Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (87)

84.

Наближаваше два след полунощ, когато бавно и мъчително вдигнах глава от клавиатурата на лаптопа, която бях използвал вместо възглавница. Усетих обицата, която Мейв ми подари. Освен това за пръв път от часове насам активността в импровизирания ни щаб в Рокфелеровия център бе замряла.

Работата ни тук вече бе на привършване. Трябваше да приложим всички хватки — благородни лъжи, убеждаване, молби и пазарлъци, — но успяхме да съберем шестдесет и девет от поисканите седемдесет и три милиона долара.

Екипът на „Делта форс“ пристигна към полунощ и веднага се залови с координирането на действията си с тактическите екипи на ФБР и нюйоркската полиция. Опитваха се да открият някаква пролука, някаква слабост в отбраната на похитителите, някой полезен детайл, останал незабелязан досега. Чух дори, че в една армейска база в Уорчестър на бърза ръка изградили макет на катедралата, за да подпомогнат командосите при съставянето на плана за проникване в нея.

Когато бях хлапе, дори само мисълта да видя войници да патрулират из улиците на Ню Йорк ми се виждаше смешна — нещо като сцена от лош фантастичен филм. Но след като се нагледахме на мъже във военни униформи около периметъра на „Кота Нула“ и следяхме как изтребителите Ф-14 летяха с бръснещ полет над небостъргачите на Централен Манхатън като въздушно прикритие след атентатите на 11 септември, подобни гледки пак не ми изглеждаха реални, макар да бяха точно такива.

Изправих се, когато видях един армейски генерал да минава край бюрото ми. „Несправедливо е за втори път през живота си да видя как войнишки обувки тъпчат земята на Ню Йорк Сити“ — помислих си, докато наблюдавах как един офицер, придружен от адютантите си, нахълтва в нашия команден център.

— Защо не си починеш малко, Майк? — попита ме Пол Мартели с прозявка. Току-що се бе върнал от фургона, където бе поспал за кратко. — Тук няма да се случи нищо, поне в следващите няколко часа.

— Наближаваме края на тази история — казах му аз. — Не искам да отсъствам точно когато ще бъда най-необходим.

Мартели ме потупа по рамото.

— Слушай, Майк — заговори той с приглушен тон, — всички ние знаем за жена ти, за ситуацията в твоето семейство. Дори не си представям на какъв стрес си подложен в момента. Ще те извикаме, ако има някакво развитие. А сега се махай оттук. Върви при семейство си. Двамата с Мейсън ще те прикриваме.

Не се наложи Пол Мартели да повтори поканата си. И без това усещах, че с преговорите е свършено — те победиха. Разбира се, предстоеше ни още да се пазарим по условията за освобождаването на заложниците и за транспорта, с който да се измъкнат похитителите до желаното от тях безопасно място. Но това можеше да почака.

Когато влязох в стаята й, Мейв спеше. Нямах намерение да я будя. На масата до леглото й Джими Стюарт неохотно поемаше цигара от Потър^[1] на екрана на портативния дивиди плейър. Изключих го.

Стоях там и се взирах в скъпата си, сладка жена, съкровището на живота ми.

Усмихнах се, като си спомних първата ни среща. Тъкмо посягах с пръст към входния звънец на апартамента й, когато вратата рязко се разтвори и тя се хвърли да ме целува. Мярнах блясъка в медно кафявите й очи, лъхна ме сладко пикантният дъх на парфюма й, а меките й устни се впиха в моите.

— Помислих си, че така ще си спестим неудобството — рече ми тя със сияйна усмивка, докато аз се олюлявах леко на прага й, мънкайки нещо смутено.

— Сладка Мейв — прошепнах сега от края на леглото й. — На този свят никога не е имало по-щастлив мъж от мен. Обичам те толкова много, кралице моя. — Докоснах с пръст устните си, а после и нейните.

След броени минути отново кръстосвах улиците на града. По брулените от зимния вятър тротоари нямаше жива душа. Предположих, че и бездомниците са се приютили някъде за Коледа.

Надникнах във всяка една от стаите на децата. В главите им вероятно се въртяха видения от плейстейшъните, ексбоксовете и какви ли не още геймърски конзоли, вместо захарен памук и други коледни лакомства, но поне се бяха сгушили уютно в леглата си, както се искаше от тях. Шеймъс похъркваше здравата върху фотьойла в спалнята ми, но дори и това не можеше да отърси полепналите по бузите му трохи от коледния кейк. Моето единадесето дете. Загърнах го с едно одеяло и угасих лампата.

Ала най-силният шок ме сполетя, когато се озовах във всекидневната. Не само че там се извисяваше внушителна коледна елха, но и беше украсена за празника. Подаръците за децата, извадени от скривалището в дъното на гардероба ми, бяха умело опаковани и подредени в десет спретнати купчини под елхата.

Върху дистанционното за дивиди плейъра имаше бележка с надпис „ВКЛЮЧИ ГО. ЧЕСТИТА КОЛЕДА! МЕРИ КАТРИН“.

Спазих инструкцията. Видеозаписът показа Криси, облечена като ангел, тържествено пристъпваща по пътеката в гимнастическия салон на училището „В името божие“. Постепенно фигурката й запълни целия екран.

Отново се просълзих, но този път не от гняв. Каква страхотна работа бяха свършили Мери Катрин и Шеймъс. Какво можеше да бъде по-красиво от това?

„А какво ще кажеш за това и Мейв да е тук сега, здрава и щастлива до теб?“, нашепна ми един глас в мен.

Но точно в момента нямах сили да слушам подобни вътрешни гласове. Скоро всичко щеше да свърши. Изтрих очите си, за да видя по-ясно как моите момчета, предрешени като пастири, пристъпват бавно от дъното на салона към сцената. Бог да пази семейство Бенет!