Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (1)

I.

Когато сервитьорът в кремаво вечерно сако се извърна с гръб към тях, Стивън Хопкинс се наведе през сепарето и целуна жена си. Каролайн Хопкинс затвори очи, усещайки вкуса на изстуденото шампанско, което съпругът й току-що бе отпил. Почувства как пръстите на Стивън придърпват една от тънките копринени презрамки на роклята й „Шанел“.

— Ако не си забелязал, те едва се крепят — закачливо въздъхна тя. — Продължавай в същия дух и гардеробът ми сериозно ще пострада. Как е червилото ми?

— Много е вкусно… — Стивън я озари с усмивката си на кинозвезда. Сетне докосна бедрото й.

— Вече си над петдесет — отбеляза Каролайн, — а не на петнадесет.

„Сигурно е незаконно да се забавляваш със съпруга си“, помисли си тя и игриво отмести ръката му. Не можеше да повярва, че превърналата се в традиция коледна вечер в Ню Йорк с всяка изминала година ставаше все по-хубава…

Вечерята тук, в ресторант „Л’Арен“ — най-елегантния, най-съблазнителния френски ресторант в Ню Йорк — винаги беше последвана от разходка с кабриолет в Сентръл Парк и завършваше в президентския апартамент на „При Пиер“^[1]. Това бе взаимният им коледен подарък за последните четири години. И всеки път срещата им бе по-романтична от предишната, все по-вълнуваща и приятна.

Изведнъж, сякаш по поръчка, отвън пред прозорците на ресторанта с меден обков започна да се сипе пухкав сняг. Едри сребристи снежинки се въртяха вихрено около блестящите старомодни лампи по Мадисън авеню.

— Ако тази Коледа можеше да сбъдне всяко твое желание, какво щеше да е първото? — внезапно попита Каролайн.

Стивън надигна своята чаша с позлатен ръб, пълна с френското шампанско „Лорен-Перис Гран Сиекл Бру“, и замислено отрони:

— Бих искал…

За миг сякаш се опита да обърне всичко на шега, ала по лицето му изненадващо пробягна сянка на тъга. Той се взря в дългата тънка чаша с шампанско.

— Бих искал това да е горещ шоколад.

Каролайн усети как главата й се замайва от нахлулите спомени. И леко въздъхна.

Преди много години със Стивън бяха тъжни и изпълнени с носталгия първокурсници в Харвардския университет. Никой от двамата стипендианти нямаше достатъчно пари, за да се прибере при семейството си за Коледа. Една сутрин те се оказаха единствените студенти, дошли за закуска в подобната на пещера столова „Аненберг Хол“.

— Само за да се постопля — обясни й тогава Стивън, докато се настаняваше на масата й.

Не след дълго стана ясно, че и двамата възнамеряват да се посветят на изучаването на политическите дисциплини. Откриха също, че мненията им съвпадат по удивително много въпроси, свързани с образованието им. Като излязоха навън, пред фасадата от червени тухли на „Холис Хол“, Каролайн импулсивно се отпусна в снега и направи снежен човек. Стивън й помогна да се изправи и лицата им почти се докоснаха. Тя отпи припряно от горещия шоколад, който бе задигнала от трапезарията, за да не целуне момчето, с което току-що се бе запознала. И което вече ужасно я бе заинтригувало…

Каролайн все още виждаше Стивън такъв, какъвто бе тогава — млад и усмихнат, огрян от ослепителната слънчева светлина в ярката зимна утрин. Онзи мил младеж, застанал пред нея в двора на Харвардския университет, който дори не подозираше, че един ден ще се ожени за нея. И че ще я дари с красива дъщеря. А накрая ще стане президент на Съединените щати.

Въпросът, който й бе задал преди тридесет години, докато тя държеше пред устните си чашата с горещо какао, сега отново отекна в ушите й — звънко като докосване на кристал до сребърен прибор:

— И твоят шоколад ли има вкус на шампанско?

„Горещ шоколад с вкус на шампанско — замисли се Каролайн, като вдигна високата и тънка чаша, пълна с искрящи мехурчета. — А сега шампанско с вкус на горещ шоколад“. След две и половина десетилетия брачен живот кръгът се бе затворил.

Тя се замисли за общите им щастливи дни, докато се наслаждаваше на прекрасния миг. Ала изведнъж някакъв непознат глас я изтръгна от унеса й:

— Извинете ме, господин президент — прошепна натрапникът. — Много съжалявам. Извинете ме.

Рус мъж с бледо лице в двуреден, метално сив костюм стоеше на три метра от тяхното сепаре. Размахваше в ръка менюто и една писалка. Салонният управител Анри веднага се появи, за да помогне на Стив Беплар, агентът от специалните служби, охраняващ семейство Хопкинс, да отведе дискретно досадния натрапник.

— О, толкова съжалявам! — продължи да се извинява непознатият пред агента от специалните служби. — Исках само президентът да се подпише върху менюто.

— Всичко е наред, Стив — махна с ръка Стивън Хопкинс и сви извинително рамене към съпругата си.

„Славата понякога е истинска кучка“ — помисли си ядосано Каролайн, докато поставяше чашата с шампанско върху снежнобялата ленена покривка.

— Може ли да го надпишете за жена ми? Името й е Карла — заговори забързано бледият мъж, надничайки над широкото рамо на агента от специалните служби.

— Карла е съпругата ми! — извика той малко по-силно.

— О, боже мой! Вече го казах, нали? Извадих невероятния късмет да видя отблизо най-великия президент от миналия век, а аз какво правя? Дрънкам глупости! Боже, сега пък се изчервих! Длъжен съм да ви кажа, че изглеждате страхотно тази вечер. Особено вие, госпожо Хопкинс.

— Честита Коледа и на вас, сър — Стивън Хопкинс опита да се усмихне, доколкото можеше по-мило.

— Надявам се, че не ви обезпокоих — смотолеви непознатият.

— Ама разбира се! — засмя се Стивън, когато досадникът се скри от погледите им. — Как може съпругът на Карла да си помисли, че съсипването на най-романтичния миг в живота ни може да ни причини някакво безпокойство?

Двамата още се смееха, когато ухиленият до уши сервитьор приближи, за да им поднесе вечерята, след което мигом изчезна. Каролайн възхитено огледа сложната украса на своята порция гъши дроб, а съпругът й доля шампанско в чашата.

„Толкова е красиво, че е грях да бъде изядено“, помисли си тя, посягайки към ножа и вилицата. Първата хапка бе толкова лека, че усети вкуса й след няколко секунди. Но после вече бе твърде късно.

Сякаш някакво огнено кълбо мигновено обгори дробовете, гърлото и лицето на Каролайн Хопкинс. Очите й като че ли щяха да изхвръкнат от орбитите, когато тя изпусна сребърната вилица, която издрънча върху порцелановата чиния.

— О, боже мой, Каролайн — чу тя вика на Стивън, който я гледаше ужасен. — Стив! Помощ! Нещо не е наред с Каролайн! Не може да диша!