Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (11)

8.

Слязох на долния етаж, но след като се сврях сред студените чаршафи на леглото, дълго не можах да мигна. Спомних си, че за утре бе насрочено погребението на Каролайн Хопкинс — още едно твърде тъжно събитие, за да си мисли за него човек посред нощ.

Лежах в мрака, заслушан във воя на зимния вятър, фучащ около ъгъла на нашата сграда. Някъде, може би по „Бродуей“, се разнесе далечният вой от алармата на паркирана кола, като премина през всичките непоносими фази на своята електронна агония. След което започна целия си репертоар отначало.

В продължение на почти цял час упорито отказвах да се самосъжалявам. Нали не бях сред онези несретници, чиито тела отказваха да им служат. Нито пък бях посветил живота си през последните тридесет и осем години на другите, а сега, като награда за всичко това, нямаше да доживея до тридесет и девет.

После заплаках. Започнах бавно, болезнено, сякаш се чуваха първите пропуквания на леда, когато прекосяваш някое заледено езеро. След минута желязната ми воля рухна и вече бях напълно сломен.

Отначало не приех много радушно идеята на жена ми за осиновяването. След като открихме, че не можем да имаме деца, бях готов на всичко, което Мейв би поискала от мен. Толкова много я обичах, че исках само да я направя щастлива. Но след като осиновихме и Джейн, бях донякъде разколебан дали да продължаваме. Лесно ли е да се отгледат три хлапета в Ню Йорк? Скъпо беше дори самото поддържане на апартамента, пък и не разполагах с много пари.

Мейв обаче успя да ме убеди, че имаме достатъчно място за още едно дете както в дома, така и в сърцата си. И тъй, след Фиона и Бриджет на мен не ми оставаше нищо друго, освен учудено да надигам вежди всеки път, когато Мейв ми споменаваше за поредния случай, при който трябваше да се подпомогне някое нуждаещо се дете. Тогава тя само добавяше:

— Какво са още няколко килограма за един слон?

„Но как може един слон да живее без сърце?“ — мислех си аз, докато сълзите се стичаха по страните ми.

Нямаше как да се справя с всичко това. По-големите ни деца постепенно ставаха тийнейджъри, а по-малките… Мили боже, как ще се грижа занапред, съвсем сам, за всички тях, как ще направлявам живота им, бъдещето им? Как ще ги направя щастливи?

Тогава чух как вратата изскърца и се открехна.

— Пийп-пийп — изрече едно тънко гласче.

Беше Криси. Всяка сутрин тя идваше в нашата стая с изпразнената си купичка за овесена каша, като се преструваше, че е някое малко животинче, което трябва да бъде нахранено. Котенце, кутре или пингвинче, а един път ни разигра още по-невероятна сценка, имитирайки, че е малкото на някакъв броненосец.

Присламчи се откъм края на леглото ми.

— Пийп-пийп не може да заспи — призна ми тя.

Явно този път беше малко птиченце.

Побързах да изтрия сълзите си от възглавницата.

— И голямото пийп-пийп не може — отвърнах.

Тя не спеше в нашето легло, откакто стана на две годинки, затова би трябвало да я върна обратно, но вместо това дръпнах моите завивки.

— Хайде, пийп-пийп, скачай в гнездото! Бързо! — подканих я аз.

И докато Криси се сгушваше край мен, осъзнах колко дълбоко се заблуждавах. Както винаги. Защото моите деца не бяха бреме, а единственото, което ме крепеше.

След минути Криси вече спеше дълбоко. Като отместих тънките й колене, впити в нозете ми, вече в просъница си казах, че може би някои не биха нарекли това щастие. Ала за пръв път от много седмици насам започнах да виждам светлина в тунела.