Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Лош късмет (52)

49.

След като му обясних, че първо трябва да разпитам кухненския персонал, любезният Анри забързано ме поведе през въртящите се сини врати. Сетне се зае да ми помага като преводач пред главния готвач на ресторанта, дето приличаше на по-голям брат на Анри, само че по-нисък и по-пълен.

Май че остана доста засегнат от въпросите ми. Той лично приготвил вечерята на Първата дама, така че било абсолютно невъзможно, гневно ми заяви, да сложи фъстъчено масло в нейния гъши дроб.

Единственото обяснение, което той бе склонен да приеме, се свеждаше до възможността някой глупав стажант готвач поради невнимание да е разлял фъстъчено масло върху чинията сред хаоса в онази натоварена вечер, ала дори и това му се струваше напълно абсурдно. Накрая главният готвач добави нещо на своя разгорещен френски, блъсна с ръка две тенджери от плота от неръждаема стомана и съвсем се разбесня. Успях да доловя ясно само думата американски и ми се стори още, че чух думата Сникърс^[1].

— За какво се отнасяше това, последното? — попитах Анри.

Анри се изчерви.

— Главният готвач допуска Първата дама да е хапнала някакъв сладкиш, преди да дойде тук за вечерята.

Дотук с тазвечерното подобряване на френско-американските отношения.

— Някой от вашия персонал да е напуснал след вечерта, когато тя е била тук? — запитах аз.

Анри вдигна дългия си пръст до пребледнелите си устни.

— Да — призна ми салонният управител. — Сега си спомних, че един от стажант готвачите, май че се казваше Пабло, не се появи на работа на следващия ден след ужасния инцидент.

— Знаете ли фамилното име на този Пабло? Адресът му? Пазите ли някакъв документ за постъпването му на работа?

Лицето на Анри болезнено се присви и смръщи, преди да придобие разкаяно изражение.

— Както преди малко споменахте за официалното и неофициалното, този Пабло не беше нает при пълно спазване на формалностите. Всъщност нямаме писмено заявление за постъпване на работа. Но никой не се разтревожи от напускането му. При нас, както в повечето ресторанти, хората от нисшия персонал често напускат.

— Не се и съмнявам — промърморих аз.

— Почакайте — прекъсна ме Анри. — Май че останаха някакви негови вещи в гардероба му. Бихте ли слезли с мен долу, за да ги проверим?

Отзовах се на предложението му и като слязох на долния етаж, открих две неща в износеното му шкафче.

Чифт мръсни маратонки и смачкано разписание за метрото по северната линия към Хъдсън.

„Очертава се началото на Случая с мръсните маратонки“, помислих си. Някой от прочутите детективи от криминалните романи би бил силно впечатлен.

Но всъщност отново се озовах в задънена улица или поне така изглеждаше в този момент.

Прибрах вещите на стажанта в празна найлонова торба с реклама на аптекарската верига „Дуейн Рийд“, която намерих под шкафчето. Може би щяхме да успеем да идентифицираме въпросния Пабло по пръстовите му отпечатъци. Ако междувременно вече не се бе завърнал в Централна Америка.

Следата никак не беше окуражаваща, но по-добре нещо малко, отколкото нищо.

— Това важна улика ли е? — възбудено ме попита Анри, когато взех торбата с „доказателствата“.

Затръшнах с все сила вратата на шкафчето.

— Изключително важна, готин — рекох му аз.