Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (79)

76.

„Как можа това да се случи точно в навечерието на Коледа?“, замислих се аз.

Стоях на ъгъла на Петдесета улица и гледах как снегът започна да се сипе, но не като онзи мек и ситен сняг със снежинки като перушинки, който валя досега. Загърнах яката си, за да се предпазя от ледените капки, които се блъскаха по лицето ми като пясък, захвърлен в тунел сред свирепо виещ вятър.

Докато бях в командния център, чух за един нов проблем, с който трябваше да се справим. Покрай барикадите се струпваха все по-многобройни тълпи от туристи, които не искаха да се разпръснат. Понеже не можеха да се любуват на коледната елха пред Рокфелеровия център, тъй като и тя попадаше в отцепената зона, те се задоволяваха само с това да се мотаят наоколо и да зяпат разиграващия се тук спектакъл.

Загледах се в някакви момичета мажоретки, дошли от Уичита в Канзас. Групата стигна до северозападния ъгъл на Петдесет и първа улица и с много смях вдигна ръчно изписани плакати с надписи ОСВОБОДЕТЕ МЕРСЕДЕС ФРИЪР. Някои от тях носеха тениски върху пуловерите си с надписи ОБСАДАТА НА „СВ. ПАТ“.

Поклатих глава. Убеждаваш се, че си изпаднал в беда, когато някой започне да продава тениски с твоя лик. Когато се върна в управлението, сигурно ще заваря всичките си колеги от отдел „Убийства“ към Манхатън — север, навлекли подобни тениски. Ако въобще се върна там.

Приближих се до лейтенант Рено и Оукли, командира на Отряда за спасяване на заложниците, които разговаряха пред черния автобус на тактическия екип от ФБР. Оукли държеше в ръка сгънато хелиографско копие.

— Майк — каза ми той, — ние отново обсъждаме идеята за проникване през северната кула. Предполагаме, че има някакъв начин да се влезе от там в катедралата.

Погледнах началника на командосите. Лицето му бе изпито и уморено, но дори и в този студен и мрачен ден нямаше съмнение в решителността, изписана в очите му. Оукли бе изгубил един от хората си, но нямаше вид на примирен и явно не щеше да се успокои, докато не спечели битката.

— Това може би е следващата най-добра тактическа възможност — кимнах. — По след онова, което се случи в тунела, се опасявам от нова засада. А и може да се окаже доста по-трудно, особено ако трябва да се спускаме от деветдесет метра.

— Говорихме с Уил Матюс и със специалния агент, който командва хората от ФБР — намеси се Рено. — Следващото решение ще предвижда тактическите ни сили да щурмуват сградата от всички страни.

Стоях там, опитвайки се да не мисля за евентуалните усложнения, свързани с това, което току-що ми съобщи Рено, когато чух от север да се разнасят силни викове. Разтърках очите си, докато се стараех да проумея какво виждам. Ето че отново се започна.

Зад барикадите и наскоро докараните камиони група млади чернокожи се бяха покатерили на покрива на жълт училищен автобус. Едно ниско момче потупа по микрофона, изправен пред лицето му.

— Едно, две, три — отекна гласът му, многократно усилен от уредбата. Последва пауза, а накрая той запя:

— Вярвам, че мога да летя — пееше той. — Вярвам, че мога да докосна небето.

Сякаш нож ме прободе в гърдите, когато останалите от групата започнаха дружно да му припяват: „Мисля за това денем и нощем. Ще разперя крилете си и ще полетя“.

Прочетох плаката, закрепен от едната страна на автобуса: МОМЧЕШКИ ХОР ОТ ХАРЛЕМ. Повечето от тях вероятно принадлежаха към паството на някой от проповедниците, взети за заложници в катедралата.

Липсваха само виенско колело и сергии за захарен памук, за да започнем да продаваме билети за това страховито шоу, вихрещо се насред Пето авеню.

Макар че трябваше да призная: тънките гласчета на момчетата донякъде успяха да разведрят мрачното ни настроение.

Рено май също мислеше нещо подобно, защото се ухили и поклати глава.

— Само в Ню Йорк може да се види подобно нещо — заяви той.