстваше.

Тя му каза, че има един въпрос към него, преди да си тръгне. Докато го казваше, стана по-оживена, отколкото през цялото време, което бе прекарал при нея. Очевидно това беше истинската, всъщност единствената, причина той да е тук. Тя е искала да му зададе този въпрос още от момента, когато е влязъл в стаята. Не, още от момента, когато е разбрала, че ще я посети.

— За Мерилин — каза тя.

— Мерилин Монро? Какво за нея?

— Познавал сте я добре, нали?

— Да.

Тя изду бузи и се потупа по гърдите.

— Кажете ми тогава…

— Да?

— Сама ли е отнела живота си, или е била убита?