Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (112)

109.

Започна да вали сняг, когато прекосихме очертанията на града и продължихме на север по магистралата „Соу Мил Ривър Паркуей“. Освен мен в процесията бяха включени още петнадесетина колеги в осем седана на ФБР и камиони от Отряда за бързо реагиране към нюйоркската полиция. Увеличихме скоростта, когато пресичахме горите край Уестчестър, само че не отивахме в къщурката на Баба Яга, както се разправяше в детската приказка.

Поехме към изхода за Плезънтвил, след което продължихме на запад към река Хъдсън. На самия край на полуострова, покрай брулената от вятъра река, спряхме пред високите, грозни, заплашително настръхнали сиви стени с бодлива тел най-отгоре. Слънцето в този облачен ден грееше доста слабо и едва се забелязваше над реката. Към скалата бе закрепена табела с избелял надпис: СИНГ СИНГ — ЗАТВОР С МАКСИМАЛНО СТРОГ РЕЖИМ.

Не, в никакъв случай туй не беше къщурката от приказките. Вместо това бяхме попаднали пред портите на прочутия „Синг Синг“. Голямата къща.

Прочутият затвор „Синг Синг“.

Нагоре по реката.

Въздухът беше много студен, когато излязох от колата и застанах до стените на затвора. Сякаш от самото място лъхаше студ. Но щом въоръженият пазач от постройката, която наподобяваше миниатюрна кула за контрол на въздушния трафик и се извисяваше над оградата от телена мрежа, обърна към мен черните си очила, стана още по-мразовито. Единственият блестящ обект на километри наоколо беше дулото на автомата му M16, провесен през гърдите му.

„През цялото това време усърдно се опитваме да заловим похитителите и да ги пъхнем зад решетките — помислих си, докато прекосявах покрития със ситен чакъл паркинг пред този максимално строго охраняван затвор. — Кой би могъл да допусне, че те вече са били тук?“

Оказа се, че отпечатъците от пръстите на похитителя, загинал в автосалона, принадлежат на Хосе Алварес, надзирател от изправителните служби, който допреди шест месеца работел в „Синг Синг“.

След сигнала за проверка в управлението на надзирателите се установи, че дузина мъже от затворническия персонал — всички до един надзиратели от дневната смяна — внезапно се разболели точно през седмицата, когато катедралата бе нападната.

Изведнъж много неща започнаха да ми се изясняват. Сълзотворният газ, гумените куршуми, белезниците, уличният жаргон, примесен с полувоенни думи и изрази. Истината е щяла да избоде очите ни, но бяха нужни подозренията на преподобния Солстис и спомените на затворника от „Райкърс“, чисто име бе Тримейн Джеферсън, за да се изясни всичко.

Всеизвестно е, че затворническите надзиратели, както и редовите полицаи, могат да укротяват тълпите и да ги охраняват със завидно професионално умение, а освен това са способни безпощадно да прилагат насилие, за да постигат целите си.

— Готов ли си, Майк? — попита ме лейтенант Стив Рено, когато излезе пред дузината полицаи от подчинения му Отряд за бързо реагиране.

— Готов съм още от минутата, когато в онази сутрин се изправих пред „Сейнт Патрик“.

Нашите заподозрени бяха вътре в затвора като контингент от дежурната смяна. За да ги арестуваме, трябваше да проникнем в търбуха на звяра. Макар този затвор да бе едно от най-малко желаните места, в които полицаите жадуваха да попаднат, аз очаквах с нетърпение да се озова вътре. Но най-вече изгарях от нетърпение да смажа физиономията на Джак и особено умната му уста. Толкова ми бе причерняло, че едва сдържах гнева си.

Вятърът бръснеше трепкащата повърхност на водата, когато подканих с усмивка колегите:

— Хайде да се срещнем най-сетне с Джак.