Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (64)

61.

В ухото ми още отекваше сигналът за прекъсване на връзката, когато Майк Нарди, пазачът на катедралата, влезе в караваната.

— Длъжен съм да ви призная — смутено избъбри той, докато оглеждаше нервно насъбралото се множество от агенти и полицаи, — че има и друг начин за проникване в катедралата.

Дейв Оукли, командирът на Отряда за спасяване на заложници, пристъпи напред.

— Разкажете ни за него, господин Нарди — подкани го той.

Настаниха стареца на един от въртящите се столове и му подадоха чаша с кафе.

— Причината, поради която не го споменах досега, е, че това, хм… Донякъде е свързано с една тайна, която е доста смущаваща за църквата. Причината да дойда тук е убийството на отец Милър, с когото бяхме приятели. Ще ми обещаете ли, че това няма да се разчуе? Говоря за подземния проход?

— Разбира се — с готовност му обеща Оукли. — Къде се намира този проход, господин Нарди?

— В него се влиза откъм фоайето на Рокфелеровия център — обясни пазачът. — Там има тунел, прокаран под Петото авеню към тайното бомбоубежище под катедралата. През шестдесетте, след инцидента в Залива на свинете^[1], кардинал Спелман, Бог да дари с покой душата му, се превърна в… как да го кажа… предполагам, че думата е параноик. Беше убеден, че Ню Йорк ще бъде подложен на атомна бомбардировка. И така той успя да издейства средства за осъществяването на този строеж, останал в тайна от обществото.

До криптата на архиепископите бе изградено скривалище, в случай че се стигне до бомбардировки над града. С разрешението на фамилията Рокфелер бе прокопан подземен тунел, свързващ подземието на катедралата с най-долния етаж на Рокфелеровия център, където сега има магазини. Никога не съм преминавал през този тунел, нито пък някой друг, откакто е бил изкопан.

— Защо не казахте досега за него, Нарди? — избухнах аз. — Вие много добре знаехте, че ние отчаяно търсим начин за проникване в катедралата.

— Мислех, че всичко ще се разреши мирно — промълви тихо пазачът. — Но сега вече гледам другояче. Бедният отец Милър, беше такава добра душа.

Мразех, когато гражданите решават как да действат вместо полицията. Бях готов да се нахвърля върху стареца, задето бе възпрепятствал работата ни, но Дейв Оукли кимна към мен да се въздържам от буйни реакции.

— Мислите ли, че ще можете да ни преведете през този тунел, господин Нарди? — попита го спокойно Оукли.

— Разбира се — увери ни пазачът на катедралата.

Оукли нареди по радиостанцията си половината от командосите му да се съберат в командния център.

„Най-после ще предприемем нещо“, казах си. И на мен ми бе писнало от приказки. Също като на Джак.

— Отиваш ли някъде? — учуди се Оукли.

— Идвам с теб — усмихнах се сковано. — Никога не се знае кога може да има нужда от преговори.