Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (63)

60.

Чух звъна на телефона, долиташ от отворената врата на автобуса, използван като команден център, тъкмо когато помагах да положат трупа върху носилката на санитарите. Не ми бе нужно да видя номера на обаждащия се, изписан върху екранчето, за да сетя кой е. Оставих телефона да звъни, докато внимателно склопявах очите на свещеника.

— Бенет! — чух как ме извика командирът Уил Матюс.

Без да му обръщам внимание, преминах покрай него и олюлявайки се влязох в автобуса. За пръв път не усетих ледени тръпки, като поех телефона, нито се опасявах, че може с нещо да сгафя. Тъкмо обратното.

Изгарях от желание да си поговоря с този кучи син.

Пол Мартели, шефът на преговарящия екип на ФБР, изглежда бе доловил надигналия се в гърдите ми бяс. Сграбчи ме за китката.

— Майк, трябва да се успокоиш — посъветва ме той. — Няма значение какво се е случило, само запази спокойствие. Не се поддавай на емоциите. Ако сега избухнеш, рискуваме да изгубим постигнатото разбирателство. Не бива да забравяш, че тридесет и трима души още са изложени на смъртна опасност.

„Не се поддавай на емоциите!“, мислено си повторих аз. Най-лошото в тази работа беше, че Мартели бе напълно прав. Работата ми се свеждаше до това да бъда Суперспокойния. Все едно да ти счупят носа и после да се извиняваш на негодника срещу теб, че те е халосал с юмрука си. Започвах да мразя настоящата си работа.

Кимнах на сержанта по комуникациите, седнал до бюрото.

— Бенет на телефона — започнах аз.

— Майк — прозвуча в ухото ми развеселеният глас на Джак. — Ето те и теб. Слушай… Преди вие, момчета, да се разстроите, ще ти обясня всичко. Отецът трябва да е посръбнал повече от домашното си вино вчера сутринта, когато казахме на всички да напуснат катедралата. Работата е там, че се появи не когато трябва и се опита да побегне. С тези черни дрехи решихме, че е от твоите момчета от специалния отряд, които се мъчат да ни развалят партито.

— Какво намекваш? Че просто е било нещастен случай? И че ти нямаш никаква вина? — Стисках телефона толкова силно, че малко оставаше да го пръсна на парчета.

— Точно така — потвърди Джак. — Това е един от онези случаи, когато някой се озовава в неподходящото време на неподходящото място. Всъщност не е кой знае колко голяма загуба, ако се позамислиш малко. Просто един шибаняк извади кофти късмет. Както виждам нещата аз, доста от момчетата, дето му помагат край олтара, ще спят по-спокойно тази вечер.

„Това е положението“, казах си. Независимо дали служебните ми задължения го изискваха, или не, повече нямаше да слушам плоските шеги на това чудовище.

— Кучи син! — креснах. — Ти си абсолютно лайно! Убил си един свещеник.

— Да не би слухът ми да ми изневерява? — весело се провикна Джак. — Или току-що чух изблик на истински чувства? Вече започнах да си мисля, че говоря с компютър, Майки. Цялата тази психотерапия, всички тези шибани стратегии за спокойно водене на преговори, с които ти ме засипваше, едва не ме накараха да налапам дулото на пистолета си. Най-после! Да открием всичките си карти на масата. Ние искаме парите и да се измъкнем безнаказано оттук, а вие, момчета, искате да ни пръснете главите с мощните си оръжия и да си спестите по-нататъшните преговори. — Джак се разсмя безгрижно. — Ако има двама души на този свят, които да се мразят от все сърце, това сме ти и аз. Но ти имаш право, Майк. Ние сме кучи синове. Всъщност ние сме най-злите кучи синове, които си имал нещастието да пресекат пътя ти. Щом като убихме свещеника, без да се замислим, мислиш ли, че ще се поколебая да видя сметката на някой от тези безполезни знаменитости със седемцифрени банкови сметки? Или ни избий, или ни дай парите. Но престани да ми пилееш времето!

— Сигурен ли си, че няма да избереш другия вариант? — внезапно го попитах аз.

— И какъв е той, Майки?

— Да лапнеш дулото на пистолета си — осветлих го.

— Няма начин! — засмя се Джак. — Не съм чак толкова гладен. Обаче ако продължаваш да ме мотаеш, по-добре си отваряй очите на четири. Защото мога да реша да нахраня теб, преди цялата тази работа да приключи.