Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (103)

100.

Някой бе казал, че нищо не може да се сравни с коледното оживление в Ню Йорк, но аз никога не бях виждал града толкова мрачен. След като се прибрах у дома и се преоблякох, поведох моето потомство, моята „люпилня“ към болницата. Не виждах коледните венци и лампички, а само мръсния бетон и парата, надигаща се от дупките по разнебитените улици.

Един ирландски писател някога бе възпял Манхатън като „катедрала“, но като спрях семейния микробус пред главния вход на болницата, на мен ми приличаше повече на мрачна грамада, нахвърляна безредно, студена и безмилостна.

Трябваше да се подпра на рамката на вратата на микробуса, за да не падна от изтощение, когато Мери Катрин поведе към входа моите хлапета, издокарани в най-добрите си дрехи, стискайки в ръце своите подаръци в пъстри, разноцветни опаковки.

Даже и строгите медицински сестри, способни да се заяждат дори и на Коледа, сега изпратиха с насълзени очи нашата тъжна процесия, преминаваща през фоайето.

— Почакай за секунда — рекох аз, щом наближихме стаята на Мейв, и започнах припряно да тършувам в джобовете си. — Видеозаписът от коледното празненство. Забравих да го…

— Ето го, Майк — прекъсна ме Мери Катрин и ми подаде малка пластмасова кутия.

Май трябваше отново да й благодаря, че беше толкова предвидлива. „Au pair“, замислих се аз. Дали пък келтите не са наричали така добрите кръстници? Сигурно щеше да прекара по-весела Коледа дори сред войниците в Афганистан, отколкото тази тук с моя контингент, но тя не се бе поколебала да е с нас.

— Предай на Мейв, че много я обичам — тихо ми заръча възхитителната млада жена. — Ако ви потрябвам, ще бъда в чакалнята. Хайде, тръгвай.

Щом свърнахме в последния коридор, видях Шеймъс, коленичил до инвалидната количка на Мейв.

Корава буца заседна на гърлото ми, като видях разтворената библия в ръката му. След миг се вцепених — той допря пръсти към челото й и я прекръсти. Нима й бе дал последното причастие?

Как щях да се справя с това? И то точно днес?

Но Мейв събра сили, за да ми се усмихне, когато почуках на рамката на вратата. Още беше облечена както обикновено, само че този път бе заменила старата си шапка, онази с емблемата на „Янките“, с червена коледна шапка.

Шеймъс затвори библията си и здраво ме прегърна.

— Господи ще ти вдъхне сила, Майкъл — прошепна той на ухото ми. — Твоето момиче е истинска светица. Също и ти. — Шеймъс за кратко замълча. — След малко ще се върна. Нуждая се от глътка свеж въздух.

Предполагам, че сърцето ми не беше напълно разбито, защото усетих как нещо потрепна в него, като струна на китара, когато Мейв притисна Криси и Шона към измършавялото си тяло.

Вдигнах очи към тавана. „Историята на семейство ми може да послужи за нова празнична повест, която да се причисли към класическите творби, посветени на празнуването на Коледата, нали? — тъжно си казах. — Коледа в чакалнята на болницата“.

Не беше честно. Мейв винаги бе тренирала редовно, хранеше се умерено, никога не бе пушила. Прехапах устни, когато гърдите ми натежаха. Искаше ми се… имах нужда да се разкрещя така, че червата ми да изскочат.

Но се случи нещо странно, когато синът ми Брайън помогна на Мейв да се облегне на таблата на леглото и пъхна видеокасетата във видеокасетофона. Мейв се разсмя още при първите кадри. Не беше учтиво хихикане, а гръмогласен смях. Пристъпих към нея и ръката й намери моята зад стената, образувана от нашите деца.

През следващите десет минути болничната стая изчезна нейде и ние като че ли пак се озовахме върху износения диван във всекидневната в дома ни, загледани в поредния мач на „Янките“ или в някой от любимите ни стари филми. Безпомощният ми и безсмислен гняв експлодира под формата на кикот, когато пастирът Еди се препъна в гегата си насред пътя до сцената в гимнастическия салон на училището.

— Страхотна работа си свършил! — рече Мейв, като огледа с блеснали очи всички нас, след като изгледахме докрай видеокасетата. — Семейство Бенет надмина всички! Толкова се гордея с всичките вас, деца!

— Знаете ли какъв безсрамен кикот се чува от стаята в коридора? — смъмри Шеймъс хилещите се деца, като отново се върна при нас.

Мейв засия, когато той пое нежно ръката й и я целуна.

— Честита Коледа — пожела й той и с намигване задигна една кутия шоколади „Годайва“ в златиста опаковка.

Болничното легло заприлича на щанд от магазин за сувенири, след като върху него струпахме ръчно приготвените подаръци и коледните картички. Джулия и Брайън пристъпиха напред с една кутийка от черно кадифе. Усмивката на Мейв, озарила лицето й, когато я отвори, беше толкова ярка, сякаш силата й можеше да прогони завинаги болестта от тялото й. В кутийката лежеше изящна златна огърлица. На верижката й бе прикрепен етикет, на който бе изписано „На най-добрата майка“.

— Всички ние допринесохме по нещо за подаръка — обясни Брайън. — Всички ние, дори и най-малките.

Тя го целуна по бузата, когато той се наведе над нея, за да закопчае огърлицата.

— Искам да продължите да бъдете все така задружни — рече Мейв, като се облегна назад, стараейки се да държи очите си отворени. — Ако повече ръцете помагат, товарът олеква. А ако ние имаме нещо в изобилие, това са ръцете. Малките ръчички и големите сърца. Накарахте ме да се гордея с вас както никога досега. Татко ще ви покаже по-късно какво съм приготвила за вас, деца. Честита Коледа! Никога не забравяйте колко много ви обичам.