Хауърд Джейкъбсън
Въпросът на Финклер (58)

2

В средата на кръга от хлапета се намираше младеж на около петнайсет години, в черен костюм, строен и доста хубав, по един испански или португалски начин, със синьочерни масури на косата, развети ресни на молитвения шал и момчешка мека шапка на главата — всъщност не, не момчешка, тъй като в него нямаше нищо момчешко, а шапка на малък мъж. Той беше именно това — малък сефарадски евреин. Свят мъж по всичко, освен по възраст.

Отвращение обзе Треслъв.

Както вероятно бе обзело и децата. Фразата, която скандираха, за да го дразнят, беше „Това е евреин!“

„Това е евреин!“ викаха те. „Това е евреин!“

Сякаш бяха направили някакво откритие. Вижте какво намерихме, вижте какво е изпълзяло от естественото си местообиталище.

Това.

Хлапетата не изглеждаха способни да го линчуват. Не бяха от най-доброто възможно училище, прецени Треслъв, но не бяха и от най-лошото. Момчетата нямаха вид на въоръжени. Момичетата не използваха непристойни думи. Заплахата им имаше граници. Нямаше да убият младежа. Просто щяха да го ръчкат, както се ръчка твар, изхвърлена от вълните на плажа. „Това е евреин!“

Светият мъж по всичко, освен по възраст — святото момче — беше притеснено, но не и ужасено. То също очевидно знаеше, че няма да го убият. Но каквото и да си мислеше, това не можеше да се остави да продължава. Неуверен как точно да постъпи, Треслъв се огледа наоколо. Погледът му срещна този на една жена, разхождаща кучето си. Това не може да се остави да продължава, казваха и нейните очи. Треслъв кимна.

— Ей, какво става тук? — извика жената с кучето.

— Ей! — извика и Треслъв.

Хлапетата прецениха ситуацията. Може би кучето на жената беше това, което наклони везните. А може би и те самите искаха някой да им покаже изход от ситуацията.

— Само се закачаме — каза едно от тях.

— Я марш оттук — каза жената, като дръпна кучето пред себе си. То беше само един териер, със завеяна благородническа физиономия като на Върти Устър, но кучето си е куче.

— Ти марш оттук — отвърна й едно от момичетата.

— Курва! — викна едно момче, отстъпвайки.

— Ей! — извика Треслъв.

— Искахме само да се запознаем — каза друго момиче с такъв тон, сякаш двамата с жената са се натрапили където не им е работа и по този начин са лишили еврейчето от цял куп нови приятели.

После групата се пръсна и се разотиде, но не изведнъж, а полека-лека, като прилив, отстъпващ от странната твар, която е изхвърлил на пясъка.

Оставена на мира, странната твар си тръгна по пътя. Не благодари на жената, нито на Треслъв, нито дори на кучето. Вероятно е против религията му, рече си Треслъв. Но за един мимолетен миг успя да улови погледа на красивите му въгленово черни очи. Момчето не беше сърдито. Треслъв не бе сигурен дори дали е уплашено. Това, което видя в погледа му, бе привикналост.

— Добре ли си? — го попита.

Момчето сви рамене. Жестът беше почти арогантен. Така стоят нещата, казваше той. Не се впрягай толкова. И може би съдържаше лек привкус на горда, богоизбрана надменност. Сигурно ме смята за нещо нечисто, помисли си Треслъв.

Той се обърна към жената и извъртя очи. Тя му отвърна със същото. Иди ги разбери днешните деца.

Треслъв се върна на пейката, където бе дрямал допреди малко. С известно учудване откри, че трепери.

Фразата продължаваше да звучи в главата му. Това е евреин!

Но той си имаше и други, собствени фрази, с които да се бори. Защо тогава се обличаш така? Защо се завираш между тях? Какво ти пречеше да ни благодариш? И защо ме изгледа така, сякаш и аз за теб съм „нещо“?

Едно от момичетата не беше избягало с останалите. То продължаваше да стои, оглеждайки се наоколо. На Треслъв му мина ужасяващата мисъл, че може би ще се опита да му се предложи. Да му предостави услугите си срещу джобни пари. Сигурно й се е видял лесна плячка, седнал така на пейката и треперещ.

Тя се наведе, без да го поглежда, за да събуе обувките си. И в този момент той я позна. Това беше ученичката от неговия повтарящ се някога сън — ще рече, повтарящ се преди Хефзиба — ученичката, която поспираше в своя бяг, за да махне обувките, които й пречеха, и за която той никога не можеше да каже дали изглежда решителна или уязвима в своята плисирана поличка, бяла риза, син пуловер и небрежно разхлабена вратовръзка. Бързащата ученичка, за чиято забързаност той не бе сигурен дали иска да е причина.

— Защо си събуваш обувките? — я попита.

Тя го изгледа така, сякаш за всеки, освен за някой пълен малоумник беше очевидно защо си събува обувките — за да го изстърже от подметките им.

— Извратеняк! — му каза, сбръчквайки лице насреща му, след което побягна през тревата.

Това е извратеняк.

Нищо лично, значи. Това е извратеняк, това е евреин. Кой ли не е.

Не си струваше да се умира заради това.

Или беше вярно обратното — не си струваше да се живее заради това?