Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (14)

11.

Кати Калвин, репортер от „Ню Йорк Таймс“, трескаво се озърташе, за да улови някоя по-сензационна физиономия. Извърна се точно когато шествието с катафалката на Първата дама се появи по северната част на безлюдното Пето авеню. Водеше се от клинообразна, безупречно подредена формация от девет мотоциклета „Харли Дейвидсън“ на нюйоркската полиция. От стърчащите заглушители на ауспусите им се чуваше само приглушено бумтене сред повея на студения вятър, брулещ световноизвестния булевард.

Сякаш внушителните статуи по фасадата на катедралата оживяха, когато почетната гвардия се прегрупира в преддверието и с бавен марш започна да се оттегля навън към тротоара. Гвардията достигна до бордюра едновременно с катафалката.

Светкавиците на фотоапаратите не преставаха да проблясват, докато гвардейците с церемониална стъпка сваляха загърнатия с националния флаг ковчег от дългия черен автомобил.

Двамата мъже от тайните служби се отделиха от тълпата и застанаха най-отзад в редицата от носачите, които вдигнаха ковчега без никакво видимо усилие на височината на раменете си.

Военните и агентите спряха на най-горното стъпало, точно зад бившия президент и дъщеря му, когато от юг се разнесе силен тътен.

Миг по-късно в безоблачното небе над центъра на града се появи ято от пет нисколетящи изтребителя Ф-15. При спускането им над Четиридесет и втора улица летящият от западната страна изтребител внезапно наруши строя и се устреми нагоре, докато останалите самолети профучаха с оглушителен тътен над катедралата във формация, символизираща изчезнал човек.

Носачите на националното знаме изчакаха да заглъхне докрай ехото от тътена на реактивните двигатели сред каньона от стомана и стъкло, каквото всъщност представляваше Пето авеню. След това с бавна, тържествена стъпка внесоха в катедралата ковчега на Каролайн Хопкинс.

Острият и писклив звук на гайдата се разнесе чак когато бившият президент прекоси прага на главния вход на катедралата „Сейнт Патрик“. Сякаш целият град бе притихнал в благоговейно мълчание, преди да прозвучат първите акорди на познатата на всички мелодия от „Небесната милост“^[1].

Кати Калвин, опитната репортерка от „Ню Йорк Таймс“, огледа тълпата и тогава осъзна, че най-после бе напипала вълнуваща тема, за която обаче никога нямаше да напише нито ред. Хората смъкнаха шапките си, притиснаха ръце към гърдите си и запяха химна. Навсякъде, додето стигаше погледът, тези претръпнали от всичко, коравосърдечни нюйоркчани плачеха открито, без да прикриват сълзите си.

Ала това не беше най-разтърсващият шок за една толкова видяла и препатила репортерка като Кати Калвин.

Не, много по-силна бе изненадата, когато тя самата опипа с ръка страната си и осъзна, че също плачеше.